— Не мога да разбера как сте се решили да дойдете в Солун… — продължи подпоручикът. — Ако и утре не ни изтеглят оттук, остават ни само две възможности: да паднем в плен у германците или да бъдем изклани от гърците.
Подпоручикът натъпка устата си с кашкавал и добави възмутено:
— Не мога да си представя по-глупаво командуване.
— Защо? — попита експертът, изненадан неприятно от свободата, с която подпоручикът критикуваше началството си.
— Защото вчера бях в Неа Плайя и видях с очите си как войниците изсипаха няколко тона захар в морето… а после поляха с бензин седемстотин противотанкови снаряди и ги запалиха. Дребна работа, нали?… Един такъв снаряд струва петдесет хиляди лева!… Всичко това можеше да се изтегли навреме, ако министрите и началниците вместо слама имаха мозък в главите си.
— Събитията се развиват много бързо — сдържано забеляза експертът.
— Бързо ли?… От два месеца наблюдаваме как немците копаят до шосето окопи в тила ни… А сега в щаба пищят, че било трудно да се изтегли артилерията по кози пътеки… Искате ли да хапнете?
— Не, благодаря… Къде мога да намеря лекар?
Подпоручикът си отряза нова филия кашкавал.
— Има един в лазарета на интендантството, но е много опак.
— Аз ще го доведа с кола.
— Ваша ли е тази кола?
— Не. На един грък.
Подпоручикът спря да дъвче и се замисли. Червендалестото му лице изрази смес от глупаво учудване и недоволство.
— Добре си услужвате вие, търговците!… — произнесе той след малко. — Ние теглим каиша, а вие се побратимявате с гърците и печелите милиончета… Оня ден осъдиха на смърт един подофицер, задето не се съпротивявал, когато партизаните му взели оръжието… Право ли е това?
Костов погледна мрачно подпоручика и не отговори.
Стори му се безнадеждно, че този човек, по всички изгледи, не бе комунист, а разсъждаваше като тях. И тогава той съзна, че
След половин час Костов намери лекаря при дивизионния склад на интендантството и го помоли да дойде с колата на Кондоянис в хотела. Но лекарят отказа категорично. Нямал време да се занимава с цивилни сега. Той бе нервен младеж с мургаво лице и с малко разстроен от бъркотията израз. В лазарета правеха последни приготовления за изтегляне в България. Пред склада на интендантството чакаше дълга върволица от камиони, натоварени с материали, които не трябваше да се изоставят в ръцете на гърците или немците. Всички бяха много разтревожени от бързото изтегляне на дивизията в Халкидика, която оставяше солунските части на произвола на съдбата.
Костов се разсърди от отказа на лекаря и показа документа, който задължаваше военните власти да му дават съдействие. Лекарят го прочете и каза гневно:
— Плюя вече на тия бумаги.
— Но вие не можете да плюете върху човешкия си дълг — горчиво произнесе експертът.
— Така е писано и в Евангелието — гневно избухна лекарят. — Но не разбирам защо ме осъдиха на цяла година затвор, когато един мръсник донесе, че съм превързвал ранени партизани.
Костов не отговори и отново почувствува ледения дъх на хаоса.
— Ще дойдете ли? — попита той след малко.
— Да, ще дойда!… — сърдито каза лекарят. — Вие умеете да спекулирате с човешкия дълг.
Той даде някакви нареждания на санитарите си и седна в колата. Но отиването при болния се забави още с половин час, тъй като по пътя за хотела бе даден сигнал за въздушна тревога. Докато сирените виеха зловещо, грамадни тълпи от гърци напускаха панически пристанищния квартал. Старите разнебитени трамваи дрънкаха и летяха шумно към края на града. Амбулантните продавачи зарязваха сергиите си по тротоарите. Майки и деца бягаха към високата част на града, а старците, които не можеха да тичат, заставаха с примирено спокойствие под еркерите на зданията. Всичко това се стори на Костов потискащо и страшно. Той си спомни, че от няколко дни гръцките емисии на радио Лондон предупреждаваха жителите на Пирея и Солун да бягат при въздушна тревога от пристанищните квартали.
Шофьорът изкара колата вън от града. След половин час бе даден отбой. Нямаше никакво нападение. Колата остави лекаря и Костов пред хотела.
Двамата мъже влязоха вътре, ядосани от бавенето. Зданието изглеждаше безлюдно и запуснато. От зеещите врати на стаите лъхаше миризма на пот, на ботуши и нафталин. Стъпките на Костов и лекаря отекваха злокобно в неприятната тишина. Експертът съобрази, че домакинът и часовият на хотела трябва да бяха избягали през време на тревогата в близкото немско скривалище.
Борис лежеше неподвижно в задушната стая, завит с войнишко одеяло. Той се намираше в същото положение, в което го бе оставил Костов. Лицето му изглеждаше мъртвешки бледно, а косата му лъщеше — мокра и слепена от пот. С помощта на експерта лекарят разтвори ризата му и допря ухо до сърцето му.
— Кома!… — произнесе той сухо, като извади спринцовка от чантата си.
— Какво значи това? — попита експертът.
— Безсъзнание при остра инфекциозна болест… Предполагам, че е тропична малария… От Кавала ли идете?
— Да, от Кавала.
— А хинин вземаше ли?
— Не. Но пие много.
— Прекалено?
— Да, прекалено.
Лекарят се усмихна хладно.
— Тъкмо това е усложнило състоянието му — каза той. — Ще му направя инжекция с кардиазол.
— Как трябва да постъпим с него?
— Най-добре е да го пренесете веднага в Кавала или да го оставите тук на немските лекари. За милионерите се грижат навсякъде добре.
Лекарят заби иглата в ръката на Борис.
— Сърцето му прилича на бракувана помпа — рече той след малко, като остави спринцовката и запали цигара.
— Предпочитам да го пренеса в Кавала — каза Костов. — Жена му е лекарка.
— Знам — неочаквано заяви лекарят.
— Познавате ли я?
— Чувал съм за нея. Тя е известна в нашето съсловие с това, че настани всичките си приятели от студентските години в София.
— Това е качество!… — опита се да я защити експертът.
— Да — каза лекарят. — Десетина франтове и негодници направиха кариера с нейна помощ.
Той сложи на Борис втора инжекция и последният бавно почна да идва на себе си. Дихателните движения на гърдите му станаха видими, синкавият цвят на лицето му изчезна. След отбоя на сирените улицата се беше оживила и звънтенето на един трамвай го накара да отвори очи. Но това бяха две мътни, кръвясали, диви очи. Той издаде задавено хъркане, а после от устата му се отрониха несвързани думи.
— Машините!… — Бълнуваше той. — Вие изнудвате… Искам цялата стойност във франкове…
Лекарят се усмихна:
— Гешефт пред смъртта!… — замислено произнесе той.
Очите на болния се втренчиха в лицето му и в тях се изписа постепенно нарастващ ужас.
— Това е Стефан!… — внезапно изкрещя Борис. — Стефан!… Махай се отпреде ми, гад!…
Той се изправи внезапно, после ръката му улови пепелницата върху нощното шкафче и я запрати с всичка сила върху призрака. Тенекиената пепелница удари лекаря в гърдите и падна на пода. Борис не викаше, а издаваше някакъв отчаян прегракнал рев:
— Не съм виновен!… Не!… Не!…
