защото и рискът е по-голям, пък и ти, струва ми се, още не го и желаеш. Не ми е съвсем ясно как ще стане тая работа и с ООН. Досега такъв прецедент няма, научно изобретение да е поставяно под контрола й. Ония бюрократи там ще почнат да протакат работата до безкрай, но някои солидни връзки имам вече.
Резонаторът в него изрече със злорадството на Стенфорд: „Мърроу ще побеснее“, и едни слънчев лъч зазвъня в пещерата-съзнание; тоя негър с тайнственото могъщество на парите и ума си винаги успяваше да му върне поне част от загубената увереност. Бокенхаймер рече:
— Благодаря ти. Не зная какво бих правил без теб. Но нека почакаме още! Да видя какво ще стане с децата, все още не смея да я давам в други ръце, докато не се уверя, че няма опасност от деформиране на личността. Една година още поне ми трябва. ООН трябва да приеме именно завършената програма, а не машината, само така ще се изключат злоупотребите. Защото машината си е машина — всеки може да й вложи каквото си ще и да набута някого принудително в нея, и да му внушава каквото си ще. Затова програмата трябва да бъде единна и международно утвърдена. При Виктор още търся границата на минимума обществено полезно поведение. Но тъкмо това е рискованото, защото тая граница лежи винаги в сферата на конвенционалния морал…
— Кажи го „господствуващия“, по-точно ще бъде! — прекъсна го с двусмислено подчертаване Болтън.
— Именно! Тук се крие най-голямата опасност от морална злоупотреба, от възможността да се спира чрез нея социалния и нравствен прогрес. Ще бъде като с десетте божи заповеди, само че така забити в мозъка, че никой да не може да ги престъпи. Въпросът е значи да се определя не минималната граница на полезното, а оптималната граница на невредното обществено поведение. А това вече е твърде дълга…
— И относителна — вметна пак негърът.
— И относителна работа — съгласи се машинално сугестологът. — Но нашата задача все пак е ограничена. Ние искаме само да изключим физиологическата основа на злото, да канализираме вродената човешка агресивност…
— Ще слезем ли някъде да се поразходим, или… — прекъсна го не особено деликатно Болтън, защото очевидно не му се искаше да слуша пак неща, слушани стотици пъти — като повечето винаги вглъбени в работата си учени Бокенхаймер не изпускаше малкото си жертви, пред които можеше да споделя своите вълнения.
— Извинявай — сконфузи се той, — ти, както обикновено, бързаш. Карай тогава в къщи.
Негърът не почна да се оправдава — бяха достатъчно близки — и веднага нареди връщането към града през телефонната решетчица върху гърба на предната седалка.
— Добре, Бос — отвърна шофьорът с необичайна фамилиарност и Бокенхаймер отново почувствува, че този черен шофьор изпълнява навярно и други функции в легендарната подмолна мрежа, към която според слуховете принадлежи Болтън. Това върна въпроса, появявал се няколко пъти досега на устните му:
— Болтън, извинявай, ако влизам в сферата на нещо дискретно! Почти съм убеден, че ти не разчиташ само на приятелството ни, само на това, което аз ти казвам… — трудно му беше да намира най-деликатните думи, защото се боеше да не обиди сътрудника си. — Доколкото те познавам, пък и нали си съавтор…
— Карай направо де! — окуражи го негърът. — Искаш да знаеш имам ли свое разузнаване около машината…
— Ти че го имаш, имаш го — каза с облекчение Бокенхаймер. — За Ралф ми се ще да те питам, може би ти… момчето систематично и доста хитро се изплъзва от наблюденията…
Колата с приглушената ярост на многобройните си цилиндри се възземаше по осморката на автострадата, за да излезе на обратния път, така че инерцията натисна гърбовете им върху облегалките.
— Разбира се, резултатите при него ще бъдат други — рече Болтън уклончиво чак когато излязоха от огромния завой и телата им си отдъхнаха в директната скорост. — Нали и програмата е друга.
— Да, но имам усещането, че мозъкът му тълкува внушението не по програмата, че зад правилните му реакции при сеансите се съдържа нещо, което прилича на измъкване от самата програма. Какво казват хората ти? — осмели се вече направо да го запита Бокенхаймер.
