— Поздравления. — рече той и изръкопляска. А после тялото му морфира светкавично.
— Татко… — опита се да каже нещо Ник. — … не. — но късно.
Аз знаех името на мъжа. Познавах го макар и не много добре. Казваше се Мортимър Кейнс и едва тогава усъзнах, че именно той беше онова чудовище в имението.
— Късно е. — отвърна мъжът. Изсмя се гръмогласно и продължи. — Теб и сестра ти може и да пусна. Но него не. — и ме посочи с пръст. — Той ще умре.
Ник ме прониза с поглед и рече:
— Сега когато единственото нещо в света, заради което продължавам да живея е сестра ми, ще направя всичко за нея, за да може да бъде щастлива. — и погледна Мортимър. — Джон. Искам да ти кажа нещо. — гласът му бе приел режещ метален акцент. — Пази я.
После се насочи с бързи стъпки към стоящия отсреща на помещението метаморф.
— Не. — изревах след него.
— Всички ще умрете. — съвсем спокойно изрече Мортимър и още на ми га се нахвърли върху Ник.
— Бягай. — безразлично извика съзаклятникът ми и се опита да спре нападението на метаморфа. Но онзи проби блокадата му и откъсна едната му ръка.
Тя падна на земята с метален звън. За миг се вгледах в подаващите се от края и кабели.
— Бягай. — отново долетя металическият глас на Ник. Този път той не се опитваше да скрие нищо.
Никълс Кейнс беше киборг. Именно заради това той искаше да си отмъсти. И да спаси сестра си.
Аз побягнах към изхода и вратата веднага се отвори пред мен. Много добре знаех, че това бе работа на Ник. А после се насочих нататък по пътя към изхода на форта.
Изведнъж главната сграда избухна с оглушителен трясък в пламъци, а мигове по-късно я последваха останалите спомагателни постройки. В дивия си бяг не усещах нито болката от наранилите ме отломки, нито горещината изгаряща белите ми дробове.
Сега мислите ми бяха насочени единствено към Мери, която носех на ръце. Заради Ник и заради нея, заради клетвата и заради любовта ми аз трябваше да я спася. За да и донеса едно ново начало и едно светло бъдеще.
Бях изминал повече от километър и вече не усещах краката си. Раните от изгорелите парчета пареха адски болезнено, но аз продължавах да вървя. Нямах друг изход. Пътят беше отпред. Когато изведнъж Мери простена и отвори очи.
— Какво стана? — рече тихо тя.
— Нищо. Няма нищо страшно. — прошепнах.
Тя завъртя главата си и отправи взор към играещите в далечината пламъци.
— Той остана там? Нали? — по страните и се стичаха сълзи.
— Не. Той направи това, което повеляваше душата му. Направи това, което трябваше да направи и завърши своето дело успешно. Откри това, за което бе живял и отмъсти.
Мери продължаваше да се взира в зловещите жълтеникави пламъци в далечината. Сълзите и бавно се стичаха по страните и и попадаха върху ръцете ми.
— Сега пътят е пред нас. Нали? — гласът и беше отпаднал. — Трябва да вървим напред.
— Да. — рекох и погледите ни се срещнаха. — Бъдещето… — тя ме прекъсна.
— Обичаш ли ме?
— Да. — отвърнах аз.
— И аз също. — тя притвори очи. — Целуни ме. Нека бъде както преди.
— Ще бъде. — прошепнах тихо и устните ни се срещнаха.
Повече не видях Ник.
Но сякаш от онази нощ, в която всички уреди в границите на форта ни сочеха правилната посока и после онзи самотен спидер, очакваш двамата бегълци… Мисля, че той продължаваше да бъде с нас, макар и по един друг, негов си и доста специфичен начин. Може би неговият дух се беше съхранил.
Може би.
По някога Господ помагаше на изстрадалите си чада.
А Ник несъмнено беше едно от тях.
Информация за текста
© 1999 Иван Димитров
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/397]
Последна редакция: 2006-08-10 20:38:30
