— От малария, а може би от пиенето… Водеше нездрав и безсмислен живот.
— Да, напълно безсмислен… — немощно потвърди той. — Но ти трябва да продължиш… Белите андарти могат да ни нападнат в тил… Ти трябва да се измъкнеш оттук, преди да е станало това.
— Не, аз няма да се отделя от тебе сега… Няма да оставя да помислиш, че съм както по-рано… надута глупачка, която се срамува от роднините си…
Сълзите продължаваха да бликат неудържимо от очите й.
— Сама ли пътуваш? — попита той.
— Не. В колата са главният ни експерт и директорът на Немския папиросен концерн… Слушай!… Ето че искам да те използувам пак… — Тя се разсмя изведнъж, през сълзите си, в някакъв пристъп на жестока ирония към себе си. — Не, нищо.
— Какво искаш? — попита той.
— Вероятно твоите хора ще убият този човек… Но той тръгна с колата от Солун само заради мене.
— Кой е този човек?
— Фон Гайер, директорът на Немския папиросен концерн… — Сълзите й пресекнаха изведнъж. Тя добави страхливо и гузно: — Не можеш ли да го спасиш?
Последва мълчание, в което той напрегна паметта си, а после се усмихна горчиво:
— О, фон Гайер!… Знам… — Той щеше да каже „твоят любовник“, но замълча. — Заради тебе той даваше големите контингенти на „Никотиана“, нали?
— Не говори сега така!… — простена тя като животно, ударено с пръчка. — Заповядай на хората си да не го убиват!…
Той помисли малко и каза:
— Не!… Аз не мога… нямам право да им заповядвам това.
— Направи го заради мене.
— Не!… Аз не мога да го направя дори заради тебе.
— Няма да ти струва нищо.
— О, не разбираш!… Това ще ми струва верността към партията, на която принадлежа… Това ще бъде подлост към тия, които остават да се борят след мене… Сега ме разбираш, нали?
Тя се разхлипа отново, но не за Динко, не за фон Гайер или за себе си, а само от ужаса, с който бе наситена тази нощ. А той съзна това и рече спокойно:
— Всичко тече… Хората загиват, а животът ще продължи… ще стане по-добър…
— Наистина ли?… — с тъжно съмнение попита тя.
А той се усмихна и отговори:
— Да.
Усилието да приказва бе изразходвало малкия запас от сили, който му оставаше, а действието на камфоровото масло, макар и да подкрепяше сърцето, не можеше да компенсира бавното изтичане на кръвта от страшните рани в корема. Той се отпусна, като простена глухо, и лицето му се обля отново в студена, предсмъртна пот. Тя съзна, че му оставаха само няколко мига живот. И тогава престана да хлипа и постави едната си ръка върху сърцето му, а другата върху челото му. Някакво особено чувство пред смъртта, дълбока и могъща като самия живот, потисна изведнъж пристъпа на истерията й. Само сълзите й продължаваха да бликат неспирно, неудържимо и капеха върху шията и гърдите му, а после внезапно престанаха и те. Сега тя изпитваше безбрежна печал, но същевременно и някакво примирение, в което плуваха ослепително ярки спомени от детинството, от тихото и лъчисто многоцветие на есента през гроздобера в малкия град, от варосаната стаичка, от сенчестия орех, от шумоленето на пенливата река и прозрачната синкава мъгла, която сутрин забулваше двора. И всред всички тия лъчезарни символи на душевния мир от миналото изпъкваше образът на детето, момчето, мъжа, който сега умираше в ръцете й. Все по-бавни и по-слаби ставаха ударите на сърцето му. Два немощни удара настъпиха много бързо един след друг, но тя ги отчете поотделно. Последва пауза, а след нея като последен напън на живота още един удар, малко по-силен от тия, които замираха. После настъпиха безредни, чести, едва доловими спазми на отделни фибри, които още живееха — сърцето мъждееше като угасваща свещ, — а най-сетне престанаха и те. Настъпи смъртта. Тя остана да държи половин минута това сърце, гледайки празния стъклен блясък на сините очи, които бе оживявало. Наоколо бе съвсем тихо, а в далечината ехтеше сражението. Лунната светлина бе добила едва доловим пепелносив тон.
Ирина се изправи с изопнато, сухо и втвърдено лице. Гласът й произнесе с хладна печал:
— Момчета, вашият командир умря.
Последва мълчание, в което се чуваше само екотът на сражението. Някой попита:
— Роднини ли сте?
А тя отговори:
— Да. Той ми е братовчед.
XII
Докато Данкин разбиваше с кирка настилката на шосето и поставяше мини, които след това замаскирваше грижливо с блокове от разкъртения китон, глухото бучене на моторните коли се бе усилило до такава степен, щото Мичкин очакваше появата им всеки момент. Но те все още не се показваха върху серпантините на шосето и Мичкин взе да става нервен.
— По-скоро, момчета!… — викна той на Данкин, като отиде да види как вървеше минирането на шосето. — Работиш бавно.
Но Данкин изпълняваше задачата си, оставайки спокоен и внимателен — такъв, какъвто трябваше да бъде човек, когато работеше с мини. Опасността от предстоящия бой му се виждаше шега пред риска, на който се бе излагал в казармата. Той повдигна глава, без да каже нещо, и продължи да заравя мините.
На връщане към могилата Мичкин мина покрай трупа на Гайер, който бе убит преди малко от Ляте или от някой друг. Германецът лежеше по очите си с разперени ръце, а върху тила му зееше огнестрелна рана. Мичкин не се разстрои от трупа му, тъй като германецът бе отдавна осъден на смърт, а екзекутирането му се налагаше от всички гледища и при всички мислими обстоятелства. Той бе просто много виновен човек, който трябваше да се убие в борбата непременно като германците, които след малко щяха да се нахвърлят върху могилата и да паднат от първите изстрели.
В това време Костов седеше на тревата върху западния склон на могилата и стискаше глава между дланите на ръцете си. Минавайки край него, Мичкин попита:
— Какво?… По-добре ли ви е сега?
— По-добре — глухо отговори експертът. — Мина ми.
— От какво страдате?
— От гръдна жаба.
— Лошо!… — Мичкин съчувствено поклати глава. — Баща ми страдаше от същото… Но не е умирачка, ако се пазите от тревоги.
Той съзна изведнъж безсмислицата на пожеланието си и добави глухо:
— Вие можете да си вървите… Свободен сте.
— Чакам докторката — отговори Костов.
— Ей сега ще изпратя да я повикат… Добре е да тръгнете по-скоро. След малко ще водим сражение.
Мичкин повика двама души, като им заповяда да се осведомят за състоянието на командира, да доведат Ирина и да вземат със себе си всички оръжия, с които ранените не можеха да си служат.
Сражението при гарата бе стихнало и сякаш замръзна в някаква мъртва фаза, която не можеше да докара никакво разрешение. Немците преминаваха към пълна отбрана. Чуваха се само изолирани гърмежи с пушки и отвреме-навреме — урагани от стрелба с картечници и автомати, която немците развихряха при всеки опит на партизаните да се доближат до бензина. Кръвопролитният пристъп с бомбите, а може би и липсата на Динко, понижаваха духа на отряда. Пожарът между вагоните се бе разраснал и заревото му хвърляше върху могилата кърваво-червени блясъци, ала цистерните си оставаха незасегнати.
Мичкин прати човек да влезе във връзка с Шишко и да поиска по-нататъшни заповеди. След това се изкачи на могилата и погледна мрачно към планината. По серпантините на шосето се спускаше дълга колона
