където искаш, защото носиш пистолет. И всички вие се заканвате, ругаете и биете, защото носите пистолети… Оня ден Перикли от Волос влезе в гемията си в пристанището и портовият комендант му поиска документите. Перикли ги даде, а портовият ги скъса и рече: „Ти нямаш документи, кучи сине!… Конфискувам гемията!…“ Тогава Перикли му даде десет жълтици… Портовият ги прибра и поиска още десет… Перикли му даде и тях, а портовият ревна: „Значи ми предлагаш рушвет, крастава жабо!…“ И заповяда на моряците си да набият Перикли, а жълтиците му си раздели с тях. А гемията конфискуваха и Перикли умря от бой… Ето това сте вие!… И ти, и другарят ти, и портовият, и моряците му носите пистолети, а нашето оръжие взехте и ни мачкате като червеи…
Ирина не разбра нищо от речта на Херакли, Бимби долови само отделни думи от нея, а Костов я схвана много добре.
— Ти видя ли тази случка? — хладно попита той.
— Видях я.
— Лъжеш!… — спокойно произнесе експертът. — Сега разбирам защо хората от селището не са те уважавали никога… Дори когато искаш да кажеш нещо вярно и справедливо, ти го превръщаш в преувеличена и глупава лъжа. А това е навик от времето, когато си лъгал и убеждавал хората да гласуват за Венизелос!… Тази история не се е случила тук, а в Порто Лагос. И Перикли е застрелян не от българите, а от германците, защото е пренасял с гемията си оръжие за партизаните… По този начин глупостта ти превръща Перикли от народен герой в лигав страхливец, който предлага жълтици, за да спаси кожата си.
Херакли трепна гузно, но отвореното му око гледаше все тъй налудничаво и дръзко.
— Защо лъжеш, че тази история се е случила тук? — попита експертът.
Паралитичната усмивка на гърка премина в гримаса на фалшиво достойнство.
— Защото е все едно къде се е случила!… — отговори той хрипливо. — Защото идваш при мене с пистолет… Дръжката му се подава от задния джоб на панталона ти.
— Не, не е за това — прекъсна го Костов. — Ти искаше да минеш за честен грък и затова измисли глупавата история с портовия комендант и жълтиците… Всички в Лимен знаят, че ти си искал да постъпиш на служба у немците, но те са ти отказали, защото отрепка като тебе не може да им върши работа. И затова не посмя да кажеш, че Перикли е пренасял оръжие за андартите и е застрелян от немците… Ти си само страхлив и подъл дърдорко като всички пияници, затрили живота си в кръчмите.
Херакли се усмихна цинично:
— А ти се опитваш да ме уплашиш и надприказваш… Но работата, за която си дошел, няма да стане.
— Коя работа? — попита Костов.
— Аз няма да ти дам Аликс.
— Кой ти каза, че съм дошел за Аликс?
— Никой!… — безсрамно отвърна гъркът. — Това се разбира от само себе си. Друго не би могло да те накара да дойдеш… Осите търсят млади цветчета, вълците агнета, а старците — пилешко месо… Но ти няма да изядеш детето толкова лесно.
Окото на Херакли светна тъжно и злобно, като око на хиена, измъчена от глад.
— Защо си довел тия хора? — попита той внезапно.
— За да видят с каква воняща дрипа имам работа.
— Но ти си още по-мръсна дрипа!… — В окото на Херакли се появи саркастичен пламък. — Защото си изхабен и стар, а налиташ върху деца.
Костов не отговори. Това стоеше под достойнството му. Но в настъпилата пауза той съзна, че гъркът беше измъчен от нетърпение.
— Какво дрънка? — попита Бимби.
— Приказва гадости.
— Изглежда, че вашата филантропия не вдъхва доверие никому — каза Ирина.
— Той иска да изнуди от мене пари… Но аз не разполагам вече с големи суми.
— Ще ви услужа с колкото искате — предложи Ирина.
— Няма нужда — отговори експертът. — Този човек е влечуго и аз ще го накарам да отстъпи.
По моравото лице на Херакли премина тревога от тихия разговор, който чужденците водеха на български. Костов се изправи внезапно.
— Аз исках да спася детето от живота, който води при тебе — произнесе той на гръцки.
Херакли отново се ухили цинично.
— Трябва да помислиш и за мене. Аз съм му настойник.
— Тъкмо затова бях дошел.
— Тогава седни да поговорим като мъже.
— С тебе не може да се говори повече… Окото ти не вижда нищо добро; а устата ти бълва само гадости… Оставям детето на твоята съвест.
Върху лицето на Костов се появи равнодушна хладина на човек, който тридесет години бе купувал и продавал тютюн. Херакли забеляза това и гърдите му се свиха от злоба и отчаяние. В пристанището не можеше да се намери никаква работа. От три дни той не бе слагал троха в устата си, а всяка фибра на тялото му жадуваше за ракия… Само ракия искаше той, не дори хляб!… Без ракия денят и нощта се сливаха в кошмарен пристъп на мъчителна неврастения, през който едва устояваше на желанието да се обеси. Лицето му се изкриви от мъка при спомена за нощните часове, когато звездите трепкаха хладно, а тишината и гладът правеха жаждата му за ракия непоносима… Само ракия, само ракия искаше той!… Но щастливият случай да продаде Аликс — какво друго не бе продал той — се отдалечи, а заедно с него изчезна и миражът на десетки стъкла ракия, от която щеше да пие ден и нощ, за да забрави спазмата на мръсния си пропаднал живот.
— Господине!… — изхриптя той. — Седнете да поговорим!…
— Не — рече експертът. — Аз си заминавам… А детето ще прибереш от Кристало.
— Господине!… Седнете!…
Сега Херакли се молеше, пълзеше като охлюв, но експертът го гледаше хладно. Маската постигна ефекта си, рутината на търгаша бе победила слабите нерви на изнудвача. Но Костов изпита угризение, сякаш бедната и мъничка Аликс не трябваше да се придобива като добре спазарена партида тютюн.
— Господине!… — продължаваше да скимти Херакли. — Товар ще падне от съвестта ми, ако се погрижите за детето… Доволен съм от съвсем малка сума… колкото да преживея още няколко месеца…
А Костов му рече:
— Ела утре в общината да дадеш съгласието си писмено. Фон Гайер се прибра в селището късно след залеза, потиснат и мрачен. В гостилничката при кея той не завари нито Ирина, нито Костов, а само една голяма и шумна компания от български туристи, дошли с моторната гемия, която обслужваше през ден рейса между Тасос и Кавала. Аристидес му каза, че госпожата и господинът още не бяха идвали, и го попита дали не иска да вечеря. Фон Гайер реши да почака малко и си заръча гръцка ракия, а докато я пиеше бавно, при масата му дойде един немски подофицер с униформена риза и къси панталонки. Подофицерът бе млад човек с невесело лице. Носеше кокалени очила, а кожата му беше добила канелен цвят от атебрина и субтропичното слънце.
— Извинете!… — рече той. — Запасен майор фрайхер фон Гайер?
— Да — отговори бившият летец.
— Документите, ако обичате — учтиво помоли подофицерът.
Фон Гайер извади открития лист от щаба на Фришмут, с който се движеше без формалности навсякъде в Беломорието. Подофицерът го прочете внимателно, след това го сгъна акуратно и върна обратно.
— Аз съм свързочник от немската противовъздушна станция тук — обясни той. — Днес получихме нареждане от щаба на дивизията да ви предупредим, че е желателно да се приберете в Кавала. Положението е станало отново натегнато.
— Кой е дал това нареждане?
— Майор Франк, адютантът на генерал Фришмут. Моторницата ще дойде утре.
— Благодаря — каза фон Гайер. — Ще пиете ли една ракия?
Върху тънките устни на подофицера трепна усмивка на съжаление. Той отказа, защото трябваше да се
