— А сега на къде точно пътуваме? — опитах се да сменя темата.
— Целта е някъде отпред. — отвърна Ник и добави. — Аз ще те напътствам. Имаме около стотина километра.
— Дали ще издържа?
— Да. — тонът бе твърд. — Трябва да го сториш зарада каузата. Поне аз така бих направил.
— Добре. — гласът ми беше прекалено топъл за метаморф.
Прелетяхме над оградата и кацнахме в една горичка. От тук трябваше да продължим пеш.
— Все още не са ни засекли. Метаморфите са невидими за радарите им и нещата около тях също. Но ако не внимаваме бихме могли да попаднем в някоя клопка и да се издадем.
— Разбрах те.
— Нека тръгваме тогава. Ти върви след мен. Аз ще водя. — и за миг се завъртя към мен. — Ще разчитаме на погледа ми.
— Но как?
— Повярвай ми. — думите му бяха сякаш безгласни.
— Добре.
И двамата поехме през горичката напред към неизвестното. Но само за мен — Ник сякаш знаеше всяко кътче от това място. Ако наближихме до някой сензор на движение, веднага го заобикаляхме от далеч. Докато изведнъж ме накара да спра и да изчакам.
Времето беше напреднало прекалено много и сега луната се смееше в небето. Слънцето бе залязло отдавна. А заедно с него си беше отишла и светлината на деня.
— Отдясно по диагонал се намира едната от вентилационните шахти на форта. Ще минем през нея и после по данните от твоите незаконни трудове трябва да достигнем до целите ни. — рече Ник и ми подаде дрехите, които носеше в раницата си. — Можеш да си превърнеш отново в човек. Тук радарите не биха могли да ни открият.
Няколко мига и отново бях в собственото си тяло. Взех дрехите си от моя съзаклятник и набързо се облякох. Поех единия от бластерите и едната от разпечатките със схемата и кодовете.
— Вземи и това. — подаде ми едно устройство с формата на часовник. — С негова помощ ще станеш невидим.
Активирах го. Ник направи същото и двамата по възможно най-безшумния начин се доближихме до шахтата. Мъжът погледна за миг във вътрешността и. А после се спусна внимателно между перките, които не работеха. Последвах го.
Беше адски болезнен удар. Направо се стоварих върху металното дъно на шахтата.
Огледах се и забелязах Ник да се отправя по водещата напред метална тръба или по-точно видях как светлините от прожектора му се отдалечават. Догоних го.
— Къде отиваме? — прошепнах аз.
— Вземи един прожектор и погледни картата си. — рече той и ми подаде резервния си.
— Благодаря. — отвърнах, взех прожектора и осветих листа със схемата на сградата на форта.
— Сега сме тук. — прошепна бързо той. — Имаме две цели. Лабораторията и затвора. Ти поемаш първата и откриваш противоотровата. Тя се намира тук. Аз се насочвам към втората.
— Но…
— Сега е 22:17.
— Толкова. — отвърнах щом погледнах часовника си. — А къде е твоя?
— Не е важно. — пресече ме Ник. — В 22:35 трябва да си пред главния вход на сградата. Когато влезеш в лабораторията през отдушника се превърни в метаморф и си вземи противоотровата. Ако се наложи накажи някой от работниците със смърт. До колкото знам противоотровата е със зелен цвят. Това е.
— А ти?
— Аз ще съм там.
— Къде…?
— В 22:35 пред главния вход на сградата. Инак ще загинеш. Времето е скъпо. — и без да каже повече и дума се насочи по тръбата.
Насочих се към целта си по плетеницата от тръби като от време на време поглеждах в карата. И не след дълго достигнах до мястото, което ми бе посочил Ник.
Погледнах през решетката, която преграждаше пътя ми и бегло огледах помещението. Вътре се мотаеха няколко служители в бели престилки. Нямаше пазачи. Само камерите следяха движението на хората в помещението.
На една от металните маси стояха поставки с епруветки. Други в лабораторията не открих.
Реших, че е време да действам и призовах дивото у мен. Тялото ми се промени светкавично. С ръце се опитах да хвана решетката, за да я изкъртя и да вляза, но пръстите ми бяха спряни от някаква невидима преграда. Несъмнено защитно поле.
Огледах се наоколо, но не забелязах други решетки с изглед към лабораторията. Бях с вързани ръце. Но въпреки това не се отказах от опитите си да открия свободно място. Когато изведнъж нещо изпращя тихо и пръстите ми докоснаха студения метал.
Хванах решетката в нейните краища. С един лек напън от страна на онази могъща сила вътре в мен я изкъртих, а после я захвърлих вътре в помещението на лабораторията. Бързо се промуших през пролуката и скочих на пода.
Служителите стояха като вкаменени.
— Къде е противоотровата? — изревах.
— Каква… — не успя да довърши онзи, защото бързо го сграбачих за гърлото.
— Къде е? — бях готов да го убия и той го разбра още на мига. Посочи ми епруветките на масата.
— Вземи я внимателно от поставката. — рекох с леден глас и бавно го доведох до мястото.
Онзи не направи дори и опит да се съпротивлява. Взе една епруветка, пълна с някаква зеленикава течност и ми я подаде. Поех я внимателно с другата си ръка, внимавайки да не я повредя.
— Колко е часът? — запитах лаборанта и той погледна бързо към часовника си.
— 22:33. — отвърна.
— Добре. — казах и го пуснах, а после отворих вратата и внимателно се измъкнах в коридора.
Можеше и да греша, но в онзи миг трябваше да се доверя на тези типове — само те знаеха коя е противоотровата.
Отвън очаквах да срещна пазачите, но когато попаднах в пустия и тих коридор се спрях за миг. Имаше нещо много странно във всичко това.
Реших да не губя повече време в размисли и веднага се насочих нататък по коридора към главния вход на сградата. Не ми оставаше много време.
Не знам кога точно достигнах до него, но го направих преди Ник да се тръгне към изхода на зданието.
— Джон? — рече той, сякаш знаеше, че това съм аз. — Сигурен съм, че си успял.
Постави на пода женското тяло, което носеше на ръце и ме изчака да се приближа. Взе безмълвно от ръката ми епруветката и изсипа част от съдържанието в устата на жената.
В същия миг отново приех формата на човек. Нещо вътре в мен го поиска. И без да знам защо, аз разбрах кое е то. Онази клетва, която бях дал преди години. Тя бе изпълнена.
Пред мен на пода лежеше Мери — девойката, която бях търсил толкова дълго време.
— Погълни останалото. — изведнъж Ник премести погледа си върху мен и ми подаде епруветката.
— Мери. — прошепнах аз преди да я изпия.
— Побързай. — натърти той и вдигна жената на ръце. После се насочи безмълвно към изхода.
Аз излязох бързо от вцепенението и погълнах съдържанието на епруветката до дъно. Хвърлих я настрани и последвах Ник.
— Значи тя ти е сестра? — рекох.
— Да, Джон. — отвърна ми той и ме погледна отново. — Имам да ти разказвам още много неща…
Ник спря по средата на изречението, защото както аз така и той беше усетил движение зад нас. Обърнахме се на мига. И забелязахме стоящият пред нас мъж. Беше сам.
