После сгънах двата екземпляра, прибрах ги в джоба на пижамата си и легнах да поспя.
Събудих се към единадесет. Станах, измих се и се преоблякох. Излязох на терасата.
Денят както обикновенно беше прекрасен. Въздухът чист и прохладен. Слънцето галеше с животворните си лъчи дърветата, а птичките пееха щастливи.
Беше минало време за закуска и затова не бързах да изляза от стаята си. Стоях на терасата, вдишвах хубавия планински въздух и се наслаждавах на природата.
Докато не погледнах часовника си и установих, че минава единадесет и половина.
Влязох в стаята си и затворих вратата към терасата. Спуснах пердетата. Взех си документите и парите, а после излязох в коридора. Заключих вратата и се запътих към ресторанта.
— Джон. — долетя откъм гърба ми един познат глас. — Ще ни изчакаш ли за момент?
Обърнах се и с изненада установих, че по коридора се задаваха Пи и химикът.
— Да не сте се успали? — запитах ги аз.
— Може да се каже така. — отвърна командосът. — По принцип ставаме в осем сутринта. Но вчера стояхме до късно и както изглежда днес сме се успали.
— Значи ще обядваме заедно. — рекох и им махнах с ръка. — Тогава нека не се бавим.
Тримата влязохме в ресторанта и седнахме на масата, на която бяхме вечеряли снощи. Поръчахме си и няколко минути по-късно пристигна супата.
— Вчера вечерта да сте чули някакво радвижване в коридора? — рече Пи докато обядвахме.
— Не. Не съм чул нищо. — отвърнах.
— И аз също. — добави химикът.
— Тогава сигурно ми се е причуло. — рече Пи сякаш, за да се извини за въпроса си.
Когато привършихме се отправихме към стаите. Днес в двамата ми съседи имаше нещо странно. Затова предпочетох да не разменям повече думи с тях.
Прибрах се в стаята си и се заключих. После зачаках да настъпи времето за срещата ми с Ник.
В 13:30 напуснах стаята си. Носех лисовете хартия скрити в задният джоб на дънките си.
Пи и химикът, които от няколко дена почти непрекъснато се движеха неотлъчно от мен сега не се виждаха никъде. Може би се бяха събрали на партия шах.
Но това въобще не ме интересуваше и аз побързах да напусна хижата колкото се може по-бързо. Нямах намерение случайно да се натъкна на тях. И след няколко минути вече вървях бързо по пътеката сред гората в посока водопада.
Не след дълго достигнах до него. Седнах на един камък и зачаках идването на Ник. Когато видях поставената до камъка бележка. Вдигнах я и внимателно я прочетох наум.
Беше прекалено много съмнителна. И освен това почеркът сякаш беше леко разкривен и не съвпадаше до толкова с този, който имах върху бележката от вчера вечерта.
Огледах се внимателно наоколо. Имах странното усещане, че някой в гората ме наблюдава. Но не успях да го открия сред множеството храсталаци — трябваше да се бе скрил много добре.
Имаше нещо много странно във всичко това и не само защото нещата сякаш се превръщаха в прекалено съмнителни. „Метаморф 17“, ако въобще съществуваше такова вещество и го бях погълнал по някакъв начин в онова имение, несъмнено можеше да се окаже някаква клопка, с която типовете, които ми бяха дали питието преди години, сигурно се опитваха да упражнят контрол върху мен.
Но и да грешах не трябваше да предавам информацията, с която се бях сдобил тази нощ. Или това не беше бележка от Ник или той беше с враговете ми. И при двата случая трябваше да излъжа, защото иначе можех да се компроментирам. А не ми се искаше да го сторя толкова глупаво.
Защото ако всичко това наистина бе организирано от онези зли типове — сега беше дошъл мигът на отмъщението. Онзи бленуван миг, чакан години наред.
Извадих химикалката от джоба на ризата си. Поставих листа хартия върху камъка и набързо написах една дума — „нищо“. После прибрах писалката си и оставих листа на старото му място. Огледах се бързо и поех обратно по пътеката.
Така и не забелязах двете тъмни фигури които се промъкнаха изпод храсталаците и доближиха до камъка.
