— Къде отивате сега?
— Мисля да обиколя пазара… Искам да купя някои дреболии. Не сте ли виждали по магазините кукли?
— Не, не зная… Не съм обръщал внимание на това. — Малони запали цигара и се усмихна презрително. — Защо ви са кукли?
— Искам да занеса подарък на едно болно дете.
Но италианецът мислеше за друго и не чу.
— Ще направите ли постъпки да освободят Кондоянис? — попита той.
— Предполагам, че за това ще се погрижат хората му в Атина.
— Няма да успеят. — Малони стана нервен изведнъж. — Слушайте!… Трябва да се предложи нещо тук… Внушете на хората му да предложат нещо тук!… Или на тази проклета Дитрих, която сега е в Атина!… Разбирате ме, нали?
— Не съвсем. — Експертът се престори умело на глупак.
— Освобождението на Кондоянис зависи от тук — точно поясни италианецът. — Трябва да се предложи рушвет.
Гласът му бе станал съвсем тих.
— Рушвет ли?… — Експертът шепнеше също. — Но това е Гестапото.
— Та що като е Гестапото?… — Думите на Малони звучеха под сурдинка. — Сега те мислят само за кожите си и за това как да се запасят с чужда валута… За нищо друго!…
Костов се изсмя горчиво. В началото на войната фон Гайер го бе заразил малко с идеята за свръхчовека и осъществяването на немския дух. А сега свръхчовеците са боеха като джебчии и търсеха чрез агентите си рушвет. Малони се изсмя също, но студено и безсърдечно.
— Това е положението!… — цинично заяви той. — Каквото и да мислите за мене, аз имам повече интерес от сделката с Кондоянис.
Като се раздели с Малони, Костов отиде у нотариуса. Той искаше да обсъди с него предложението на италианеца и да види какво става с нещата, които бе поръчал за Аликс. Нотариусът обаче не беше в къщи. Вместо него се показа жена му — почтена и спретната гъркиня. Предупредена от мъжа си, тя очакваше идването на експерта и го покани да влезе вътре. След късо колебание Костов й разправи за разговора с Малони. Гъркинята се изплаши много.
— Това е страшно!… — рече тя. — Вие нямате никаква представа как действува Гестапото… Може би е уловка, за да вземат мъжа ми като заложник. Най-добре е да нямате никакво вземане-даване с тях.
Експертът я успокои, като каза, че хората на Кондоянис ще направят предложението на немците сами. После тя му показа нещата, които бе купила за Аликс. Костов ги плати с няколко златни монети. Гъркинята направи с молив точна сметка и върна една лира и няколко милиона драхми. Костов й благодари. Понеже наближаваше полицейският час, а нотариуса все още го нямаше, той стана да си върви, като обеща да дойде на другия ден.
На връщане в хотела той не срещна по улицата нито един българин в униформа. Гръцкият говор — някога приятен и близък — сега му се струваше чужд. От каските и лицата на немците лъхаше заплашителна студенина. Продавачите спущаха бързо ролетките на магазините си. Наближаваше враждебна и несигурна нощ, в която натрапниците очакваха изстрели от засада. Костов изпита угризение, задето бе съобщил на Ирина, че Борис е болен. Тя щеше да дойде и да се изложи безполезно на опасности не от привързаност към Борис, а от абстрактно и показно чувство на дълг, което пазеше още под кората на егоизма си. Експертът реши да влезе още веднъж във връзка по телефона с нея и да предотврати заминаването й.
Пред хотела пак нямаше часови, защото войниците, които обслужваха караула, се бяха прибрали от съседното здание в интендантството. Но в малкия хол до стълбите седяха мобилизираният свещеник, подпоручикът-домакин и някакъв офицерски кандидат с ордени на гърдите. Тримата имаха омърлушен вид. На масата, до мазната книга, в която домакинът записваше имената на квартируващите, стоеше бутилка с ракия. Костов се тръшна на мушаменото канапе до тях. Страхът да не закъснее след полицейския час го бе накарал да бърза, а това му докара лек пристъп от гръдната жаба. Той постави под езика си хапче нитроглицерин и попита отпаднало:
— Как е болният?
— Спи — отговори свещеникът. — Но по едно време викаше и бълнуваше много… Изглежда, че тоя човек е с нечиста съвест.
— А вашата чиста ли е?… — Експертът му показа сърдито една от тубите с ултрасептил, после се обърна към домакина: — Има ли новини?
— Колкото искате!… — горчиво отвърна подпоручикът. — Руските войски навлизат вече в България, а немците се оттеглят към Скопие… Тази сутрин е образувано правителство на Отечествения фронт.
— Откъде научихте?
— Съобщиха по радиото.
— Това е добре — успокои се експертът. — В него сигурно влизат земеделци и радикали.
— Надявайте се на радикалите!… — саркастично произнесе домакинът. — Вас не са ви карали да гоните партизани, та ви е лесно… Печелехте си милиончета вие… А ние, мижитурките, пукахме ли, пукахме по шумкарите… Защо не свалиш тия медали бе, тулум? — обърна се той внезапно към офицерския кандидат.
— Няма да ги сваля — мрачно заяви кандидатът.
Той бе висок младеж с бледо лице и модно подстригани мустачки. От джоба на ризата му се подаваше стило — личен спомен от негово величество за караул в двореца.
— Който вади нож, от нож умира — философски забеляза свещеникът.
— Трай, попе!… — сгълча го домакинът. — Ти разбра, че няма да те заколят и веднага премина към новата власт.
— Аз съм от народа — отвърна свещеникът. — И мисля за дечицата си.
— Искате ли ракия? — обърна се домакинът към Костов.
— Не, благодаря… — отказа експертът. — Но бих желал да говоря още веднъж по телефона с Кавала.
— Безнадеждна работа — домакинът изцеди последните капки ракия от стъклото в чашата си. — Нашите линии са вдигнати отдавна.
— Знам, но не можем ли да опитаме чрез някоя немска централа?
— Германците вече не ни бръснат за нищо. Отношенията са доста обтегнати.
— Вие бихте могли да опитате от „библиотеката“ — глухо посъветва офицерският кандидат.
— Коя библиотека? — попита експертът.
— Вертепът!… — възмутено обясни свещеникът. — Тук наричат „библиотека“ немския публичен дом за офицери… Но няма да ви пуснат, защото сте цивилен.
— Не се бъркай, попе!… — каза домакинът. — Инак ще обадим на попадията, че си проучил как се влиза.
Подпоручикът избухна с неприятен пиянски смях.
— Това е без значение — обърна се той след малко към Костов. — Вие можете да влезете и цивилен… Стори ми се, че имате открит лист от немския щаб в Кавала, нали?
— Да — отговори експертът.
— Тогава всичко е наред… Този лист важи и за „библиотеката“. След вечеря ще отидем там.
— Мислите ли, че мога да говоря по телефона? — неохотно попита Костов.
— Сигурен съм — отговори офицерският кандидат. — Ще намерим някой германец да ни услужи. Аз имам познати между тях.
Домакинът на хотела изпържи кашкавал и покани гостите си да вечерят с него. Той направи това, блазнейки се от мисълта, че Костов щеше да се отплати с щедра поръчка на вино в „библиотеката“. Офицерският кандидат и свещеникът се наядоха лакомо, а Костов нямаше апетит и хапна съвсем малко. Тревожното чувство за разруха и неизвестност го бе обзело напълно. И сега сред целия хаос от страхове почна да доминира внезапно безпокойството за Ирина. Ако не успееше да я предупреди по телефона, тя щеше да тръгне сутринта за Солун и да се изложи на всички опасности, с които бе свързано пътуването.
