познаваше Солун от дните на първата си любов, когато бе влюбен в една гръцка девойка и мислеше да се ожени за нея. Колко наивен бе по отношение на жените тогава!… Девойката беше образована и красива, но до Костов стигнаха слухове, че баща й нямаше никакви доходи, а накитите и роклите й се плащаха от един стар всеизвестен развратник. Той познаваше Солун и от дните, когато постъпи на служба в българското консулство и една вечер гуля с татко Пиер в някакъв луксозен кафе-шантан на Атина. Колко мръсно бе започнала историята на „Никотиана“!… Проектът за нея се роди всред тютюнев дим, изпарения на шампанско и оргия с пияни жени. При такива обстоятелства главата на обикновен човек не може да измисли нищо, но мозъкът на татко Пиер роди „Никотиана“.
Колко чудни и странно приятни изглеждаха тия дни в далечината на спомените!… Сега градът се беше променил до неузнаваемост, но обликът му сякаш запазваше още следи от миналото. Същата гореща влага, която лъхаше от морето, същият широк булевард край пристанището, същото медно-червено небе при залеза, върху което се очертаваше грамадният силует на Бялата кула!… И същите отпуснати и красиви южни лица с жълтеникав оттенък, който се дължеше на нездравия климат, на едва забележимата изроденост, на сифилиса, туберкулозата и маларията, които ги разяждаха отвътре. Но във формите на живота имаше промени. Конските трамваи бяха станали електрически, вместо файтони сновяха моторни коли. Покрай пристанищния булевард се издигаха грамадни модерни хотели, хората бяха станали по-многобройни, а контрастът между богатството и мизерията по-остър. Пред хотелите имаше подвижни телени мрежи, а на входовете им стоеха разкрачени немски часови с охранени печални и студени лица. Италиански пленници от корпуса на Бадолио пренасяха чували, германски подофицер се връщаше от плажа с велосипед, возейки на рамката му полугола уличница в трико. Щабна кола отвеждайте немски генерал във вилата му извън града. Съдържанието на живота си оставаше същото, само формите му бяха станали по-корумпирани и по-жестоки. На мястото на стария ленив господар, който колеше с ятаган, бе дошел друг, който се ограждаше с телени мрежи и срещу един убит от засада свой войник застрелваше заложници. Имаше нещо прокълнато в този град. Имаше нещо тъпо, жестоко, противно на човешкия разум в този свят на господари и роби, нещо безумно и ненаситно, което поглъщаше хората, смазваше устрема, убиваше радостта, подиграваше се на благородното и забравяше подвига. Защо революционерите от 1903 година копаха два месеца тунел под земята и после легнаха върху бомбите? Този червендалест фелдфебел, който довечера ще отиде в немския публичен дом, дори не подозираше жертвата им. Защо Костов бе тичал и държал пламенни речи през дните на Хуриета? Само възрастни хора си спомняха за него, а Ирина и Борис го смесваха невежо с Хатишерифа. Защо Костов бе похабил толкова сили, толкова способности, толкова ловкост и красноречие за печалбите на „Никотиана“? Татко Пиер бе умрял отдавна и никой не си спомняше вече за него. Борис се мяташе и бълнуваше в огъня на треската, а правителството на Отечествения фронт щеше да потърси рано или късно сметка за грабителството му. От „Никотиана“ щеше да остане само споменът за великолепието на господарите й и нищетата на работниците й, само мрачната история за потушаването на голямата стачка, само имена, които у едни щяха да будят мъст, у други презрение, а у трети — тиха носталгия.
Имена, имена!… Те дефилираха през паметта на Костов като тъжни, безмълвни сенки. Колко призрачна му се струваше сега самата „Никотиана“!… Тя приличаше на далечните спомени от миналото, които събуждат само печал.
Костов продължаваше да върви по главната улица, потиснат от горестни образи. Някой го потупа по рамото. Експертът бързо повдигна глава и видя Малони. Черната подстригана брада на италианеца му се стори още по-неприятна от сутринта.
— Какво става? — попита експертът. — Защо не идва Кондоянис?
— Арестуваха го — с фалшиво негодуване отвърна италианецът.
— Кога? — Експертът бе поразен, но само от съжалението, че сделката пропадаше.
— Веднага щом се разделихме… Вие имахте ли неприятности с германците?
— Не — отвърна Костов. — Никакви неприятности.
