успокои, когато съзна, че Данкин бе поставил мини в шахматен ред по шосето и странично от него. Всичко това щеше да обърка и забави немците и да отложи атаката им върху могилата поне с четвърт час.
Някой отново извика Мичкин по име. Бившият млекар се обърна и видя Ляте, когото бе изпратил заедно с един друг мъж да донесат оръжията и патроните на ранените, негодни да вземат по-нататъшно участие в боя.
— Командирот е умрел от раните… — скръбно съобщи македонецът. — Еве му книгите и шмайзерот.
Ляте подаде на Мичкин целулоидната чанта с карти, автомата и дългобойния пистолет на Динко. Мичкин преметна чантата с книжата и картите през рамо, като изпита суеверно предчувствие, че носенето на предмети от убит човек докарва нещастие. Последва мрачно и тъжно мълчание, което изрази по-силно от всичко почитта към убития командир. А в това време на гарата избухна последната цистерна и горящият фонтан от бензин освети с ярка жълто-червена светлина намръщените и сурови лица на партизаните. През кълбата от черен дим се виждаха силуети на хора, превити под тежестта на картечници и сандъчета с патрони. По полето към склона на планината се движеха също малки групи от хора. Отрядът се оттегляше.
— Другари, кой ще вземе оръжието на командира? — попита Мичкин. Един от мъжете пое мълчаливо автомата, а друг пистолета. Останалите си разделиха патроните.
— А какво ще правим с Варвара? — рече някой.
— Къде е тя? — попита Мичкин.
— Седи до канавката на шосето… Мълчи и не отговаря никому… Изглежда като побъркана.
— Превързаха ли я?
— Да, докторката превърза и нея… Раната й е лека.
— Отведете я до превързочния пункт… Другарите, които минават оттам, ще се погрижат за нея.
— Не иска да мръдне оттук.
— Оставете я тогава.
Мичкин погледна отново към шосето. Моторните коли се спущаха вече в равнината, изчезвайки в малката падина, където шосето правеше вероятно нови завои. Но след тази падина то се насочваше към могилата право като стрела. Сега бученето на моторите се чуваше особено силно. То бе напрегнато, злобно, яростно. Бензинът беше изгорял, но командирът на колоната бързаше поне да отмъсти за него. А Мичкин повтаряше на ума си, мислейки за мините, които Данкин беше поставил на шосето: „Елате, кучи синове, елате!… Ще видите какво ви чака след малко… А докато приготвите минохвъргачките си, ние ще се оттеглим.“
Но вниманието му се погълна изведнъж от неочаквана стрелба, която се разрази по склона на планината. Стрелбата идеше точно от посоката, в която се оттегляха първите групи на отряда. Миг след това в светлото небе се издигна зелена ракета. Някой изруга тихо. Зелената ракета бе сигнал за неприятел в тила. Мичкин изруга на свой ред, но запази хладнокръвие и каза успокоително:
— Всички по местата си!… Това е засада от бели андарти… обикновени паликарета… Другарите ще ги прогонят лесно.
Но Мичкин знаеше, че тия паликарета бяха отлично въоръжени бандити, които получаваха от гръцките тютюнотърговци пари, от англичаните — оръжие, а от немците — дажби. Това бяха най-покварените и жестоки негодници, които човешката съвест познаваше, защото служеха с еднакво усърдие на трите страни. След комунистите те мразеха най-много българите, а хората, на които устройваха засада сега, бяха едновременно комунисти и българи.
Стрелбата се разгърна бързо на широк фронт. В безредните групи от хора, които се оттегляха от гарата, настъпи смущение. Някои се върнаха назад, други тръгнаха успоредно на планината, с намерение да обходят фланга на нападателите, а трети залегнаха и откриха огън срещу тях. Под лунната светлина, която бе започнала вече да избледнява, Мичкин и другарите му видяха как тъмните и наведени сенки на партизаните прибягваха в овразите и се подслоняваха в тях. В настъпилата бъркотия се чуваше гласът на Шишко, който трябва да бе някъде наблизо, викаше гневно и се стараеше да организира отстъпващите, изпращайки заповеди по куриерите си. Той трябва да бе успял вече в това, защото безредната маса, която се оттегляше от гарата, се раздели на три групи и всяка от тях се разгъна в боен ред, с големи разстояния между хората, така че огънят на андартите ставаше вече неефикасен.
