господин професоре — отвърна веднага Джейн и готовността й трябваше окончателно да го разубеди. Тя, психоложката, не можеше да не знае, че в хипнотичния сън той непременно ще изтръгне всичко от нея. Не можеше да не знае и че подобни сеанси е прието да се правят в присъствието на свидетел. На това поне щеше да се позове, ако имаше някакви тайни от него или опасения, че той ще злоупотреби със съня й. Но тя мълчаливо седна в креслото и трогателно се заизмъчва да се отпусне, за да го улесни. Тогава чак Бокенхаймер изведнъж видя колко е хубава. Той се унесе в погледа си, целият се разтвори в него, но не за да я подчини, а в едно съзерцание се унесе, което бързо се превръщаше в някаква сладост и някаква мъка.
— Не съм ли още готова? — запита тя по едно време шепнешком. — Наистина, много се вълнувам! Знаете, аз… присъствувала съм, разбира се, но аз самата никога… ето вече ще се успокоя — и тя закръгли устни да поеме най-сетне успокояващия дъх, а Бокенхаймер едва не полетя към тия разтреперани горещи уста и каза сепнато:
— Не, не, Джейн! Размислих, може и без това. Ей тъй, одеве реших, че е бързо, но може и без него. Защо да ви измъчвам, глупаво е! Хайде оставете, идете си, да, да, благодаря ви, за готовността ви благодаря! При друг случай… — така смешно се обърка, че тя би трябвало всичко да разбере, ако покрай изучаването психологията на пияниците не е изгубила вродената си женска проницателност за мъжките преживявания.
От тоя ден започнаха страданията му — същите ония страдания, които всеки мъж на неговата възраст жадува да изживее поне още веднъж и от които в повечето случаи бърза да избяга, щом го връхлетят. Бокенхаймер беше вдовец и не искаше да бяга. Наслаждаваше им се, мазохистично ги удължаваше, уж проверявайки дали Джейн е годна да му стане съпруга, без ни най-малко да се съмнява в нейното съгласие. Та и коя жена би отказала на тоя световноизвестен мъж с приветлива външност, зад която се криеше един смайващ човешкото въображение дух? Увлечен в ослепелия си егоцентризъм, той дръзна съвсем по хлапашки, съвсем лекомислено да си направи още една шега-експеримент, последната, предизвестяващата официалното му предложение. Като минаваше през стаята й, отивайки на обед, той й връчи уж мимоходом едно листче хартия, каза й с подходящата небрежност, но както винаги по служебному учтиво:
— Госпожице Джейн, моля ви, проверете дали биха могли да ми намерят тия книги в библиотеката до довечера. Нека ми ги изпратят у дома! — но не продължи пътя си, а само се отдръпна малко встрани и повика своите загадъчни сили, които сега го радваха с предчувствието на едно удоволствие, което никой мъж след прочутия някога Волф Мессинг не бе в състояние да си позволи.
Джейн наведе модерните си очила към листчето, но стъклата й мигновено засияха в червени отблясъци. Цялото й дребничко личице стана огненочервено, после огънят се отдръпна от него, оставяйки алени петна върху внезапната му бледост.
— Но това… това… господин про… но то не може да бъде…
То беше самата истина, видяна през диоптрите на неговото внушение. Той знаеше какво четат те в този миг и ликуваше под напрежението, с което за втори път го диктуваше в бедното й мозъче: „Джейн, извинете, че един мъж на моите години постъпва по този детински начин! Аз ви обичам, Джейн! Обичам ви, както никога и никого не съм обичал, и затова не зная как другояче да постъпя. Затова ви оставям вие да решите.“
— Но… но… някаква грешка… вие друго листче… тук няма никакви книги… — шепнеше слисано момичето.
— Не съм сбъркал, Джейн — повтори неумолимо Бокенхаймер.
— Но тук… боже мой! Не може да бъде, вие… вие…
Тогава той изведнъж хвърли върху бюрото й календара, който бе взел уж небрежно в ръцете си; с отрезвяващ плясък като голяма плесница изпляска там тежкият календар, а Бокенхаймер стисна клепачите си с такава сила, сякаш искаше да ослепи тоя свой нечовешки поглед, и рече с вкоравен език:
— Какво ви е, Джейн, лошо ли ви е? Какво има? Каква грешка?
Как некадърно, как идиотски лекомислено изигра излизането от номера! Но се оказа повече уплашен, по-ужасен от самата секретарка, която тогава погледна за трети път треперещото между пръстите й листче и се строполи на стола си. Защото на него наистина нямаше нищо друго освен три заглавия на книги.
— Джейн! — извика той, без да е в състояние да й се притече на помощ. — Джейн, какво ви стана?
— Не знам… аз… боже мой, какво ми стана наистина? Простете — посъвзе се момичето и недоумението му отново изби в яркочервения цвят на един безкраен срам.
И Бокенхаймер хукна… в обратната посока. Тичаше така, че шофьорът, подгонен от охраната, успя да го застигне с колата едва на третата пресечка. Но има ли къде да избягаш от своя ужас, когато си сам като никой друг на тоя свят? И откъде се взе толкова лекомислие у един петдесетгодишен професор по специалности, които най-малко допускаха лекомислие спрямо хората? Как така не можа да си спомни предварително, че когато оня нещастник от Московската банка е броил на Мессинг сто хиляди рубли срещу празен лист от ученическа тетрадка, после, като му разкрили, че е бил обект на експеримент, получил инфаркт, та едва го спасили?
Бокенхаймер крещеше срещу своето лекомислие, а вече съзнаваше, че не опасността от инфаркт го е опомнила, а нейният безумен страх пред откровението му. Та нали заради този страх жената, която някога наистина го бе обичала, може би се реши да го напусне чрез самоубийство!
Вечерта съзря в домашния си кабинет изпратените му от библиотеката ненужни книги и освирепял, ги запокити една след друга към отсрещната стена. Третата вече летеше подир другите, когато гневът му прогледна. Тъкмо на тая стена висеше портретът на покойната. Потресе го импулсът на подсъзнанието му — за какво бе поискало то да си отмъщава на тази с нищо невиновна спрямо него жена? Заради бягството й? Заради самотата, в която го остави? Заради нелепия й страх?… Няколко месеца преди да погълне отровата, направила я в предсмъртните й минути отблъскващо грозна, тя беше му изплакала за последен път: Не мога повече! Винаги да живееш с усещането, че някой знае във всеки миг всичко за тебе. Нечовешко е, ти не можеш да го разбереш, но то е нечовешко… Бокенхаймер предусети една от поредните й нервни кризи и я посрещна със заучените психиатрични похвати: А нима по-рано ти не искаше да знаеш всичко за мене? Когато човек обича, той е ревнив към всяко душевно движение у другия. Естественият егоизъм на влюбеността. Но, мила, ние сме достатъчно дълго женени, за да е естествено да се ревнуваме по този начин. Смешно е направо…
— Това е друго! — упорствуваше тя. — Съвсем друго е!
Той още сдържаше яда си:
— Колко пъти ще те убеждавам, че знам за тебе точно толкова, колкото и ти за мене? Имам си прекалено много работа, за да се занимавам с твоето изучаване. Разбери, това е болестно състояние и ти трябва просто да се полекуваш малко.
Тя пак не му повярва, но насред сълзите си се изсмя почти като луда:
— Дори за друг мъж не мога да помисля, без да го разбереш веднага! Ей тъй, само да помисля, без никакво отношение…
— Глупаче! — опита той отново с нежност. — Това трябва само да те радва. Значи още те обичам. Та всеки съпруг, който в достатъчна степен е ангажиран с чувствата си към своята благоверна, усеща, когато тя се занимава в мислите си с друг мъж. А при жените това е даже двойно по-изострено. Поставяш ме в неудобно положение, защото ако почна да те уверявам, че не ме интересуват твоите мисли за други мъже, ще си помислиш пък, че не те обичам вече.
Тя като че ли беше се успокоила, но спокойствието й се оказа невротичен унес.
— Не — рече тя повече на себе си. — Ти не ме обичаш. Ти изобщо не можеш да обичаш, защото… защото просто не си човек.
Тогава той й зашлеви една доста силна плесница.
— Предостатъчно съм чел това по вестниците! Имам право поне в къщи да не го чувам! — И още веднъж я удари.
През нощта се състоя едно мъчително и за двамата одобряване. По-мъчително и по-малко щастливо от всяко друго в десетте им години съвместен живот. Той й препоръчваше невролози, съветваше я да попътува сама, каза й съвсем искрено, че би могъл и сам да замине за известно време, ако тя чувствува нуждата да бъде с друг мъж, а се бои от присъствието му; уверяваше я, че може да разбере и оправдае такова състояние. Тя се притискаше в него, сякаш искаше да влезе цялата в гърдите му, да се скрие може би там от
