негъра.
А в това време късите и къдрави негърскн косъмчета по главата на изобретателя напираха да се изправят от ужас. Той изведнъж разбра, че всичко това, което бе казал и което казваше може би и войникът, и цялата неестественост на позите им се командуваше от другаде. Та никакъв фьон никога не бе действувал на жилавите му мишци! Той помисли как да измъкне себе си и вече съвсем смутеното войниче от отвратителното положение, но преди да бе се оформило каквото и да било намерение в него, дебелите му устни вече работеха:
— Професорът е оставил едни книги за мене, ще се кача само за секунда. Ако през това време той…
— А, той сега е в института — отвърна войничето и Болтън почти избяга от него през портата, по стълбището, по вътрешните стъпала на приемната. А там, още не поел си дъх, чу доволния смях на Бокенхаймер и напълно сащисан, си спомни, че не бе се докоснал до нито една дръжка на врата — вратите все бяха отворени.
— Успяхме — рече сугестологът. — Ще влезеш ли за малко?
Негърът извади ослепително бяла носна кърпичка и обърса бликналата пот върху грапавото си чело.
— Не, ще си вървя.
— Ти май се уплаши!
— Страшен човек си! — изрече дрезгаво изобретателят и раменете му откровено се разтресоха, отърсвайки се с кучешки рефлекс от лепката власт на магията. — Кога влезе?
— Пред тебе вървях. Не ме ли видя? — отвърна по момчешки нафукано професорът. — Слушай сега, Мърроу като разбере от охраната, че не съм се прибирал, ще търси тебе, защото заедно тръгнахме, а пък ти после си се прибрал сам, нали следи и тебе, та… какво ще му кажеш?
Болтън още не бе се опомнил от шока и само безпомощно въртеше белтъците на очите си.
— Кажи му… — съобразяваше професорът — кажи му, че си ме оставил някъде по пътя. Видял съм на улицата една позната дама, слязъл съм и съм тръгнал с нея. Но ти не я познаваш. Нека си блъска тиквата къде може да съм изчезнал!
В стремежа си да избягва погледа му, Болтън примигваше сега към портрета на покойната. Той не я знаеше приживе, много пъти бе се спирал пред портрета й, но сега сякаш я питаше за нещо с уплашените си очи. Изведнъж той рязко се обърна към изхода, изломотвайки едно неясно „добре“ или „довиждане“.
— И питай войника дали случайно не съм се обаждал! — застигна го тържествуващият глас на сугестолога.
IV
Холът, обзаведен твърде луксозно още когато към чудото Бокенхаймер се стичаха потоците злато от публичните сеанси, всмука неговото тържество с меките си мебели, с дебелите си килими, с тежките си завеси и гобленни тапети, обеззвучи го и го всмука в себе си. Остана само едно зрънце от него и това захаринено зрънце-тържество се усети толкова самотно в огромния хол-приемна, че Бокенхаймер потрепера от студа на тая самотност. Той разбра откъде лъхна студът — сякаш безшумен вентилатор имаше зад портрета на стената. Защо го гледаше така негърът? Бе ли видял мъката и страха, скрити в хубавите черти на женското лице, или видя собствения си страх, та избяга?
Бокенхаймер прекоси крадешком хола и влезе в кабинета. Спря се насред него, не намери оправдание да отиде до бюрото си, тръшна се на по-близкия диван. Искаше да не мисли за случилото се, защото знаеше вече, че се е случило нещо лошо, но нима си в състояние да прогониш мислите си, когато се е случило нещо много лошо? Беше обичал своя черен сътрудник, загдето намираше опора в неговото спокойно мъжество и защото той единствен като че ли не се боеше от сугестнвните му способности. А ето че сега този храбър мъж като суеверна бабичка се ужаси от шегата му. Щеше ли и за в бъдеще да черпи сили и увереност от „сянката“ си? Възможно ли е да обичаш някого, които се бои от теб? Ти не можеш да обичаш, защото не си човек — извика портретът откъм хола и гласът му, истерично пронизващ, го накара да подскочи върху дивана, с пъшкане да легне на другата страна. „Не можеш, не можеш, не можеш… — настояваше злорадо гласът през стената. — Не си човек, не си човек, не си човек…“
Беше зашлевил две яростни плесници на тая, която някога произнесе тези думи. Сега нямаше кому да ги зашлеви. Би могъл само да закрещи: Стигааа! Стига глупости! Изгонете най-после тоя просташки страх! — а каква полза? Бе го крещял неведнъж по подиумите, от страниците на списанията, от екрана на телевизорите. И Мессинг бе го крещял преди него, на всеки сеанс го е крещял към публиката, все така безуспешно и безнадеждно. Та как ще убиеш с крясъци един страх, който се е родил още при първия обряден танц около първия огън сред джунглата, запален от светкавиците? И се е спотаил още тогава в някой от четиридесет и шестте хромозоми, за да се предава от поколение на поколение, изобретявайки все нови и нови, все по-хитри и по-изтънчени средства за своето самосъхранение, та чак до днешната астрология, с чиято популярна псевдонаучност съвременният еснаф така щастливо съюзява своето невежество и своя страх? Ще го изгониш точно толкова, колкото прадедите ти са успявали с крясъци и дунанми да прогонят злите духове от дворовете си.
