Призракът изчезна, но вместо него се появиха други. А после Борис усети изведнъж миризма на бензин. Тая миризма го пренесе в бездната на времето, върна го към дните на голямата тютюнева стачка. И тогава той видя склада на „Никотиана“ в родния си град, а на тротоара пред склада лежеше трупът на мършав и бедно облечен младеж, огрят от лунната светлина. Върху шията на младежа зееше рана от куршум и на две крачки от него се търкаляше кутия с бензин. А-ха, ето откъде идеше миризмата на бензин!… Саботьор!… Ще подпалваш тютюна ми, а?… По две хиляди лева и бутилка ракия на пазачите!…

Болният почна да се киска зловещо и заговори с властната самоувереност, която притежаваше преди десет години:

— Инспекторе, вдигнете трупа веднага!… Няма да допусна никакъв следовател и глупави истории по съдилищата… В противен случай ще се оплача от вас на министъра.

Костов скочи от стола и го улови за раменете.

— Мълчете!… — прошепна експертът с ужас. — Мълчете!…

— Как така?… — озъби се Борис. — Аз не плащам данъци, за да издържам полиция от поплювковци!… Или сме държава с частна собственост, или…

Костов запуши устата му с ръката си.

— Оставете!… — рече лекарят. — Оставете го да приказва!… Нямам намерение да запомням нищо.

— Това са глупости!… — смутолеви експертът. — Няма нищо вярно.

— Сигурно — каза лекарят.

Той стоеше до другото легло, за да не го гледа Борис, и пълнеше спокойно запалката си от едно стъкло с бензин, забравено от предишния обитател на стаята. Костов седна безпомощно на мястото си. Борис продължаваше да бълнува. Той говореше сега за някакви шмекерии на Торосян и за боклуците, които арменецът продавал на френската режия. Монолозите му ставаха постепенно по-къси и по-редки, докато най-сетне изтощението го накара да заспи.

— Кой е този Стефан? — попита лекарят.

— Брат му — неохотно отговори експертът.

— Защо се бои от него?

— Семейни трагедии!… — Костов обърса потта от лицето си, след това погледна лекаря и добави троснато: — Вие почвате да ме разпитвате като комисар.

— Не, не съм станал още комисар. — Лекарят се намръщи. — Не ме интересува нищо… Главата ми е препълнена от трагедии, така че не искам да научавам нови… Какво възнамерявате да правите с този човек?

— Каквото ме посъветвахте. Да го пренеса в Кавала.

— Не зная дали влакът между Порой и Солун се движи още… Имате ли превозно средство?

— Да. Един грък обеща да ни услужи с колата си. В противен случай ще извикам моята от Кавала.

— Всичко това трябва да стане най-късно до утре сутринта.

— Едва ли ще успеем… Болният трябва да дойде в съзнание и да подпише един договор.

— Пак гешефти!… — Лекарят се изсмя. — Вие сякаш бълнувате повече от болния. Не знаете ли какво е положението тук?

— Зная — измънка експертът. — Съветският съюз ни е обявил война.

— Да, война!… Но това е най-безопасната от всички изненади, които могат да ви се случат сега… По- важно е, че след няколко часа могат да почнат военни действия между нас и германците… Ясно ли ви е?… Друг е въпросът, ако сте решили да останете при тях.

— При кого? — попита експертът.

— При немците — враждебно повтори лекарят.

— Нямам такова намерение — сърдито отговори Костов и върху лицето му се изписа гняв. — Аз искам да се върна в Кавала и оттам в България.

— Добре — каза лекарят. — Следобед ще мина да видя болния, а довечера ще изпратя една камионетка с въоръжени войници да ви вземе оттук… Повече нищо не мога да направя за вас.

И той излезе от стаята.

Борис прекара следобеда особено зле. Треската му не минаваше, а лицето му бе добило отново синкавия глинест цвят. И тогава, в горещината и задушната влага, която изпълваше стаята, Костов съзна, че шефът му щеше да умре. Той седна до него и почна да слага на челото му кърпи, намокрени с вода и оцет, който Домакинът на хотела бе намерил отнякъде. Борис изпадаше ту в пълно безсъзнание, ту в бълнуване и борба с кошмарните призраци. И в тишината на пустия изоставен хотел на Костов се стори, че Борис му разправяше последните дванадесет години от мрачната история на „Никотиана“. Бълнуването на болния го караше да си спомня политически съвещания, търговски преговори, карета за покер с продажни журналисти. В съзнанието на експерта оживяваха неприятни лакейски учтивости към току-що пристигналия в България фон Гайер и срамните пиршества с леки жени, устройвани за Лихтенфелд, в които трябваше да се спечелят симпатиите на барона към „Никотиана“ или да се изтръгнат няколко думи за възможните намерения на шефа му.

Костов не можа да издържи и излезе от стаята. Той отиде на един от задните балкони, откъдето се виждаше заливът, вцепенен под същото огнено слънце и неумолимо синьо небе, както морето при Кавала. До кея се издигаше Бялата кула, а до вълнолома стърчеха печално останките на потопен от бомби кораб.

Когато експертът се върна в стаята, самоуверените монолози на Борис бяха сторили отново място на кошмари. Болният се мяташе в леглото си, стенеше и се мъчеше да прогони страшните призраци, които го нападаха неспирно и сякаш му повтаряха: „Ти свършваш, Борис Морев!… Ти ще умреш тук или най-много в Кавала, заедно с твоя свят, който също загива!… Ти напускаш живота озлобен и безпомощен като звяр, попаднал в капан. Капанът бе твоята алчност, а мъката, която изпитваш сега, е страшното отмъщение на живота, задето изтръгна от себе си всичко човешко. Ти се превърна в безумна машина за печелене на пари, отмина любовта, не позна дори насладите, които можеше да ти създаде твоето огромно богатство. Ти приличаш сега на болен и уплашен злодей, който очаква възмездие за злодеянията си. Нервите ти са изтощени от напрежение, черният ти дроб е затвърдял и просмукан от алкохол, кръвта ти е отровена от маларията на тази гореща и нездрава страна, в която дойде да спечелиш още пари, безполезни, ненужни пари… А заедно със себе си ти увлече и други хора. Ти ги подлуди със своята жажда за печелене на пари, опропасти достойнството им, замеси ги в своите престъпления… Те също пропуснаха живота си като тебе.“

— Костов!…

Експертът стреснато повдигна глава. Болният беше дошел на себе си и го гледаше с мътните си, кръвясали, подкопани от сърдечната слабост очи.

— Какво има?… — попита Костов. — По-добре ли сте сега?

— По-добре… Кондоянис дойде ли?

— Не, няма го още.

— Трябва да подпиша договора на всяка цена… Видяхте ли как принудих тая гръцка хиена да ми плати всичко във франкове, а?… — От гърдите на болния се изтръгна хъркане, подобно на смях. — Ако съм зле, кажете на лекаря да ми направи инжекция… Къде е тоя тип?

— Отиде си.

— Повикайте го отново и му кажете да не мърда оттук.

— Не мога да му кажа това… Той е военен.

— Та що като е военен?… — В гласа на болния прозвуча учудване. — Предупредете го, че се касае за директора на „Никотиана“… И внимавайте с чековете, Костов!… Подписа на Карствен, нали?

— Не се безпокойте.

— Студено ми е… Завийте ме.

Експертът хвърли върху болния едно одеяло от другото легло.

— Още!… — произнесе Борис. — Какво каза оня мошеник?

— Кой мошеник?

— Лекарят.

— Мисли, че имате тропична малария.

Вы читаете Тютюн
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату