Аз съм мислещ човек, убеждаваше се легналият Бокенхаймер, за да удави в логически конструкции своята болка от загубата на Болтън, аз съм мислещ човек, да! Защо трябва да страдам тогава заради страха си, да се срамувам от него? Това не е страхът на еснафа пред необяснимото, а нормалният страх на интелигентния човек, който иска да се самоутвърди като индивид. В момента, когато се е изправил на краката си хомо сапиенсът, се е изправил и стремежът му да намери оправдание за собственото си съществуване някъде извън себе си. Родил се е този стремеж в страха пред индивидуалното, пред изолацията и пред едно битие, съградено само от собствено решение, а този страх-стремеж обединява хората в обществото, накарал ги е да вярват в идеи и божества. Но ето че от другата страна на барикадата, в раздвоената му психика, веднага се е надигнал пък другият страх, обратният, предизвикан от усещането за иреалност на собственото ти поведение, страхът пред социалния живот, където повелява някаква неведома сила и от която зависи не само изпълнението на твоите желания, но и самата ти воля. Та ти много добре знаеш, уверяваше се Бокенхаймер, че тази несекваща люта битка между устрема към личното самоутвърждаване и потребността да се самоизключиш като независим волев индивид, между страха да загубиш себе си, разтворил се в общността и страха от себе си, когато останеш сам, е открай време основният стимул на философското търсене! Отдавна би трябвало да си й свикнал. Защо тогава… Какво? Машината дали ще премахне този конфликт?
Машината може само да създава или унищожава според вложената в нея програма. Машината не е страдащ резонатор… „един велик, страдащ резонатор на всичко човешко“… Милият Болтън, изпадна в лиризъм! Никога не е бил лиричен, а ето че стана и… после се уплаши. Изглежда, трябва да бъдеш поет, за да можеш да се плашиш. Но човеците винаги са били поети, оттам и тоя винаги двойнствен страх! Защо вярваше, че Болтън не се страхува от теб? Та той е мислещ човек, той е творец! Нищо, че оглавява някаква тайна организация! Че е богат, че има смел мозък. Трябваше още тогава да познае страха в него, когато Болтън му каза в оправдание на слуховете за нелегалната организация: Нашето общество вече не може да роди никаква идея, която да го обедини като цяло; благосъстоянието до това го доведе, да ражда само шайки, защищаващи отделните интереси. Аз не съм като тебе, Бокенхаймер, ако нямам своя шайка, ще ме застреля първият полуграмотен идиот от някоя друга шайка, от страх ще ме застреля и за пари…
Колко гневен беше тогава тоя спокоен черен изобретател — сигурно за да се оправдае, без да каже нещо определно за двуликия си живот. Дали и той все пак не бе се заел с идеята му от тая непризнавана надежда, че машината би могла да отърве хората от страха им? Въпреки дежурната усмивка, с която посрещаше вдъхновените изблици на сугестолога: Не е безплодно обществото, нещастни черньо, то роди най-голямото си прозрение, тъкмо сред своето шайкаджийство роди най-голямото прозрение в историята си! Че трябва да изучи своята вродена агресивност и с помощта на научни средства да я канализира, да я направи само полезна. Дълъг е още пътят, но все пак никога не сме били толкова близо до целта: да направим човека добър, без всеобща снизходителност, да го направим смел, без да бъде фанатик, да стане интелигентен, без да изпада в отчаяние, и способен на надежди, без те да го заслепяват. Както виждаш, все невъзможни досега качества. Но машината ще ни помогне да намерим пътищата към тях…
Бокенхаймер вдигна клепачи и се загледа към оная врата в другия край на кабинета, зад която бе заключена неговата надежда — в бронирана стая без прозорци, зад двойно бронирана врата с уникална ключалка, специално изработена от Болтън, чийто шифър лежеше записан само във феноменалните мозъци на двамата. Не беше ли вече това един ужасен символ? Та нали в машината няма нищо опасно, нищо друго освен една свята надежда, която, ако заслепява, заслепява само създателя й? Бокенхаймер вижда и през бронираната врата всеки неин детайл — една умна, безстрастна машина, която върши само това, което й се заповяда. Съвсем не излезе такава, каквато той я проектира във въображението и вярата си. Но не защото Болтън не съумя да я създаде, а защото се оказа невъзможна такава машина, или изобщо невъзможна, или поне засега невъзможна. Просто една хипнопедична машина, близка принципно до ония, с които обучават вече тук и там студентите на чужди езици и до лечебните хипнотични апарати в болниците — звук, светлина, електрически ток, магнитно поле, биотокове, впрегнати за концентрирано въздействие на определени дълбочини върху стотина мозъка едновременно и… и някои други неща в нея, тайни механизми, отключващи съзнанието за програмно внушение, с които той и Болтън се