Петър Димитров
Новелите на Херодот като художествен текст
Читателят сигурно знае, че Херодот е гръцки историк, „баща на историята“, описал в обемисто съчинение, наричано „История“ или „Истории“, гръко-персийските войни. И може би ще се учуди на заглавието на тази книга — „Исторически новели“. Затова се налага да поясним, че книгата е съставена от отделни разкази, характерни откъси от неговите „Истории“, наричани с модерния термин „новели“ заради несъмнените си литературни качества. Противоречивостта, която възниква, се дължи на това, че, от една страна, Херодот е първият гръцки историк, а от друга — първият гръцки прозаик.
В началото на своето развитие историята била като вид текст преди всичко художествена проза. Както показват изследванията, този текст се развил на основата на документална проза по практически съображения в съчетание с устното фолклорно слово. Последното, изглежда, предопределило интереса на публиката, тъй като тъкмо то е действувало на въображението с многостранната си привидно меняща се символика. Ние и досега не знаем дали освен устната, винаги силна, фолклорна традиция и рамкиращата функция на документализма в примерната схема на историческата художествена проза не са присъствали и други елементи. Имаме основание съзнателно да запазим известни съмнения за тази неясна страна от произхода на историческото слово. Думата „история“, която значи „изследване“, „проучване“ или „разказ“, е йонийска (йонийският е един от старогръцките диалекти) и не бихме рискували много, ако отнесем нейното възникване към Мала Азия. Едно влияние от Изток не е изключено и неправдоподобно. Независимо от това първото прозаическо произведение е типично елинско явление. В него определено властва многозначният символ на елинската култура — логосът, т.е. словото.
Всъщност основното се съдържа в противопоставянето поезия — проза, в ритмуваното и неритмуваното слово като формален белег. От възвишената иносказателност на епоса художественото слово в своята противоречивост се преформира във всекидневно слово, където условността на митическите дадености се предава в много по-широки граници. По същество това противоречиво развитие следва пътя на развитие на елинското общество, в него се съдържа демократична тенденция. Стилът е значително олекотен. От езикова гледна точка йонийският диалект на Херодот е доста развита форма в сравнение със старойонийския у Омир. Рядко се срещат неясни поетически изрази и думи, традиционни за епоса.
В действителност още в VII–VI в. пр.н.е. в Йония историографите в рамките на своята „история“ допринасят за рационалния подход към писаното слово, мъчейки се да предадат събитията достоверно. Като социално-културно явление най-характерна черта на ранната йонийска „история“ е документалното начало. Както вече казах, то е практическо достижение. На този вид изкуство, именно документалната проза, са се учили тези, които управлявали държавата и играли ръководна роля в търговските работи. Етапът на развитие на обществото изисквал в новата сфера на общувания, породени от колонизацията, елинът да има подробни сведения за новите страни. Същевременно наред с разширената пространствена перспектива възникнала и естествена нужда да се огледат настрани и назад във времето и да се предадат достоверно тези културни пространства. С това се заела прозата в лицето на отделни описвачи, за които художественото пресъздаване е единен модел за обясняване.
Изглежда приемливо определянето на Херодотовото съчинение като „историческа художествена проза“. В него можем да съчетаем рационалната научна йонийска историографска традиция и словото на устния разказ, новелистката структура като определен нов художественост. Пък и наистина, след логографските произведи, Херодот е нов етап и се явява първи представител на жанра, който определихме. Че неговата проза съдържа и някои от чертите на риторичното слово, е обстоятелство, в което трябва да видим опора за успеха и славата на „Историите“. Не напразно такъв оратор като Цицерон четири века по-късно го цени високо и го нарича „баща на историята“. За това говори и престоят на Херодот в Атина 15 г., където чел части от своя труд и даже спечелил награда.
И още нещо, което по същество говори в полза на тезата за художественост повече, отколкото за научност — от наивните в научната си достоверност исторически, митологически, географски, етнографски, натурфилософски повествования на логографите Херодот се отличава само по обхвата на изложеното, където с организацията на историите, с подреждането на логосите нахвърля цели повествователни линии с обединяващи разказвателно-морализаторски функции, сами по себе си представляващи художествено обобщение.
Утвърждаването на новия жанр художествена проза на Херодот по израза на един учен е практически началото на елинската историография, така както началото на елинската поезия се отваря с Омир. Като имаме предвид, че Херодот е живял между 484 и 425 г. пр.н.е., това е станало в първата половина на V в. пр.н.е. При положение, че Херодотовият опус е първото художествено-прозаическо произведение, нека се опитаме да разгледаме художествената структура на „Историите“.
Литературните достойнства са плод на характерното заплитане на сюжетите във формата на новелата. Разбира се, тук става дума за условна употреба на термина „новела“. В античния смисъл съдържанието на новелата е това на приказката, на сагата, легендата, анекдота или, казано по-късо, това на фолклорния разказ. А тези устни разкази са характерни с пряка реч, с импулсивност в действията на героите, което е добре известен способ за характеризиране на персонажите, за избягване на всякаква абстрактна тема, едно особено качество, показващо, че новият жанр развива в друго русло, различно от това на натурфилософската проза и на софистиката. Може би липсата на умозрително обхващане на видяното и преживяното от Херодот е специфичен подход към действителността. Във всеки случай нито Тукидид, нито Ксенофонт, творейки историческа проза, пишат в традицията на Херодот. Дарбата му на разказвач се съзира и в други характерни точки на повествованието, като например нагледността, където той се грижи не толкова да представи логиката на събитието, колкото се стреми да направи читателя съпричастен във величавостта и будещите искрено учудване и възхищение дела както на елини, тъй и на варвари. Всичко това подтиква да погледнем на Херодот като на човек, който не напразно е изгубил десет години от живота си, пътувайки по суша и море към Скития, Персия или Египет. Действително паралелността между пътешествията и начина на излагане е поразителна. Читателят може картинно да си представи декора на събитията, действащите лица. Последователността в маршрута на пътешествията служи за разполагане и на материала в „Историите“.
Любов към контрастите, отделяне на главния персонаж, а често пъти и на второто по значение в разказа действащо лице, център на тежестта в края или близо до края на разказа, понякога втори акцент в началото, обилие от разказани сънища, чудеса, предзнаменования, смислова (но не и хронологическа) последователност на събитията, подробни описания. Това са другите черти от пластичната техника на Херодот. Едно странично обстоятелство от неговата пътешественическа епопея ни дава възможност да направим интересни паралели с начина на действие на един съвременен писател. Знае се, че Херодот не е владеел чужди езици, но, въпреки тази пречка, с настойчивост и любознателност е изследвал чуждите страни. Разбира се, известно е и това, че е ходил само в страни, в които вече са се били заселили елини. Измежду тези негови сънародници, уседнали в съответните земи, е подбирал и преводачите си.
От друса страна, новелите му не са нещо еднородно, непознаващо противоречия. Самата новелна форма като отделен логос е била използувана по различен начин. Смята се също, че организирането на новелата е станало тъй, че да се получи форма, в която да се съсредоточат различни борещи се помежду си мирогледни позиции. Така новелите за влиянието на съдбата и божествената предопределеност се противопоставят на новелите за героя, преодолял всички трудности, надвил всички врагове благодарение само на собствения си ум и ловкост. В новелите на Херодот се забелязва присъствието и на жанра, наричан в древността „милетски разказ“.
В този смисъл има нужда да ограничим в известни граница представата ни за новелата, да видим в какво отношение се намира тя спрямо устния разказ, логоса, и дали динамиката на драматичното и повествование се вмества в целостта на историческото съчинение. Затова на първо място ще видим отлика в дължината.
Както се убеждаваме от самите „Истории“, съществуват големи повествователни откъси, обединени тематично по географски принцип. Като лидийски логос, египетски логос, персийски логос и дори асирийски логос. При такова първоначално композиционно обединяване изпъква желанието на Херодот да оформи сюжетно, да типизира и систематизира етнокултурния материал, който е събрал. Формално делението е било по новели, т.е. на отделни чудни поучителни разкази, с характерни персонажи. Очевидно съществува някаква съзнателна предпоставка, та Херодот да иска да прекрои оригиналната структура на устния разказ и