Болтън се усмихна неопределено, а може това и да не беше усмивка, а отразената върху устните му игра на пламъчето, с което запали нова цигара:
— Разделил се с приятелката си, защото един истински революционер трябвало да бъде необвързан.
— Сериозно? — възкликна бащата. — Какъв революционер е пък той? Що за момчещини!
— Боя се, че намерението ти да направиш от него безупречен гражданин, както ти си го представяш, дава малко по-други резултати. Май че отива към един завършен анархизъм…
— Е, чак толкова! Сигурно се е поувлякъл по тия модни философи — не повярва бащата-професор и потърси веднага спасение в своята наука. — Интересно е, че при тая програма се оформят в него като доминанти не само идеите сами по себе си, не и емоциите, а една своеобразна амбивалентност идея- чувство…
— Кое му е интересното? — като че ли се поядоса негърът. — Тая амбивалентност е основата на всеки фанатизъм, откакто свят светува.
— Но и без фанатизъм тоя свят нямаше да просветува. Фанатизмът на учения, твоят фанатизъм на изобретател, фанатизмът…
— Границата, Бокенхаймер, границата!
— Та нали над тая граница си блъскаме главите’ Какво, стигнахме ли? — неприятно се изненада той, съзрял оградата на своя дом.
Необичайната разговорливост на негъра бе го накарала да забрави фьона. Но Болтън щеше да си отиде и… той отново щеше да остане насаме с несигурността си пред Мърроу и пред света. Внезапно му се прииска да се скрие, с една горчива болка, горчива от съзнанието за неосъществимост. Защото гласовете на тези „всички“ постоянно крещяха или шепнеха според гамата на своите страсти под свода на пещерата- съзнание.
— Помогни ми да избягам днеска от Мърроу — помоли той. — Не ми се разправя с него, а след тая вестникарска пукотсвица…
— Ела у дома!
— Не, не, ще ме намери там. Я да опитаме в номера на Мессинг. Ти ще вървиш, напред, уж нещо съм оставил за теб, да го вземеш, и ще си излезеш после. Дано ми стигнат силите, днес съм ужасно съсипан…
На изобретателя не му стана съвсем ясно как ще стане това, но не успя да запита, защото Бокенхаймер с тайнствен шепот го избута от колата:
— Не се обръщай! Кажи на поста две-три приказки за времето и влизай! — а после се изпъна, вперил един нечовешки поглед към войника, който стоеше пред масивната желязна порта.
Изскачайки от колата, Болтън видя как войникът се вдърви в неестествена поза, но това би могло да бъде и според войнишкия устав — той познаваше черния сътрудник на тоя, чийто дом охраняваше. А Болтън единствен освен синовете и прислугата на професора имаше право да влиза в дома му и в негово отсъствие. Докторът прекоси с нерешителни крачки тротоара, като съобразяваше какво да каже на войника. Бръкна във вътрешния си джоб за специалния пропуск и едва не залитна — някаква невидима сила го тласна в гърба и още повече го обърка. Войникът също така объркано вдигна длан към кепето си в неловка смесица от постова фамилиарност и внезапен страх пред появата на началството, избърбори с усилие, като пиян или сякаш говореше нещо против волята си:
— Оставете, докторе. Месецът не е изтекъл за пропуска, па и нареждане да не ви пускам няма. — И се усмихна със странно стеснение.
— Как се чувствувате? — запита го Болтън, застанал неволно току пред гърдите му и толкова близко до тях, че с всичкото отвращение, на което бе способен, вдъхна миризмите на старата му униформа и неприличното на тая близост. Но не успя да се дръпне, нещо продължаваше да го блъска към войника. — Днеска духа един ужасен вятър, фьон ли го казват, направо ме съсипва. И физически, и душевно. На вас не ви ли действува?
— Фьооон ли? — проточи войникът и явно не бе чувал за такъв вятър, явно също така страдаше от неспособността си да се дръпне назад, да избяга от неприятната или може би дори опасната близост на
