да различи нови композиционни обединения вътре в него — именно новелите. Това внасяне на яснота и достоверност, на непосредственост и безпристрастност, въпреки симпатиите на Херодот към достиженията на източните култури, е типично елински подход. От една страна, при сравняването с могъщите източни държави по-добре изпъква елинското, от друга — необединените гръцки държавици-полиси получават възможност да черпят примери за патриотизъм и политическа ориентация. И друго съображение — според законите на фолклорното пресъздаване и обобщаване поуката, заключението или крайният ефект почти никога не е нарочно изказан, а само загатнат със специфичните за народното творчество средства. Това е една затворена система, където не отделното, а цялото е имало решаващо въздействие.
Следователно новелата на Херодот е кондензирана форма с ясно изразено морализаторско намерение, действащо в определен мирогледен кръг. Сърцевината на този кръг е противопоставянето елинско с неелинско виждане. В известен смисъл така може да отговори и на въпроса за съзнателната предпоставка за новата позиция. Още повече, че налице е и друго обстоятелство: до Херодот никой не е описал в литературно прозаическо произведение събитията от миналото. Разбира се, ние не забравяме епоса и Омир. Но това е в друго време, в друга мисловна организации, за други политически цели. В V в. по времето на Перикъл прозаичното слово добива художествена, литературна стойност. То е продължителят на епоса. Един твърде удобен начин да се изразят многостранните отношения по различни действително политически въпроси, по един всекидневен, журналистически начин с основната структурна форма на Херодот — новелата.
В художествената структура на Херодотовия труд един немаловажен въпрос е техниката на осъществяването на композицията. Смята се, че над композицията или „мотивацията“ на „Историите“ Херодот не е работил по предварително обмислен план. Повествованието се оформяло постепенно. По- голямата част от учените смятат, че той е обработвал големи откъси, логоси, както посочихме — оформени по географски принцип, и по такъв начин е давал окончателна редакция на произведението си. Те виждат аргумент за тази теза в неколкократните позовавания и препратки на Херодот към съответни логоси в труда ой. Но се възприема и положението Херодот да е написал произведението си по памет. Вероятно, пребивавайки в различни страни, в различни места, Херодот си е водил бележки, които по-късно е обработвал, използвайки литературни и документални данни, устни разкази. Изглежда, че обработката на лотосите не е била прибързана, но въпреки това е ставала на етапи, като към основния логос са прибавяни и някои малки истории и повествователните връзки загубват част от логическата си последователност.
Липсата на логическа връзка, това, че се нарушава представата за непременната последователност на действия и събития, е неправилност, която сигурно в очите на Херодот е била нещо правдоподобно. Логиката на мисленето на елинския писател от V в. пр.н.е. има други по-важни ориентири от обществено обусловената връзка между събитията. В композицията за Херодот е важно да изложи задълбочеността на своите проучвания, които са представлявали целта на живота му. Важно е било да покаже и сложността на отношенията, ония безбройни пречки, които човешката орис не може в края на краищата да преодолее успешно, ако божеството е недоволно. Един типично Омиров възглед. От друга страна, не всичко в писателската сръчност и обиграност на Херодот е вървяло гладко. Свързването на толкова много факти е изисквало определена форма за точни съдържателни цели. Вече разгледахме формата. Новелата е всъщност Херодотово изобретение и следователно майсторството в изпълването с художествени мотивации на тази предварителна композиция или, другояче казано, мотивирането на конструкцията далеч не е съвършено.
Затова, може би, някои изследователи на „Историите“ гледат на новелата от различни гледни точки, при различни мащаби. Тяхното желание, мотивирано от систематичното разглеждане на „Историите“, ги води към разграничаване на персонални истории за един или друг крупен образ като Крез или Кир. Те извършват такова деление главно в границите на модерните единици за разделяне на текста на Херодот — по книги, и следователно, мислимо е, че продължават тексткритичната традиция на александрийските филолози (III–I в. пр.н.е.), които са отделили с присъщия си вкус към симетрии девет къса в труда на писателя. Това са деветте книги, на които и досега се разделя текстът. Всяка книга е наречена по името на една от деветте музи. Тъй се вижда, че и това е малко насилено и че действително персоналните „големи новели“ са нещо по-точно. Тук се налага да кажем, че освен на книги античното деление върви в низходящ ред и на глави. Приблизително една книга съответства на сегашната глава, а главата на сегашния пасаж (по-голям или по- малък). Така че ако вземем първа книга, ще различим две части: първата от 6-а до 94-та глава, втората от 94-та глава до края на първа книга. Първата част е посветена на историята на Крез. Тя започва с думите: „Крез първи измежду варварите… пороби някои гръцки племена“ (йонийците, еолийците и дорийците от Азия, които заставил да му плащат данък, а някои направил свои приятели например лакедемонците). А в гл. 91 в края на „Историята на Крез“ четем: „Та тъй стояла работата с властването на Крез и с първото заробване на Йония.“ Както се убеждаваме от примера, такова виждане е целенасочено. Оказва се, че може да се прозре в намерението на Херодот да представя отделните фази на главното събитие от своя труд — гръко-персийските войни. И така, „Историята на Крез“ е първата фаза от конфликта. Но би могло да възникне и друго мнение. Отделните новели у Херодот като правило започват с представяне на главния персонаж. Затова тук говорим за „Историята на Крез“ — в самото начало на гл. 6 четем: „Крез бил по род лидиец, син на Алиат, господар на племената, които живеели отсам река Халис.“ По-нататък следва новелата за спирането на властта от Гигес, където се стига до пророчеството, че след свалянето от власт на Хераклидите щяло да има отмъщение в четвъртото поколение на Гигес (гл. 8–13). Глави 28–33 разказват за благополучието на Крез и напразната му увереност, че и в бъдеще ще бъде така, за което му говори Солон. Глави 13–45 съставят един малък разказ за смъртта на Атис, първо предупреждение от съдбата. Катастрофата се подготвя внимателно излаганите новели. Подтикван от амбицията си и подчинявайки се същевременно на внушенията на заблужденията на собствената си предпазливост, Крез решава да предприеме военни действия да заграби властта на Кир. Не без значение са и предсказанията Солон, в които, заслепен, вижда по-скоро собствените си въжделения. Санданис го предупреждава (гл. 4–56, 69–71), но река Халис е премината. Военните действия са с променлив успех (гл. 75–77), после столицата Сарди пада (гл. 76–81, 84). Крез е покачен на кладата (гл. 85–87), където по един свръхчуден начин бива спасен от Аполон.
Драматичността има своята логика въпреки някои залитания. Все пак добре се наблюдава как Херодот подготвя повествованието с един малък „увод“ и веднага в гл. 14–22 представя устния фолклорен разказ. Оттам всичко е в негови ръце. „Историята на Крез“ е трябвало да бъде интересна за слушателите (тогава все още не е съществувал масовият навик човек да си чете сам в къщи). Следователно писателят е трябвало да знае как да изтегли художествените линии на повествованието. На първо място това са чудесните превратности на съдбата, където Крез е като филмов герой в главна роля. Богатството му, щедростта му, внезапната промяна в съдбата му, неговото високомерие и накрая искреното му разкаяние са модел, интересен преди всичко с щастливия си завършек. Ето как Крез добива известност сред елините, става „симпатичен“. Оказва се, че е цар на народ, доста близък по обичаи до елинския (това, разбира се, не е вярно, но тъкмо тук е силата на художественото пресъздаване и обаяние), че е благосклонен към елините, че почита елинските божества и дава скъпи жертвени дарове в големите елински светилища, че в края на краищата (тук е идеологическата кулминация) попада под властта на общия враг — Кир (Персия). В Делфи, Тива, в Ефес се показват неговите щедри дарения, разказват за допитванията му до оракулите. В Спарта с гордост и благодарност припомнят за огромното количество злато за статуята на Аполон в планината Торнакс и за любезното му предложение за съюз. Атина се забавлява с историята с Алкмеон, комуто Крез подарил богатство.
Подобно явление наблюдаваме и във втора книга, където в началото се казва: „След смъртта на Кир Камбис се възкачи на престола.“ Пак срещаме крупен герой — Камбис, с огромен апетит за власт. Книгата пак се разделя на две части. Първата от гл. 2-ра до гл. 92-ра — за географските забележителности и нравите в Египет, втората от гл. 99-а до края на книгата е посветена на историята на Египет. Тук Херодот е в стихията на описанието, на разнообразието, създали му име на описвач на „шареното многообразие“. Оттук и словото му е наречено „шарено слово“ (на гръцки „пойкилос логос“). Последователността е спазена. Събитията сякаш следват безпрепятствено едно след друго. В гл. 99-а Херодот ни ориентира за намеренията си: „Досега това, за което разправях, беше видяното от мен, разсъжденията ми за него, сведенията, които съм събрал. Отсега нататък ще говоря за разказите на египтяните, тъй както съм ги чул от тях.“ Така е и с всички останали книги.
