Няколко секунди останах прав, а после рухнах върху тревата.
Събуди ме лъчът на слънцето. Отворих очи и погледът ми улови размазания образ на надвесилия се над мен човек. Когато се надигнах, той тревожно ме изгледа и заговори:
— По-добре лежете. Ударихте се лошо. — беше химикът.
— Няма ми нищо. — самоуверено отвърнах и леко се повдигнах, но после отново се отпуснах. Болеше адски.
— Защо не ме предупредихте? — изведнъж добави Дрейк.
— Какво?
— Много добре знаете. Говоря за „Метаморф 17“. Не мога да си представя, че действа.
— Моля?
— Вижте. Знам всичко и е по-добре да ми се доверите. Няма да ви издам на никого.
Изгледах го замислено.
— Значи знаете всичко. — миг мълчание. — Тогава няма смисъл да ви разказвам същото.
— Разбирам ви. Може би друг път. — мъжът стана и се запъти към вратата.
Преди да излезе подхвърли:
— Не говорете за това с друг освен с мен и господин Пи. Той ви домъкна до тук, ако се питате кой още знае. — рече и излезе навън.
След обяда отидох на гости у Пи — така наричаха командоса. Състоянието ми леко се бе подобрило с помощта на болко успокоителните лекарства, които бях погълнал сутринта. И въпреки че ми костваше много, успявах да се движа.
Щом почуках на вратата Пи ми отвори и ме покани вътре. Беше средно висок, набит и едър мъж с късо подстригана побеляла коса и остър като бръснач поглед.
— Браян Рош. — рече той и ми подаде ръка.
— Джон Мелдън. — отвърнах и се здрависахме. — Приятно ми е.
— На мен също. Моля седнете. — дръпна единия от столовете на малката масичка.
Аз седнах и той продължи:
— Чай?
— Да. — отвърна и той наля две чаши, сложи захар и внимателно ми подаде едната.
Отпих от чая — беше превъзходен.
— Извинете. — изведнъж се сети нещо. — Не ви попитах дали предпочитате чая със захар.
— Не се притеснявайте. — отвърнах учтиво аз. — Винаги го пия с повечко захар.
— Тогава да ви предложа. — и ми подаде захарницата.
— Не. Благодаря. — отвърнах и той я остави отново на масичката. Настъпи един кратък миг тишина.
— А играете ли шах? — запита ме командосът.
— Да. Разбира се.
— Тогава искате ли да изиграем една партия?
— Добре. — отвърнах и още на мига Пи извади една дървена кутия шах. Беше доста стара.
Даде ми възможност да си избера с кои фигури да играя и аз взех белите. После двамата наредихме едноцветните си армии по дъската и мигове след това, започнахме играта.
Бяха ми нужни точно двадесет и три хода, за да матирам противника си. А когато го сторих той рече:
— Брилянтно. — и стана от стола.
Аз последвах примера му и спортсменски си стиснахме ръцете.
— Вие сте един от малкото хора, които са успели да ме победят на шах. — рече той докато се ръкувахме. — И то наистина брилянтно. Ходът с коня беше много хитър.
Усмихнах се.
— Е. Не съм чак такъв майстор, какъвто ме изкарвате, но да приемем, че съм добър. — скромно отвърнах аз. — Бихте ли ме извинили сега, но се налага да си почина малко.
— Почивка? Да. Разбира се. Как се чуствате сега?
— Малко по-добре.
— Ами тогава… — Пи се замисли за миг. — Какво ще кажете тогава да се видим в 19:00 в стаята на Питър. Всеки ден се събираме да си побъбрим и да направим по партия шах?
— Реванш? — рекох аз и излизайки добавих. — Добре.
Часът беше 19:00 и вече бях пред вратата на химика. Почуках леко и от вътре долетя един глас:
— Кой е?
— Аз. — отвърнах на въпроса.
Вратата се отвори бавно и пред мен застана Питър.
— Влезте. — рече вежливо и се отмести настрани, за да мина, а после затвори след мен вратата.
Минах през антрето и се озовах в обширна стая. В края и от страната на вратата беше поставено едно легло, а до прозореца се намираше малка масичка. На нея бе поставена дъска за шах и от разместването на фигурите разбрах, че току що бях прекъснал играта.
При появата ми от единия стол до масичката стана Пи и ме поздрави, а аз му отвърнах с жест. После седнах на свободния стол.
— Наистина ли победихте Пи? — възбудено заговори химикът, докато сядаше на мястото си.
— Да. — потвърдих думите му.
— Брилянтна победа. — допълни командосът.
— Е, не беше точно такава, но… — не можах да довърша, защото Пи ме прекъсна.
— Брилянтна си беше. Не каква да е, а брилянтна. — държеше на своето мъжът.
— Добре. Така да бъде. — съгласих се накрая аз и видях как Пи се поуспокои. — Вижте. — продължих с по-тих глас. — Дошъл съм, защото реших да ви разкажа някои неща.
Двамата ме погледнаха заинтригувани. Това и чаках. Взех си една от бисквитките от поставената на масата кутийка и започнах късия си разказ.
— Смятам, че е безсмислено да разказвам всичко от начало до края и да се впускам в подробности. Затова ще се огранича с основното. — рекох и захапах бисквитката, преглътнах и продължих. — Беше най- кошмарният ми ден. Намирах се в една вила, където бях попаднал по случайност. Халосаха ме. Когато се свестих не бях човек. Видях едно същество, което също не беше човек. То ми каза нещо, но вече дори не си спомням какво. После усетих, че притежавам огромна сила и в изблик на ярост разкъсах веригите, с които бях окован. После избягах от вилата и сега дивото идва всяка нощ.
— Доста интригуващо. — отвърна Пи и двамата с химикът се спогледаха за миг.
— Как го поехте? — запита на свой ред Питър.
— Онова… — неуверено рекох аз.
— Да. „Метаморф 17“.
— Не знам. — отвърнах. — Халосаха ме и щом дойдох в съзнание вече не бях обикновен човек.
— Интересно. — продума химикът. — Много интересно.
— Да. И аз така мисля, Пит. — намеси се Пи. — Но нека си доиграем партията. Господин Мелдън ми е обещал реванш.
— Добре, Браян. — рече Дрейк и допълни. — Нали ще ни погледате докато свършим? — погледна към мен.
— Да. — отвърнах и те започнаха.
Изходът от партията сигурно беше предрешен още в самото начало, преди да пристигна, защото Пи почти бе успял да смаже съпротивата у противника си и да го остави с няколко фигури. Но в следващите ходове Дрейк почти успя да постигне равенство. Когато изведнъж командосът се възползва от една не така добре огледана ситуация и безпроблемно достигна до заветното „шах“.
Двамата станаха и си стиснаха ръцете спортсментски. Размениха си няколко похвални реплики, а после химикът се отдръпна, за да седна аз на неговото място.
— Добре. Господин Мелдър. — започна командосът. — Изберете с кои фигури ще играете.
— Белите. — решително посочих аз и двамата внимателно наредихме армадите по полетата. Имаше нещо странно в подреждането на Пи, но реших да го премълча пред него.
