— Посочете веднага!
— Не сега. В съда.
— Вие сте нечестен… подъл човек!… — от устата на Барутчиев почна да пръска слюнка. — Вие сте интригант!… Вие сте разрушителен… антисоциален тип!…
— Тук вече никой няма да ви повярва.
— Ще кажа… ще ви изложа, че братята ви са комунисти!… Ще ви изоблича пред немците… в двореца… навсякъде!
— Но делото ви срещу банката ще пропадне. Бъдете абсолютно сигурен в това. Зная какво трябва да изтъкна като вещо лице в съда. И не забравяйте, че министърът на правосъдието е акционер в „Никотиана“ и че… О, вие знаете какво!… Дори най-честните съдии развързват очите на Темида, когато разглеждат дело за тридесет милиона.
— Жалко правосъдие!… Нещастни съдии!…
— Те са от демократическата партия, на която е лидер брат ви.
Барутчиев улови главата си с двете ръце и почна да се разхожда из стаята като луд.
— Успокойте се и седнете, господин Барутчиев!… — учтиво предложи Борис. — Нека завършим разговора спокойно.
Барутчиев се отпусна тежко в коженото кресло. Дишаше трудно. Лицето му беше посиняло и по него се стичаха ситни капчици пот. Той извади кърпа и се обърса. Борис го наблюдаваше с хладината на същество, неспособно да изпита гняв, омраза или съчувствие. Само черният блясък на зениците му показваше тържеството над поваления противник.
— Какво предлагате? — глухо попита Барутчиев.
— Да се изясним още малко, за да видите, че и вие имате полза. Не говоря само за изхода на делото… Дори ако заемете мястото на Коен, вие не можете да се справите с една огромна доставка за Немския папиросен концерн. Липсват ви похват, организация, технически персонал… На следващата година немците ще възложат доставката другиму. Да, тъй ще бъде!… Вие сам го предчувствувате много добре. Това е само техническата страна на въпроса. Но немците искат да упражнят и политически натиск, а вие не разполагате с никакво средство за това, освен хората в двореца, които не желаят да се излагат още. „Никотиана“, напротив, има връзки с правителството, депутатите, опозицията… с пресата и запасните генерали… с всичко!… Глупаво е да мислите, че можете да спечелите тия хора сам. Това е трудна и в много отношения рискована работа. Аз работя с хора, които съм получил, така да се каже, заедно с „Никотиана“ от татко Пиер. Не смея да се свързвам с нови… Има шмекери, които доят от две крави!… Има скрити левичари, които могат да ви изложат с интерпелация в камарата… Чудно ми е, как не сте разбрали тия прости неща досега?
Барутчиев мълчеше, гледайки мрачно пред себе си.
— И така, положението е следното — продължи Борис: — вие имате добри връзки с немците, но в момента сте безполезен за тях. Аз пък нямам тия връзки, но държа в ръцете си важни лостове за смяна на политическия курс. Чудесно, нали? Щом е така, ние сме съюзници и няма никакъв смисъл да си нанасяме удари из засада. А сега няколко думи за вас. Ще дам показанията, които желаете. О, не се безпокойте!… Аз мога да удавя съдиите в аргументи, в изчисления и технически доводи… А можем просто да изплашим банката и да я принудим към износно споразумение. Това е най-добрият изход според мене, за да не се скарате с разни политически негодяи, които банката ще насъска срещу вас… Прав съм, нали? По този начин вие спасявате къщата, имотите, името си, възстановявате престижа си на благоразумен търговец… Аз пък поемам доставката за Немския папиросен концерн и на края на годината изсипвам десет процента от печалбата в ръцете ви, без да сте мръднали пръста си, без да сте рискували нищо…
— Десет процента е малко!… — изпъшка Барутчиев.
— Как малко!… — сурово рече Борис. — Никак не е малко.
— Аз мисля, че е правилно поне да делим.
— Изключено!…
— Тогава четиресет процента!… Друго не искам… не мога да приема…
— И аз не мога.
Гласът на вълчето беше неумолим. Настъпи мълчание. Барутчиев отново избърса потта от лицето си.
— Ще си помисля — каза той най-сетне.
— Не бива да мислите дълго. Фон Гайер и Прайбиш са може би вече тук и внимавайте да не ги изтървете!… Оная вечер видях Лихтенфелд.
— Невъзможно!… — изумено произнесе Барутчиев. — Къде го видяхте?
— Пиеше в един бар… Можете да считате, че Лихтенфелд е вече загубен за вас. Бандата на Кршиванек го е уплела в мрежата си.
— Но Кршиванек е криминален тип… Няма да постигне нищо.
— Не бъдете толкова сигурен в това. Шуреят му е министър в новото правителство на Райха.
Барутчиев гледаше глупаво, с разкривено от изненада лице.
— Приемате ли предложението ми? — попита Борис.
— Приемам!… — Глухо изпъшка Барутчиев.
След излизането му Борис повика главния експерт и го задържа час и половина на разговор. Двамата мъже се обвиха в синкави облаци от цигарен дим. Борис говореше спокойно, ясно, почти без прекъсване. Костов кимаше с глава и си вземаше бележки. Отвреме-навреме той си позволяваше да прави възражения, които Борис оборваше веднага, но без суровата надменност, с която се отнасяше към другите чиновници. Благодарение на Мария между тях се беше установило пълно доверие, което сплетните, пускани от другите фирми, не можеха да разколебаят. Костов беше сноб, прахосник и малко ленив, но умен и много честен. Борис внимаваше да не засегне честолюбието му и след смъртта на татко Пиер беше удвоил заплатата и годишното му възнаграждение. Костов пък ценеше у Борис широкия замах и трезвия му живот. Ала едновременно с уважението, което изпитваха един към друг, двамата мъже се презираха скрито и това се дължеше на разликите в характерите им. Борис беше студен и жесток към хората, а Костов — отзивчив и човечен. Първият, излязъл от низините, съзнаваше опасността от бунта на гладните и разбираше, че привилегията на ситите беше несигурна и заплашена. Вторият, израсъл в охолство, считаше тази привилегия за естествена и не мислеше, че човек трябва да разваля спокойствието си с грозни и безскрупулни действия към работниците.
Когато деловата част на разговора свърши, Борис попита експерта си шеговито:
— Костов, какво мислите за всичко това?
— Ако въведем тонгата, работниците ще отговорят със стачка.
— Ще я задушим!
— Не обичам кръв.
— Пак сантименталности!… — Борис се изсмя. — Вие живеете като свръхчовек, а разсъждавате като мравка.
— Обратното на вас — отговори експертът.
— Кой начин е по-добър?
— Естествено моят. Аз винаги се намирам в по-добро настроение.
— А нима аз изглеждам мрачен?
— Да, ужасно мрачен — потвърди експертът. — Вие приличате на играч, който непрекъснато тегли карета, но се бои, че противникът му може да покаже кент-флош.
Борис се замисли.
— Животът е действие, Костов!… — рече той след малко. — Борба… напрежение… Тъкмо в това намирам удоволствие.
— Сега да!… Но после ще ви омръзне.
— Защо?
— Защото с това действие не осъществявате нищо.
— Как така? Ами „Никотиана“?
— „Никотиана“ е само куп злато. А златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко
