по-нови от самите сгради. Поставиха ги едва след като бунтуващата се напоследък младеж няколко пъти насочи своя гняв към института, разбрала, че стотиците високоплатени психолози тук не се занимават само с психология на войника и военното действие, че именно оттук научно се ръководят всички ония масови средства, поставящи си задачата да превърнат всеки гражданин в бъдещ войник за каузата на капитализма.
Бокенхаймер почти мразеше тая сграда, където работеше от пет години насам, какго все по-често почваше да мрази необикновените си дарби. Понякога, като в този ден, той горчиво се каеше, че не бе си останал при публичните сеанси, които носеха само слава и пари, пари и слава. И никакви грижи. Нищо не погубва човека така ефикасно, както непомерните му амбиции. Знаменитият съветски сугестолог Волф Мессинг също бе станал професор, но не бе отишъл по-далече от пропагандните демонстрации на способностите си. А Бокенхаймер поиска да го надмине, решил, че тия божествени таланти го задължават да извърши един божествен акт за човечеството. Да направи онова, което всички религии и всички идеологии не бяха успели — коренно да изменят съотношението между добро и зло в самата биология на човека. Но ако той робуваше на една мания, защо другите, доказано умни хора, заедно с него си въобразяваха, че ще могат да обхванат всичко онова, което Ноули сборно нарича „свръх-аз“, и да го вместят в някаква машина? Та тоя прословут „свръхаз“ представлява ни повече, ни по-малко съвкупността от всички компоненти на социалната, материалната и културната среда на човечеството, с която то възпитава своите индивиди! И може би с пълно право сега младежта ще се надигне против него — тя е усетила пакостната му, ужасно опасната му грандомания.
— А ти все мълчиш и мълчиш! — избоботи вече съвсем ядосано той към „сянката“ си, щом излязоха сами пред автоматичните врати на института. — Знаеш сигурно повече от всички ни, а мълчиш.
— В нашия свят и без това прекалено много се приказва — отвърна негърът и го хвана подръка, за да го поведе към колата си.
— Добре де, какво мислиш?
— Какво толкова ще му мисля? Най-много да изпочупят прозорците на къщата ти. Лесно ще ги укротят.
— Глупости, аз…
— В колата — повече! — каза тихо Болтън и го побутна към отворената вече задна врата на своя необикновен автомобил.
По размери той приличаше на „уличните крайцери“, които си купуваха парвенютата милионери, но нямаше нито тяхната елегантност, нито блясъка им. Вместо това, говореше се, дори лазерно оръдие имало било в него, някакво миниатюрно, никъде непатентовано лазерно оръдие. Но сигурно мълвата преувеличаваше, защото и техниката си има своите ограничени от времето закони. От подслушване обаче сигурно бе избавен, защото Болтън винаги предпочиташе да води важните си разговори в своя автомобил.
— Да се разходим малко — съгласи се Бокенхаймер, — но при условие, че ще говориш най-после. Омръзна ми това твое мълчание!
На пропуска провериха обстоятелствено докумечтите им, макар лицето на сугестолога да бе известно почти на всеки жител в страната.
— Някой път ще им свия номера на Мессинг — закани се все още гневен той, когато колата потегли. — До гуша ми дойде от проверките им!
— Какъв номер? — запита негърът през дима на новата цигара.
— Един от големите тогава хора го повикал по някаква работа. Накрая го запитал на шега дали би могъл да излезе, ако не му разпише пропуска. А Мессинг предложил направо да заповяда на охраната изобщо да не го пуска навън. Големецът дал заповедта си по телефона и тръгнал на няколко крачки след него да гледа. Мессинг преспокойно отишъл при двамата офицери на вратата, рекъл им нещо, те му козирували и той излязъл. А големецът се спуснал към тях да им се кара защо нарушили заповедта му. Какъв Мессинг, учудили се и двамата, та това беше генерал еди-кой си! И казали името на началника на охраната.
Болтън се усмихна и сугестологът очакваше да чуе някакво възхищение, но негърът остана верен на характера си. Това отново го ядоса.
— Слушай, ти защо се захвана с тая машина, щом не вярваш в нея?
Болтън никога не бе изразявал неверие, но не възрази:
— Ако не аз, друг щеше да ти я конструира. Такива са законите на науката. Ако не беше се родила в твоята глава, щеше да се роди в друга.
— Мислиш ли? — позасегна се Бокенхаймер. — Някаква историческа необходимост от нея не виждам.
— Защо Мърроу и шефовете му ще й треперят толкова?
— Защото са луди за пари и ордени. С днешните средства, с телевизията, пресата, рекламата, могат да промиват мозъците както си искат. Дори един мит, за който някога са били нужни векове, може да бъде създаден за няколко дена.
— Да, но младежта не ще да вярва на техните митове — измърмори безстрастно негърът.
— Нищожна част от младежта…
— Тъкмо оная, която утре ще иска да управлява.
— Никога в историята мислещият човек не е бил толкова объркан и несигурен — въздъхна почти горестно Бокенхаймер.
Негърът го погледна отстрани и ярката белота на очните му ябълки блесна с две мънички светкавици.
— А най-обърканият май си ти — рече той уж шеговито. — Питаше ме одеве защо съм се захванал с машината ти. Бих могъл да добавя още към предишния си отговор: защото разбрах, че си объркан, че си страдащ, че обичаш хората, че си се отрекъл от фокусите, защото душата ти не желае да показва само себе си. Но ти не си действен човек, Бокенхаймер, трябва да се примириш с това, ти си само един велик, страдащ резонатор на всичко човешко…
Сугестологът бе извърнал глава към стъклото и гледаше прелитащите с бясна скорост край автострадата дървета. Беше смутен от изненадващата словоохотливост на сътрудника си, от нежността в думите му, но не знаеше дали това го докосва с нещо приятно или по-скоро го тревожеше. Побърза да го прекъсне:
— Не съм предполагал, че можеш да говориш така поетично. Впрочем вие, черните, всичките сте поети. Само тебе мислех за изключение, с тая електронна машина в главата ти. Добре де, ти като си действен, остави сега поезията за другите и кажи какво да правим!
Негърът пусна угарката в пепелника и удобно намести гърба си на облегалката:
— Един афоризъм е останал в главата ми, мисля, от някакъв теолог беше. Днес мерилото за разума не се съдържа в това, човек да знае какво да прави, а в неговото поведение, когато той не знае какво да прави. Доста отчаян поп, а? Но май че е прав.
— Идва ми да унищожа машината — рече Бокенхаймер.
— Е, това едва ли ще ти върне душевното спокойноствие! — позасмя се негърът и натисна бялото копче върху гърба на предната седалка. Едно дебело-дебело стъкло се заиздига от нея и плътно ги отдели от черния като господаря си шофьор.
— Нямаш ли му доверие?
— Абсолютно сигурен съм в него — отвърна Болтън през тихия си смях и протегна ръка някъде под себе си, за да включи вероятно друг механизъм, задействуващ магнитно-силовото поле, което унищожаваше всички възможности за запис или подслушване.
Бокенхаймер се облегна до него, притвори клепачи. Стори му се, че изведнъж стана много душно в изолираната кабина въпреки чудесната й вентилация. Една болка прошумоля в песъчинките-неврони на съзнанието му — тоя гениален изобретател трябваше да се самозатваря всеки миг, да се бори с безброй опасности, вместо да впрегне всичките си способности за благото на хората. Той сигурно имаше доверие на своя черен, предан събрат — иначе нямаше нито секунда да го държи край себе си — и все пак не можеше да си позволи нито за секунда да прояви своето доверие.
— Бокенхаймер — каза негърът делово, — ти машината няма да унищожиш, то ще рече да унищожиш себе си, но ако си решил, че е настъпил моментът да осъществиш намерението си, кажи! Каналите за патентоването й в Москва, Стокхолм и Швейцария вече са сигурни. Остава за у нас. Не бързах досега,