Бързо се прибрах в стаята си. Заключих вратата и веднага смених паролата и. Така поне ако някой искаше да влезе при мен първо трябваше да взриви вратата.
После пуснах компютъра си и чрез физиономния справочник започнах да търся жената, която бях срещнал в сградата на ОСК. Трябваше да го сторя още отдавна, когато я видях. Но по онова време страхът беше изпълнил жилите ми и паниката бе изключила аналитичната част от мозъка ми.
Оказа се прекалено трудно. Дори повече от прекалено. Макар и да си спомнях бегло лицето и, ми беше доста трудно да го трансформирам абсолютно точно и вярно. Надявах се единствено, че нещо от нейните лични данни ще ми подскаже коя е тя. Но и това беше трудно, защото повечето хора, които откривах не ми говореха абсолютно нищо, дори ми бяха непознати.
Когато изведнъж нещо събути спомените вътре в мен. Погледът от екрана се впи изпитателно в очите ми и аз изтръпнах. Отместих поглед в страни, но не успях да се освободя от чуството за огромна празнота в съзнанието си. Вместо спомените, които предизвикваше това лице, аз открих нещо чуждо, нещо нечовешко.
Станах от стола пред бюрото и се насочих към нощното шкафче до леглото ми. Там стояха лекарствата, а аз сега се нуждаех именно от поне един витамин.
Но още преди да отворя шкафчето, автоматичната вратата се отвори със съскане и през коридора прелетяха няколко лазерни лъча. Удариха безпогрешно преносимия компютър и ключения към модема клетъчен телефон.
Из стаята се разхвърчаха парчета пластмаса.
Опитах се да залегна, но не успях. Бях замръзнал като вкаменена статуя.
— Джон Мелдън. — един познат глас ме извика по име. — Твоят ред вече е дошъл.
И тогава то се върна, за да поеме борбата за оцеляване…
Лежах на пода, целият облян в кръв, а до мен се въргаляха останките от труповете на Пи и химика. Имах чувството, че току що бях излязъл от ада. Не усещах нито болка, нито радост. Нямах представа за случилото се и изминалото време. Сякаш нищо не бе станало. Сякаш… но все пак.
— Но все пак се случи. — прошепнах неволно и едва тогава осъзнах всичко.
Досетих се какво липсваше. Открих точно коя част от огромната мозайка беше потънала дълбоко в паметта ми. И я съединих с останалите парчета. Тя не липсваше. Само се бе загубила в дълбините на съзнанието ми.
— Мери. — думата сама излезе от устата ми, а в съзнанието ми отново се появи образът и.
Станах от земята и отидох до вратата. Онези типове я бяха отворили с паролата — новата парола. Дори не си бяха дали зор да я разбият.
Затворих вратата. Издърпах двата трупа в банята, измих кръвта от себе си и се преоблякох. Скрих внимателно бластерите на нападателите си под новата ми риза.
Излязох в коридора и се насочих към рецепцията. Смятах да се обадя в полицията.
Стори ми се прекалено тихо за вечерно време. Хората трябваше вече да са се насочили към ресторанта, но по пътя не срещнах никой. Сякаш хижата бе пуста.
Когато стигнах до рецепцията установих, че протоколният робот липсва. Насочих бърз поглед към входната врата — тя беше затворена и несъмнено заключена.
Вдигнах телефонната слушалка. Нямаше сигнал. Връзката беше прекъсната.
Не знаех какво става. Дали не сънувах? Или бях полудял? Може би не бях идвал никога в онази хижа, която познавах преди? Може би направо бях дошъл в една изоставена почивна станция? И ако беше така защо го бях сторил?
Много въпроси на които нямах отговор. Но несъмнено съществуваше един човек, който можеше да ми ги даде — Ник. Трябваше да вляза в стаята му и да проверя дали наистина бе живял там.
Бързо открих стаята на Никълс и без особени проблеми отворих вратата. Паролите бяха махнати предварително и може би именно това беше причината, поради която Пи и химикът бяха успяли да влязат при мен.
Стаята на Ник беше подредена и чиста. Сякаш никой не бе живял в нея. Но аз не смятах така. В
