— Всички военни са каналии!… Внушете му, че се касае за мене… Обещайте му солидно възнаграждение, ако остане тук до идването на Кондоянис… Завийте ме още!…
Експертът струпа върху болния всички одеяла, които можа да намери в стаята. Борис почна да трепери и зъзне, но този път без бълнуване. След малко той се изпоти и Костов му помогна да се преоблече. Дългият пристъп на треската беше най-сетне преминал. Неусетно Борис заспа. Експертът отново седна до него и зачака Кондоянис, но гъркът не идваше.
Вместо него дойде военният лекар, придружен от нисък тантурест мъж с червеникава брада и кръстове на пагоните. Костов позна веднага, че новодошлият бе военен свещеник.
— Доведох ви помощник — каза лекарят. — Той се отегчава при нас, а тука може да бъде полезен… В Евангелието е писано да помагаме на болните, нали, отче?
— Щом заповядвате!… — мрачно отвърна свещеникът.
— Заповядват капитанът и Светото писание. — Лекарят извади от чантата си нови ампули. — А капитанът нямаше да ви нахока така, ако не всявахте паника между войниците… Как е болният? — обърна се той към Костов.
Експертът му описа състоянието на Борис през последните часове. Лекарят поклати глава.
— Кръвната натривка е положителна за тропична малария и положението му е сериозно — каза той. — Намерихте ли кола?
— Не — отговори Костов. — Трябва да изляза и да потърся гърка.
— Добре. През това време отецът ще стои при болния.
Свещеникът не отговори. Той приседна до леглото, като остави куфарчето си до стената и се загледа начумерено във върховете на ботушите си. Лекарят събуди Борис и му направи инжекция с плазмохин. Генералният директор на „Никотиана“ се опита да бъде любезен.
— Костов, спомняте ли си?… Татко Пиер се отплащаше на лекарите си както трябва… Така мисля да постъпя и аз. Как е името ви, докторе?
Лекарят се изсмя тихо.
— Не се шегувам, докторе!… — Болният извади от джоба си чекова книжка и надраска някаква цифра. — Заповядайте!… Това е само аванс.
Лекарят продължаваше да се смее и отблъсна полека ръката му.
— После!… — каза той. — Нека ви излекувам.
— Вземете, не се стеснявайте!… — щедро настоя Борис.
Той се опита да пъхне чека в ръката му, но не можа. Чекът се хлъзна и падна на пода. Лекарят не го дори погледна. Борис замълча. Усилието, с което говореше, го бе изтощило. Виеше му се свят, предметите в стаята изглеждаха разводнени, а разговорът между присъстващите сякаш идеше от много далеч. Борис се унесе и заспа отново.
Докато лекарят беше в стаята, мобилизираният свещеник хвърляше непрестанно враждебни и подозрителни погледи към него, а след излизането му се прекръсти и рече:
— Ще ни изколят тия гадове… Господи, спаси дечицата ми.
— Кой ще ни изколи? — сърдито попита експертът.
— Ако не гърците, комунистите!… — отговори свещеникът и червеникавата му брада затрепера от вълнение. — Тоя човек готви бунт в интендантството.
— Бунт ли?… — мрачно произнесе Костов. Той запали цигара и попита с резигнация: — Защо му е да се бунтува?
— Защото е комунист!… По цял ден снове между войниците и прави шушу-мушу с тях… Съветският съюз това, Германия онова… А от снощи се хвали открито, че е комунист.
— Вие от що се боите? — Експертът облече сакото си с намерение да иде у Кондоянис.
— Ако решат да избиват, ще почнат с мене… Вчера един ми се закани, уж на шега… Господи, смили се над дечицата ми, не ги оставяй сирачета!…
Костов се изсмя. Свещеникът го погледна обидено, но не се разсърди.
— Вие къде отивате? — попита той и на лицето му се изписа тревога.
— Имам работа в града. — Експертът си спомни, че все още не беше купил нищо за Аликс. — Трябва да намеря един човек и да направя някои покупки… Има ли кукли по магазините?
