спомените ми тук трябваше да се намира онзи мъж, който ме беше навестил предишната нощ и бе помолил за помощ.
Не можеше да полудявам и не можеше новите спомени да заличат по какъвто и да е начин старите. Сякаш бях минал в някакъв по-напреднал стадий на действието на онова вещество — „Метаморф 17“, както го бе нарекъл Ник и онези двамата в банята.
Бързо се разтършувах из стаята и още в същия миг забелязах, че липсва прах. Нещо, което ме накара веднага да погледна от другата страна на случилото се.
— Несъмнено някой предварително беше запланувал цялото това мероприятие. — мисълта изведнъж проблясна в съзнанието ми.
Значи ако Ник беше на моя страна, за което почти не се съмнявах, въпреки да изглеждаше обратно, той трябваше да е затворен някъде тук в хижата или вече мъртъв.
След като не открих каквото и да било друго освен липсата на прах в стаята на Никълъс, реших да се възползвам от терминала в рецепцията и да открия в коя стая евентуално би могло да има някого.
Излязох в коридора и на бегом достигнах до входната врата. Седнах на креслото на рецепцията и включих терминала. Нищо. Индикаторите на таблото не светеха.
Но системата на вратите работеше. Което значеше само едно — имаше резервен генератор и той все още бе в действие.
Станах от стола. Огледах се и бързо отворих една странична вратичка, която водеше в помещението намиращо се зад стената на рецепцията. Веднага влязох вътре и трепнах щом забелязах множеството елекрически табла.
Отворих ги всички и внимателно проследих отбелязаните по тях символи. Намерих превключвателя на резервния генератор, но когато реших да го преместя от ограничен в пълен достъп забелязах, че умишлено е повреден и не мога да го сторя.
Но в главата ми присветна една лапичка и веднага се огледах. В единия ъгъл се въргаляха няколко къси оголени проводници. Взех единия и след като премерих нужното ми парче, използвах лежащите до преди малко на пода клещи, за да получа това, което ми трябваше. А после много внимателно поставих парчето метал. Присветнаха няколко искри и токът потече.
Върнах се в рецепцията и забелязах как лампичките на таблото замигаха. Седнах на стола. Заредих системата за почистване на стаите. Тя притежаваше невероятният енджин за проверка за намиращи се клиенти по стаите. Когато служителите откриеха, че в някоя от тях има хора, изчакваха те да я напуснат и едва тогава я почистваха, както и сменяха някои от аксесоарите.
Пренасочих търсенето до всички стаи в двете крила на хижата и след около минута пристигнаха резултатите. В противоположното на моята стая крило системата докладва за засечен обект на леглото. Беше само един.
Взех контрола върху енергийния щит и веднага го задействах. Ако някой се опиташе да влезе, докато аз бях далеч от контролното табло, можеше да го стори само с помощта на дизруптер. А това беше доста голямо подвижно съоръжение.
Надявах се да не се случи нещо такова.
Превключих достъпа между двете крила като „възможен“ и се насочих към посочената върху схемата стая.
Щом достигнах до нея извадих единия от скритите бластери и внимателно отворих вратата. Изчаках един миг скрит до касата зад стената и едва тогава направих крачка пред нея. Приклекнах и стрелях с бластера.
Нищо.
Направих няколко крачки напред и отворих вратата на банята. Отново срелях профилактично. Но вътре бе чисто.
Завъртях се и съсредоточено се вмъкнах вътре в самата стая. Бях готов да дам още един изстрел, когато установих, че единственият обитател е лежащият неподвижно на голямото легло мъж. Беше затворен с магнитна мрежа.
Знаех кой е той. Ник.
Доближих се и превключих бластера на магнитен режим. Насочих го към мъжа. Стрелях и присветващото, жужащо поле изгасна моментално. Настъпи кратък миг тишина.
Върнах нормалния режим на оръжието си и леко побутнах Ник по рамото. Той се завъртя бавно и рече с пресипнал глас:
— Вие…? Господин Мелдън? — учудването му се изписа по лицето.
— Само Джон. — отвърнах и додадох. — Добре ли си?
— Криво ляво да.
— Но какво се е случило с теб?
— Пи и онзи химикът ме изненадаха много подло пред водопада и ме омотаха с магнитна мрежа. После всичко сякаш ми се губи…
— Нещо каза ли им?
— Не. Те дори не ми дадоха такава възможност. Но ти как успя да се измъкнеш при водопада?
— Дълга история.
— А как успя да ме откриеш?
— Не беше много трудно.
— Тогава да побързаме и да се справим с онези отвратителни типове, защото сигурен съм, че са намислили нещо.
— Няма смисъл. — гласът ми бе твърд. — Те са мъртви.
— Мъртви? — и ме погледна с въпрос в очите.
— Сега по-важното е да се измъкнем от тук, докато все още можем да го сторим. — и бързо излязох в коридора.
Ник ме последва отвън.
— Прави ли ти впечатление, че е неестествено тихо? — казах.
— Да.
— В хижата е пусто. Тук сме единствено само ние двамата. И ми мирише на опасност.
— Тогава нека да се изнасяме бързо.
— Да, но преди това искам да направим едно нещо. Нали знаеш роботите пазачи?
— Да.
— Можеш ли да ми кажеш къде точно се намира саморазрушителният модул?
— Разбира се.
— Тогава заедно ще прикачим единия от онези роботи към системата на енергийния щит и когато някой изключи защитата на системата цялата хижа ще хвръкне във въздуха.
— Мислищ ли, че ще ни потърсят?
— Да.
— Аз също. И знам точно кои ще бъдат те.
— НАТО.
— И метаморфите.
Не ни отне много време докато пренесохме единия от вкаменилите се като статуи роботи и го свързахме към главния генератор на енергийния щит. Зададох на системата в главния терминал да изпрати импулс по кабела до мъртвия робот в случай, че щита престане да действа. А после се подсигурих допълнително и при вариант, когато мощността му падне под минимума — ако използваха дизруптер.
Когато привършихме с всичко, се измъкнахме от хижата и преминахме през щита. Не открихме превозни средства и затова се насилих да прехвърля духа си в тялото на чудовището. Като преди това предадох оръжията и разпечатките на Ник.
— Как мислиш, Ник? — рекох докато летяхме в посока форт Бистъл. — Те знаят ли, че сме се измъкнали?
— Не. — твърдо отвърна мъжът.
— И от къде си толкова сигурен в това?
— Знам го.