Обяснете тогава на нашите телезрители как се появяват тия сили у вас, господин професоре! Как ги повиквате в себе си? Как ги концентрирате и насочвате? — Потта се стича от челото му. „Нашите телезрители“ навярно си мислят, че е от прожекторите, защото той отговаря спокойно и търпеливо: Въпросът ви пак тръгва от тая исконна мистификация, драги господине. За да повикам тия сили в себе си, значи те да лежат извън мене, извън мозъка ми. Разберете наи-после, това са способности на самия мозък! Той съвсем не е медиум на някакви извънземни сили, за да се показват чрез него и да плашат хорицата. Както вие всички съсредоточавате мозъчната си енергия, за да можете резултатно да мислите върху конкретен обект, така и аз при сеансите я съсредоточавам и се получават… е, получават се тия чудеса в кавички. И както никой от вас не е в състояние да обясни как точно мисли, така и аз не съм в състояние да обясня механизма на тия свои способности. Науката още не може да опише задоволително дори елементарните мисловни процеси, а никому и наум дори не идва да мистифицира или спиритуализира човешкото мислене, нали?…
Говореше го кротко или настойчиво вразумително, повтаряше го, доуточняваше го и чувствуваше, че невидимите за него милиони „наши телезрители“ съвсем не му вярват. Със съзнанието си може би искаха да му вярват, но тая дирибонуклеинова спирала в клетките им никога нямаше да го повярва. И така, докато един ден неочаквано разбра, че всъщност вместо да ги просвещава, става неволен съучастник на тоя техен страх, че му помага да расте и се затвърждава. Та и страната за по-малко от година бе залята от мошеници, астролози и ясновидци, които се рекламираха като негови студенти, за да печелят клиентела. Опита се за назидание да съди някои от тях, но всички съумяха да си извадят университетско удостоверение, че са слушали по някой семестър неговите лекции. Тогава именно заедно с отказа от публичните сеанси у него се роди идеята за машината. Тя трябваше да овладее способностите му, да отърве най-после хората от суеверието им. Защото машината си е машина, тя не може да бъде командувана от свръхестествени сили, тя се управлява от прости електрически импулси и релета, чието действие е понятно вече на всеки гимназист.
Но само другите ли трябваше да избави тя? Не бе ли я възмечтал инстинктивно и като едно избавление от себе си? Та нали все по-често и по-силно, щом го видеше у другите, веднага долавяше и собствения си страх! Не бяха го погубили значи нито докторатите, нито дългите години научна работа. Обратно — като че ли го засилваха. Някогашните жреци и хипнотизатори не са се страхували от способностите си, гордеели са се с тях като божествени избраници. А той, който нямаше бог, за чийто избраник би могъл да се смята, и Мессинг… Мессинг дали също… никъде не го съобщаваше. Но нали и той самият за нищо на света не би признал някому, че се бои от способностите си? Никога човечеството не е признавало, че се страхува от собствената си необяснимост и все пак този страх изпълва цялата му история. А колкото човекът е ставал по-дълбоко и по-обхватно мислещ, толкова страхът му е ставал по-действен, по-префинен. И тия масови неврози, конто разболяват лишеното от бога човечество, на него се дължат, а не на фройдовските фикции, дължат се на ужаса, който го е обзел сега, когато то за пръв път се изправя така категорично, без посредничеството на боговете, пред себе си.