— Кукли?… Не, не съм виждал… Защо ви са кукли сега?
— Подарък — сухо отвърна Костов.
— Да. — Свещеникът въздъхна тъжно. — Вие, богатите, можете да си позволите това… Аз търсих за моите деца кундури, но не намерих никакви… С какво ще ги купите? — попита той и грубото му червено лице се оживи от внезапен интерес.
— С български пари.
— Никой не ги приема сега… Но аз мога да ви услужа с ултрасептил.
— Защо ми е ултрасептил? — попита експертът.
— С него можете да купите всичко… Донесох го от България и тук върви като злато.
— Значи, вие пренасяте контрабандно лекарства против венерически болести?
— Господ ще ми прости. — От гърдите на свещеника се изтръгна въздишка на разкаяние. — Когато се връщах от отпуска, един фелдшер ме излъга, та купих десет туби, за да ги продам тук… Сиромах човек съм, исках да купя на децата си кундури… А сега не зная какво да правя с хапчетата. Половината си заплата дадох за тях.
Свещеникът се загледа тъжно пред себе си, потресен от несполучливата сделка.
— А какво мислехте да ги правите, когато ги купувахте? — съчувствено попита експертът.
— Щях да ги дам на един подофицер от моето село и да разделим печалбата. Той е хитър човек, мушка се навсякъде… Но когато дойдох тук, полкът беше заминал, а да предлагам хапчетата сам, не позволява санът ми.
Свещеникът подсмръкна тихо. Костов щеше да се изсмее, но после съзна, че тази нелепа случка бе само част от лудостта на света, който се разпадаше и който с еднаква сила унижаваше и корумпираше хората навсякъде.
— Мислех да ги предложа на доктора от интендантството — рече свещеникът. — Но нали е комунист… Ще ме съсипе от подигравки.
— Дайте хапчетата на мене — произнесе Костов. — Ще ги купя аз.
Експертът излезе от хотела, след като употреби доста усилия да избие от главата на свещеника мисълта, че комунистите щяха да почнат революцията с клане на попове. Но отецът в униформа се боеше не по-малко и от гърците, така че Костов трябваше да го убеди и в солидните връзки, които имаше с Кондоянис. Но ако тоя неук селски свещеник изпитваше ужас от сриването на стария свят, какво трябваше да кажат Борис и Костов?
Експертът тръгна по многолюдната улица, всред гръцка тълпа, която издаваше повишеното си настроение с висок говор и смехове. Познатите места събудиха в паметта му рояк от спомени. Той бе роден в Солун и познаваше града от далечното време на детинството си. В неделни дни баща му, търговец на вълна и кашкавал, отвеждаше цялото семейство на черква, а после даваше на децата пари да си купят мекици. Незабравими дни, които бяха научили Костов на благочинно държане в обществото и му дадоха чувството за социалните привилегии на богатството!… Той познаваше Солун от ученическите години на френския лицей, когато български анархисти копаеха тунел под улицата, за да вдигнат във въздуха Отоманската банка. Колко странно вълнение събуждаха у него тия мъже, които лягаха върху бомбите и се оставяха да бъдат разкъсани от тях, за да убедят европейските дипломати, че атентатът не е дело на вулгарни и подкупени агенти!… Той познаваше Солун от дните на Хуриета, когато турски и български демократи се прегръщаха по митингите и вярваха, че свалянето на кървавия султан ще докара справедливост в една империя, която почиваше върху непокътната феодална собственост. Колко наивна бе цялата история с Хуриета!… През тези дни Костов се пенеше по митингите с червената вратовръзка на социал-демократ, с рошава коса и небрежно измачкан редингот на квадратчета. Той произнасяше речи на гръцки, турски и български, а сериозните господа с фесове и златни верижки на жилетките, които търгуваха с тютюн и наблюдаваха митингите от луксозните кафенета, му се смееха добродушно и снизходително… Той