гордеят. И все пак трябва да бъде пазена. Никоя машина и никое средство не е опасно само по себе си, то става страшно в ръцете на уплашения човек. Мърроу е уплашен, и господарите му са уплашени, и всички в тоя свят са уплашени от себе си, затова бързат да мистифицират всяка своя измислица. Защото мистифицират изобщо своя дух, чувствувайки го открай време като нещо отделно от себе си. Каква полза, ако я даде под контрола на ООН? Това само още по-силно ще я мистифицира, защото какво е това ООН — едно място, където безплодно се блъскат страховете на целия свят. Какво ли ще направи тя от децата му, от тия скъпи за него две жертвени агънца? Ноули е във възторг от постигнатото, но седемдесетгодишният Ноули вече е скъсал емоционално със света, мумифицирал се е в хладилната камера на своята психоанализа, за него човекът е само морско свинче за социалнопсихологически вивисекции…
Сугестологът се изправи на дивана и погледна часовника си. Виктор сигурно си е дошъл от училище. Би трябвало веднага да провери от какво толкова се е разтревожил Стенфорд, но ако отидеше при него, охраната можеше случайно да го зърне през прозореца от стълбището за горния етаж. Да повика слугинята също бе рисковано. Изобщо можеше сега да се ругае колкото си ще заради глупавия номер, който не биваше да бъде разкрит от Мърроу и който скопи безстрашието на Болтън. Момчето бе извънредно чувствително към телепатични импулси, но сугестологът се чувствуваше така изтощен, че не знаеше след едно ново напрежение какво би останало още в мозъка му. И все пак тревогата за това момченце с възмесестото еврейско носле, с къдравите гъсти коси, с маслено лъскавите и пубертетно унесени очи го накара да застане насред кабинета, стиснал с длани слепоочията си.
Като постоя така около минутка, той отпусна ръце и си каза отпаднало: Не, няма да дойде, невъзможно ми е да се концентрирам! После провлече крака по килима към бюрото, съобразявайки с какво да се заеме. Прииска му се да прочете нещо, но не научна книга, това нямаше да бъде почивка. Спомни си, че видя наскоро в стаята на Ралф „Тарас Булба“ на Гогол. Не му направи впечатление, нали момчето следваше славянска филология, дори и заглавието не извика в съзнанието му друго рлзмърдване освен мигновените очертания на плакатен казак с огромни мустаци. А сега Бокенхаймер изтръпна пред една отдавна забравена картина: степ… (а защо степ?) едно момче на колене се моли, един баща, който стреля от упор в него… Вики! — простена той. — Нима те убивам, момчето ми? Вики! — И бързо заразлиства някакво илюстровано списание, за да прогони чудовищното видение.
Беше от ония издания, конто си въобразяваха, че пробутват на масовия читател две-три сериозни статии, като ги гарнират с петдесет страници реклами и пикантерии. Бокенхаймер се опита да зачете отбелязания от Джейн материал, който оправдаваше присъствието на това списание върху писалището му. Със стереотипната сензационност се съобщаваше за някакво циганче в Унгария, което още не ходейки на училище, можело да извършва наум сложни аритметични действия, да композира симфонична музика. Не го дочете и обърна страницата, мъчейки се да си спомни как изглеждаше Виктор на същите години. Нежничко момченце беше, необикновено привързан към майка си и доста разглезено от нея. Боеше се от него… да, бояха се децата му, не им е леко с такъв баща! Дори след смъртта на майка им те с нищо не се приближиха към него. Може би се гордееха пред другарчетата си, но страхът от изключителността на баща им бе очевиден и затова той най-напред се зае с него. Без да се пита дали това е Едиповата амбивалентност, в чието съществуване не вярваше, просто искаше да ги освободи от страха. А Ноули бе настоявал възторжено, в тон с модната социална мечта на психоаналитиците: Едиповия комплекс, Бок, ако успеем да го победим, победили сме завинаги! От него идват всичките беди. Само без Едиповия комплекс човечеството ще бъде наистина свободно. Машината трябва да поеме в своята програма оня основен дял на майката и бащата в социалния фактор, който формира личността. И то още някъде към петата година, когато се появява първата фаза на половото осъзнаване…
Майката и бащата? Машината да стане майката и бащата, за да бъде освободено човечеството от някакви комплекси, чието наличие съвсем не е доказано? Та кои родители ще се откажат от правото си да възпитават своите деца? Само някое чудовище като него, чиито деца са останали по негова вина без майка. А Ноули би рекъл, че и синът на Тарас Булба е станал предател заради Едиповпя си комплекс. Казакът имаше ли жена, тя какво… тази прилича малко на Джейн. И как да няма това шантаво общество комплекси, като дори и фотомоделите в рекламите за очила са голи!
Бокенхаймер се усмихна тъжно, но не обърна страницата. Рекламната гърла още не искаше да пусне