Мичкин не преставаше да гледа към шосето. Бученето на моторите бе станало още по-силно, но колите не се виждаха, скрити в падината. Когато се обърна назад, стрелбата на гърците намаляваше бързо. Те бяха забелязали обходното движение, насочено към фланговете им, и се стараеха да го избягнат, като се прегрупирваха и разтягаха фронта си. Маневрата на Шишко бе сполучлива. Той превръщаше засадата в подвижен бой, в който белите андарти, като всички наемници, нямаше да проявят достатъчно смелост. Ала той изискваше ново, свръхчовешко усилие от партизаните, съсипани физически от дългия преход до гарата и сражението през цялата нощ. Но все пак те щяха да се измъкнат как да е и в тоя момент Мичкин не мислеше за тях, а за своята позиция върху могилата, която се превръщаше в безнадеждно таралежово гнездо между белите андарти, които щяха да се спуснат от планината, немците при гарата и тия, които идеха с моторните коли по шосето.
И така Мичкин усети отново приближаването на смъртта и съзна, че оставането върху могилата е свързано с неминуема гибел, ала у него пак не се появи мисъл да изклинчи. Оставаше само един много малък шанс за спасяване: ако червената ракета се издигнеше към небето преди немците да засипят могилата с минохвъргачен огън и ако групата успееше да пробие обръча на андартите, който щеше да се стегне около нея след оттеглянето на Шишко. Ала за такъв изход нямаше почти никаква вероятност, тъй като маневрата на Шишко започваше едва сега и могилата трябваше да пази тила му. Мичкин съзна, че тоя път беше обречен с хората си на гибел.
Докато бившият млекар разсъждаваше мрачно върху всичко това, Ляте и няколко души, които бяха залегнали в окопчетата, откриха стрелба към гарата. Група немци, излезли от помещението на пионерния взвод след оттеглянето на Шишко, тичаха с картечница към могилата. Като мислеха, че партизаните се оттегляха без прикритие, те искаха да поставят картечницата върху могилата и да ги обстрелват в тил. Стрелбата на Ляте и на другарите му ги върна веднага зад гъстия и непроницаем дим, който обвиваше гарата. Един от тях се захлупи върху очите си и остана да лежи неподвижно.
В това време Мичкин чу познато пъхтене на човек, страдащ от задух, и се обърна назад. По склона на могилата се катереше Шишко, а зад него вървеше Варвара, подкрепяйки един възрастен мъж, който влачеше ранения си крак и стенейки глухо, се опираше на пушката си. Шишко се клатушкаше като мех, а лицето и голото му теме лъщяха от пот. Когато стигна до Мичкин, той се спря и дишайки тежко, остана така почти цяла минута. Задухът му пречеше да говори. Мичкин съобрази, че този дебел, мъчно подвижен човек щеше да се измъкне трудно от подвижния бой с андартите. Докато се мъчеше да уравни дишането си, Шишко правеше знаци с ръка, които нито Мичкин, нито другарите му можаха да разберат. Но човекът, който беше ранен в крака, ги забеляза и обясни:
— Той казва да вървите… Ние ще прикриваме оттеглянето ви.
— Що?… — рече Мичкин.
— Заповядва да се оттеглите — повтори човекът.
— Как да се оттеглиме?… А вие?
— Нашата е свършена… Ние ще браним могилата.
Той посочи крака си, а после каза на Данкин:
— Момче, имаш ли бинт?… Не?… Тогава отвлечи ме до картечницата, защото тази жена е слаба като клечка и не може да направи това.
— Та само ти ли ще прикриваш оттеглянето? — попита Мичкин.
— Аз и политкомисарят — отговори човекът. — Той също не може да се измъкне през гърците с астмата и тоя дебел корем… Прощавай, другарю политкомисар… Коремът ти е дебел, но сърцето мъжко… Не се сърдиш, нали?
Мичкин не изпита радостта, която трябваше да го обземе от внезапния обрат на събитията. Той се обърна към Шишко и попита мрачно:
— Верно ли е това?
— Верно е, Мичкин!… — Астматичният пристъп и кашлицата на Шишко бяха най-сетне преминали. — Трябват ми само няколко доброволци да задържим могилата, докато другите се оттеглят.
