калкулациите, бяха настанили Аликс, почна да мърмори недоволно. Никой вече не го зачитал за нищо. Имал значение само дотолкова, доколкото могли да го използват като дойна крава. Още утре щял да поиска прилична стая от Кондоянис, за да видели всички, че един грък можел да му покаже повече уважение, отколкото експертът на собствената му фирма. Той бе пил, както винаги, в късните часове на деня. И през тия часове неврастенията му избиваше ту в заядливост и песимизъм, ту в маниакалната веселост на човек, който гледа на света през розови очила. Той продължаваше да мърмори, нареждайки педантично книжата си в новата стая, докато най-сетне Костов, изнервен от тежкото състояние на Аликс, му забеляза сухо, че човек може да изисква пълни удобства само в собствената си къща.

— Така ли?… — попита Борис. — Да не си въобразявате, че „Никотиана“ и аз сме вече излишни за вас?

— Да — мрачно отговори експертът. — Скоро ще станем напълно излишни един за друг.

— Това е най-голямата глупост, която можете да кажете сега!… — Вместо да избухне, той се уплаши, че експертът можеше да го напусне неочаквано. — След войната пред „Никотиана“ се разкриват огромни перспективи.

Той се ухили загадъчно, което показваше, че преговорите с Кондоянис бяха завършили добре.

— Да не би да наричате перспектива идването на руснаците? — попита експертът саркастично.

— Перспектива е идването на англичаните… Русите няма да стигнат никога до България. Кога са ги пускали отсам Дунава?

Той се ухили повторно, сякаш бе научил тайна, която другите не трябваше още да узнаят. Грохнал физически, той запазваше все още способността си да работи непрекъснато. Цялото счетоводство, всичките калкулации минаваха през неговия контрол. Но острата проницателност и комбинативните способности на ума му бяха намалели значително за сметка на педантизма, който се беше увеличил. Той задържа експерта при себе си час и половина, спорейки дребнаво за някакъв минимален данък, който фирмата, според едно окръжно, могла да не плаща.

Когато седнаха да вечерят, той прояви отново доброто си настроение, като почна да говори за Аликс.

— Предполагам, че това оскубано коте ще ви гледа добре на старини — рече той. — Ако, разбира се, го възпитате добре и премахнете у него порочните наклонности, които създава бедността… Колко платихте на настойника му?

— Почти нищо — отговори експертът.

И той изпита пак угризение, защото бе откупил писменото съгласие на Херакли срещу пет милиона драхми и половин дузина бутилки с ракия. А понеже драхмата се обезценяваше всеки ден — тия пет милиона сега не струваха повече от сто лева — можеше да се каже, че Костов бе купил Аликс само срещу шест бутилки ракия. И така търговецът бе изиграл изнудвача.

— Парите облагородяват ли? — внезапно попита Ирина.

— Разбира се — отговори Борис. — Нима на един бедняк би хрумнало да осинови някое гладно сополанче?… И ако му хрумне, ще има ли възможност да го направи?

Той млъкна и се замисли важно. Очите му, уморени от калкулациите и мътни от пиенето, се загледаха в пространството с куха, маниакална сериозност. А на Ирина се стори, че виждаше баща му — някогашният учител по латински, който се заглеждаше в пространството по същия начин, когато почваше да философствува за нещо.

— Значи, ще го осиновите?… — попита той. — Не е лошо!…

Стига само да се окаже с добра наследственост.

Той замълча малко, а след това погледна Ирина и добави предпазливо:

— Не ти ли е хрумвало да направим и ние същото?… Някое хлапе от здрави и честни родители?

— Не — сухо отговори Ирина.

Тя знаеше, че когато той беше в добро настроение, ставаше към нея раболепен и угодлив, измъчван от страха да не го изостави.

— Защо? — попита той с противна, сладникава нежност.

А тя почервеня от гняв и изсъска ожесточено:

— Не приказвай глупости.

Той взе вид на спокоен съпруг, който понася търпеливо избухванията на жена си, без да се засяга много от тях. Дрезгавият му глас почна да разсъждава:

— Не се сърди!… Исках само да проверя състоянието ти… Ние сме цивилизовани, а гордостта на цивилизованите е да умрат без деца. Децата са тържество… как беше? Да, децата са тържество на рода и измама на индивидите… Кой беше казал това?

— О, млъкни!… — простена тя глухо.

Настъпи тишина. Ирина и Костов ядяха потиснати от глупостта му.

— Какво става с Кондоянис? — рече експертът.

— Работите вървят отлично — похвали се Борис. — Тоя грък ще стигне скоро мащаба на Кнор, а и нашата скромна милост може да го догони, ако събитията се развият както очаквам… Остава да отидем в Солун и да прегледаме фабриката.

— С какво ще отидем? — загрижено попита експертът.

Той се боеше, че Борис можеше да се уплаши от пътуване с автомобил. Пътят минаваше през зона, в която се движеха партизани.

— С колата на Кондоянис — рече Борис. — Един удобен буик.

— А не се ли боиш от андарти? — саркастично попита Ирина.

— Не, мила!… До такава степен, че би могла прекрасно да ни придружиш и ти. Белите андарти не правят нищо на търговци, които пътуват по работа. Кондоянис поддържа връзки с тях… — Той погледна Ирина и се усмихна тайнствено. — У тоя грък има нещо от моя стил!… Просто ме копира, нали?… Впрочем няма положение, с което един умен човек да не може да се справи… Исках да кажа, че белите андарти са безопасни за нас.

— А от червените да не очакваш комплименти?

— О, не!… — Той подчерта с усмивка доброто си настроение. — Червените са почти напълно изтребени от германците. Кондоянис ме увери в това.

— Не вярвай много на Кондоянис. — Тя бе раздразнена от глупостта и сладникавата му нежност. Обзе я несправедливо желание да го ядоса и всее смут в душата му. — Положението е много лошо… Вчера видях един мобилизиран колега в Тасос. Той ми каза, че дисциплината всред войниците вече не съществува. Те не искат да се бият срещу партизаните, а офицерите им не смеят да ги наказват.

Борис не възрази. Лицето му се отпусна мрачно. Той бе чул същото нещо от други места.

— Твоят колега заслужава смъкване на пагоните и военен съд — рече той. После глътна коняк и се разгневи неочаквано: — Офицери!… Съдбата на държавата е в ръцете им, а те треперят за кожата си.

Тя продължи да го дразни безцелно и хладнокръвно:

— Нямат ли право да треперят за кожата си?

— Нямат!… — изкрещя той. — Плаща им се.

А после съзна изведнъж, че аргументът му не издържаше никаква критика, и по цялото му тяло полазиха тръпки от мрачната представа за хаоса.

— Плаща им се!… — повтори той. — Но скоро тия страхливци ще получат заслуженото си.

— От кого? — попита тя равнодушно.

— От законната власт. — Той запали цигара и се намръщи важно, а после съобщи слуха, който бе чул през деня от един генерал. — От здравите сили на тоя народ… Заминала е делегация, която ще иска от англо-американците сепаративен мир.

Той млъкна и повдигна високомерно глава, при което приликата с баща му стана още по-голяма. Костов го гледаше отегчено и съжалително. Ирина задуши лека прозявка. Беше й омръзнало да го дразни.

— Кога тръгвате за Солун? — попита тя, като се изправи.

— Утре сутринта. Искаш ли да дойдеш и ти с нас?

А тя отговори с досада:

— Не. Ще се върна в Чамкория.

Вы читаете Тютюн
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату