— Къде са тия развалини?
— Над плажа с маслиновата гора.
— Аз идвам оттам, но не ги видях.
— Те са отишли вероятно да разгледат музея.
— Музеят сега?… — Фон Гайер се усмихна разсеяно, сякаш одобряваше снизходително постъпката на Ирина, но оставаше безразличен към нея. — Може би са отишли да вечерят заедно?
— Да!… — рече Костов. — В офицерския стол.
А след това експертът помисли, че да мамиш съпруга си беше обяснимо, но да изневеряваш на любовника си граничеше с безобразие.
— Как е момиченцето? — попита фон Гайер.
— Сега е по-добре — отговори Костов. — Искате ли да го видите?
Германецът кимна благосклонно с глава и тръгна след Костов, който го заведе в стаята на Аликс. Детето спеше, заровило главицата си в пухената възглавница. То дишаше дълбоко и равномерно, но лицето му имаше оттенък на глина. Фон Гайер си спомни, че такъв цвят имаха лицата на ранени летци, които бяха загубили много кръв и чакаха смъртта. Жълтеникавата светлина на свещта засилваше този мъртвешки цвят. Чистият елински профил на Аликс бе някак заострен, а ръждиво-червената й коса изглеждаше тъмна.
Костов погледна германеца, искайки да разбере впечатлението му.
— Антична красавица!… — снизходително произнесе фон Гайер. — Какво мислите да правите с нея?
— Искам да я осиновя.
— Това е най-лесното. А после?
— Ще я отгледам и възпитам… Ще й намеря подходящ съпруг. Това може да осмисли живота на един човек като мене.
— Малко трудно в тия времена.
— Защо?
Германецът погледна Костов насмешливо.
— Ах, да!… — сети се експертът. — Но мене ми се струва, че нашият свят ще изплува. В София има ново правителство.
— Зная — рече сухо фон Гайер.
— В кабинета влизат демократи и десни земеделци… Вероятно това е първата стъпка към сепаративен мир и пресичане влизането на Червената армия в България.
А германецът помисли: „Това е началото на края… Вие оголвате левия ни фланг.“ Но той не се развълнува, защото краят беше започнал всъщност отдавна, още в дните, когато немските армии нахлуваха в необятните равнини на Съветския съюз. Той не отговори и бавно излезе от стаята, а Костов съзна, че Аликс не го бе развълнувала повече от малко породисто кученце.
Когато слязоха в градината, Кристало нареждаше на масата прибори за ядене.
— Ще вечеряте ли? — попита гъркинята. — Има кефал с майонеза и тукашно вино.
— Аз вечерях — каза германецът.
Той допуши цигарата си, после стана и заяви внезапно:
— Ще отида да погледам луната от брега.
— Мисля, че не е съвсем безопасно да се движите нощем сам — предупреди Костов на немски. — Носите ли оръжие?
— Да. Защо?
— Тази сутрин вълните са изхвърлили трупа на един наш войник, намушкан с нож и хвърлен в морето.
— Гърците не ще успеят да направят това с мене — каза фон Гайер.
Той тръгна по пътеката между чимшири и олеандри към пътната врата, натискайки малкия лост на своето виещо фенерче-динамо. Луната не беше изгряла още, но сребристото й сияние вече светеше зад върха с развалините.
Костов и гъркинята останаха сами. Експертът не беше ял нищо през целия ден и сега вечеряше с апетит.
— Не ми харесват твоите приятели!… — произнесе Кристало след излизането на фон Гайер.
— Малко превзети са, но инак добри — рече експертът, като отпи от чашата с гъсто тасоско вино, което имаше особен дъх на смола.
— Не, не е това!… У двамата има нещо, което не е в ред. Случвало ли ти се е да пиеш до късна нощ с отегчителни глупци, когато целият свят ти идва до гуша?
— Да — каза експертът. — Случвало ми се е често това.
— Искаш да пукнеш — продължи гъркинята, — да потънеш в земята, да се махнеш някъде, а сам не знаеш къде… И тогава изведнъж си въобразяваш, че някой от тези глупци струва повече от другите… Иска ти се да седнеш до него и да чуеш от устата му топла дума, но пак не си много сигурен, че ще получиш това… Твоят човек се намира в това състояние.
— Като че ли позна — усмихна се Костов.
— А виждал ли си жена, преситена от безгрижие, леност, накити и любов?… Такава жена не може да изпита вече любов и променя мъжете като накитите си.
— Моята позната е точно такава — рече експертът.
Той повдигна глава и втренчи замислено погледа си в абажура на лампата, около който обикаляше вихрушка от комари.
— Затова казвам, че не са в ред… Но и у тебе има нещо, което също не е в ред.
— Кое? — сопнато попита Костов.
— Тази история с Аликс.
Фон Гайер срещна Ирина на стотина метра от къщата на Кристало. Сребристото сияние на луната, все още скрита зад хълма с развалините, изпълваше улицата с мека и слаба светлина като утринен здрач, когато предметите се виждат ясно, но очертанията им се разводнени. И в този здрач той забеляза ясно сянката на мъжа, който се отдели бързо от Ирина и тръгна по улицата към пристанището. Стори му се противно, че те се разделиха веднага, щом го забелязаха, сякаш и двамата бяха смутени от приключението си.
— Защо сте сами? — попита той, когато я наближи.
— Забравих къщата… — излъга тя. — От половин час се лутам да я намеря, а колегата, при когото отидох, е зает в лазарета и не можеше да ме придружи… Търсихме друго лекарство за детето.
— Намерихте ли го?
— Не — каза тя. — Няма такива лекарства.
Германецът натисна силно динамото на фенерчето си и насочи лъчите му в лицето й. От рулото на косата й стърчаха разбъркани кичури, а червилото върху устните й беше малко размазано. Навярно мъжът, с когото идеше, бе продължил да я прегръща и целува из тъмните улици като гамен, а тя бе намерила удоволствие в това, защото в израза на лицето й прозираха отпуснатост и доволство. Фон Гайер познаваше този израз много добре. Ирина се сети изведнъж, че той трябва да бе разбрал всичко, и попита гневно:
— Разгледахте ли ме добре?
А германецът отговори:
— Да. Имате нужда да сложите в ред лицето и косата си.
Той произнесе това без гняв, без ирония, дори с някакво съчувствие към нея, защото съзна, че след малко тя щеше да се почувствува много зле. Нямаше по-тъжно усещане от това да се спасяваш от скуката, като жертвуваш достойнството си. После му дойде на ум, че и тя бе мъртва като него, а животът й представляваше непрекъсната разруха.
Ирина отмина гневно, а той продължи към брега. Сега фон Гайер съзнаваше, че духът му бе напълно, завинаги мъртъв. Той остана дори без оная капка от жизненост, която очакваше да получи от Ирина. Изпитваше само тъпото желание да изпуши една лула край морето, а после да се прибере и да спи. От фантаста фон Гайер, от човека, съзнаващ трагични истини, бе останал само роботът, който принадлежеше на Немския папиросен концерн, само чиновникът, който умееше да надхитря ориенталските търговци на тютюн. Но макар човекът да бе умрял, роботът продължаваше да живее и разсъждава. Сега той мислеше за тютюна, който оставаше да се експедира в Германия, и за това как можеше да предотврати арестуването на