— Би трябвало да му кажете после това… Той си въобрази, че аз съм издал сделката, и ме обиди. Ако бях направил това, немците щяха да арестуват и вас, особено сега, когато сте пред война с тях.
Експертът не отговори, но в паметта му изпъкна покерът у Торосян, през време на който нокътят на Малони оставяше знаци върху картите.
— Не намирате ли, че това е несправедливо? — рече италианецът.
— Кое? — попита Костов.
— Да ме обвинява в издайничество.
Експертът отново замълча с досада. Малони почака малко, после добави:
— Вероятно е задържан по линията на шпионажа… Той финансира бели отряди, които помагат на германците, но същевременно поддържа връзки с английски агенти в Атина.
— Какво ще правим сега? — произнесе Костов.
— Най-добре е да почакаме още няколко дни… Вероятно ще го освободят.
— Ние не можем да чакаме повече!… — Експертът погледна Малони с ненавист. — Шефът е болен, а руските войски са вече на Дунава.
— Не се смущавайте от това!… Немците подготвят с новите си оръжия колосална контраофанзива на изток. Преди малко говорих с един полковник, който иде от генералния щаб.
Костов махна с ръка презрително. Той не вярваше вече в нищо и почувствува гняв от напразното идване в Солун. Но все пак заслужаваше да се изчакат още няколко дни. Така или инак Кондоянис щеше да се измъкне с помощта на банкерите си в Атина, а подписването на договора, дори с такъв мошеник като Малони, спасяваше тютюните на „Никотиана“ в Беломорието поне юридически. Да, трябваше да се изчака още!… Нима можеха да се захвърлят така бързо тютюните на „Никотиана“ в хаоса? Експертът усети загриженост, но не за Борис, не за Ирина, а за „Никотиана“. Това, що изпитваше, бе странно чувство на вярност към „Никотиана“, която в продължение на тридесет години бе разлагала характера му с безчинствата си и насищала живота му с наслади. Но не беше само чувството на вярност. Тази „Никотиана“ сега можеше да извърши единственото нравствено дело в съществуването си — да осигури бъдещето на Аликс, да превърне едно болно дете на невежеството и бедността в културен човек. Мисълта на Костов се върна отново при Аликс. Сега всичко, що вършеше, добиваше нравствена стойност само чрез Аликс. Ако „Никотиана“ успееше да продаде тютюните си в Беломорието на Кондоянис, пет на сто от стойността им в чужда валута принадлежеше на Костов. В съзнанието на експерта изпъкна комфортен и тих швейцарски пансион, в който щеше да прекара старините си заедно с Аликс.
— Имате ли тук връзки с немците? — внезапно попита той.
— Да — отговори италианецът. — Нуждаете ли се от нещо?
— Искам да говоря по телефона с Кавала, а българските централи са вдигнати.
— Ще се опитам да ви услужа. — Лицето на Малони не изрази голяма охота. — Навярно искате да съобщите за болестта на шефа си?
— Да — рече експертът. — Трябва да осведомя съпругата му.
Малони го поведе към едно от немските военни учреждения по крайбрежния булевард. Телефонната връзка с Кавала през немски централи бе доста трудна задача, но италианецът я изпълни с помощта на някакъв документ, който показваше специалните му привилегии пред германците. Малони сякаш не искаше да крие вече това и дръзката му брада раздразни отново експерта. Беше явно, че италианецът е негодник на служба в Гестапото. И все пак той държеше за сделката, защото щеше да вземе проценти от нея. Само страхът от германците го беше направил издайник.
— Заповядайте!… — рече Малони, като успя да се свърже с дома на Костов в Кавала, и му подаде слушалката. — Говорете на немски и само за болния.
Експертът взе слушалката с надежда да чуе гласа на Ирина, но вместо нея се обади Виктор Ефимич. Руснакът съобщи, че госпожата не била в къщи и се канела да тръгне на другия ден за Солун, обезпокоена от болестта на съпруга си. Аликс била все така, а положението — общо взето спокойно. Някои чиновници опаковали багажите си и ги изпращали с камиони в България. Дали бельото, което Виктор Ефимич поставил в куфарите на господата, щяло да стигне за цялото им пътуване? Възмутен немски глас изруга и прекъсна разговора. Експертът едва успя да каже, че ще останат в Солун още няколко дни.
Когато излязоха навън, слънцето бе залязло. На запад се наслояваше прозрачна виолетова мъгла, а по небето летяха гларуси. До вълнолома тъмнееха зловещо останките на разбития от бомбите параход.
Италианецът попита:
