мъчно, вика, че не мога да повторя някоя пакост. Не че искам непременно да я повторя, а така, да знам, че мога да я повторя, ако поискам. Просто да знае, че може — това иска момчето, а то съзнава, че не може. И това най-много го измъчва…
— Чакай, чакай, нищо не разбрах — викна Ноули. — Я го повтори!
Бокенхаймер опита отново да се съсредоточи, но в пещерата над пустинята ечеше гръмовно: „Дори на Марс да заминеш, пак няма да го направя!“ Не, не е същото, не може да бъде същото, помисли с болка и надежда Бокенхаймер. Навярно на нея само й се е искало, изправена пред някое изкушение, да чувствува способността да му устои съзнателно, да противопоставя на изкушението своята любов, а не страха от мъжа си. От страха избяга тя, а у Виктор не може да има страх, та той най-много против страха се бори и у двете момчета…
Стенфорд разказваше с предизвикателно надгробен маниер — наистина би могъл да им спести евтините си психологически похвати!
— Нарекъл един съученик свиня. Миналата седмица. Признал това на баща си, според своето задължение и след сеанса на апарата съзнава, че никога вече не ще нарече съученика си така, макар и сега да твърди, че момчето си е свиня и заслужава това да му се каже. Виктор знае, че никога няма да му го каже вече, защото е неприлично и неморално, но иска да има в себе си увереността, че ако рече, може да му го повтори по всяко време. Това е, разбирате ли? Загубил е усещането си за свободата на волята. На тая воля, дето искаме да я освободим от уж пълната й зависимост според вашата теза.
— Мммдааа! — рече професор Ноули.
— Я не драматизирай нещата! — изръмжа Бокенхаймер, сърдит всъщност на себе си, защото това, което щеше да каже, никак не приличаше на научен противодовод. — Ти не страдаш ли, загдето не можеш да кажеш на Мърроу в очите, че е простак и говедо? Къде ти е свободата на волята? Само че при тебе пречката е страхът, а при Вики тя е вече една забита в клетките на мозъка обществена норма за поведение. Момчето се измъчва, като слуша как всички около него се наричат с каквито си щат думи, а то не бива да прави същото. Щом тая норма бъде вкоренена по същия начин у всички, ще изчезне и болката.
— Именно, именно — оживи се отново Ноули, — сигурно когато механизмите на деструктивннте нагони са изключени, отначало диктатурата на социалния фактор над съзнанието ще се чувствува двойно по-остро. А когато човекът е сам в това робство, когато вижда как другите около него не го усещат, защото поне във въображението си изживяват злото в себе си — нещо, което той вече не може… Бокенхаймср, ние наистина трябва веднага да се пренесем в затвора. Само там ще проверим резултатно в една масова и все пак затворена среда…
— Странна е логиката ви, господа! — провикна се гневно сугестологът, особено го подразии този път единството на двамата, тръгнали от съвсем противоположни посоки. — Одеве дори за жертвоприношението на Авраам споменахте. Но бог е дал на Авраам да заколи овен вместо сина си, а вие не ми предлагате овни. Предлагате ми вместо едното — сто деца!
— Бок, остави каламбурите — ядоса се и старецът. — Тия деца са в затвора за превъзпитание. Ако ти ги направиш по-добри не за толкова години, колкото им се полагат, а за месеци, цялото общество ще ти бъде благодарно. Но ако ти гледаш и на тях, и на синовете си като на жертвени овни, значи от увереността ти в изобретението не е останало нищо. Тогава изобщо да го зарежем!
Бокенхаймер стана с чувството, че трябва да излезе навън, да бъде насаме:
— Нека не обсъждаме сега моята или вашата увереност! Във всяка научна работа има и увереност, и неувереност. И рискът си е риск. Своите синове аз имам право да жертвувам, те доброволно се подложиха на опита. Но никакъв човешки морал не ми позволява да изпробвам апарата върху чужди хора, пък дори да са престъпници, щом обществото си има други начини за въздействие върху тях. Като завършим програмата с моите синове, ще помислим и за по-шнроки опити. Извинете ме сега, но днес съм нерабвтоспособен, Ще си вървя!
Болтън бе смачкал вече в пепелника поредната си цигара, бе се изправил почти едновременно с него. Ноули сдъвка нещо кисело между изкуствените си челюсти и откровено демонстрира гримасата на своето недоволство.
— За Ралф трябва да привлечем още наблюдатели — бързо изрече Стенфорд, сякаш се боеше, че Бокенхаймер ще си отиде, без да е решил нещо важно. — Разделил се и с приятелката си. Причините и тя не знае. На лекции рядко се мярва, изобщо…
— Оставете Ралф на мене! — изръмжа отново сугестологът и почти побягна към вратата.
— Да те закарам ли? — запита го Болтън, застанал до него — черна сянка на белия евреин.
Бокенхаймер не отговори, защото се намираше вече в секретарската стая, където, тръпнеща и зачервена, се изправяше неговата мъка. След случая с листчето момичето редовно се изчервяваше при всяка негова внезапна поява.
— Джейн — каза й той, — днес няма да работя, нещо съм неразположен. Кажете на Мърроу, но да не вземе да ми праща лекари!…
— Невъзможно! — изплаши се още повече момичето. — След два часа е сеансът в секция А-2, забравихте ли?
— Да го отложат за утре! В подводница са, не са на Луната, да не могат да чакат.
— Какво ви е? — пошепна секретарката и Бокенхаймер видя, че то си беше чисто нейна, а не секретарска загриженост. След мнимото му обяснение в любов той долавяше често у Джейн една плаха вътрешна насоченост към него, която много приличаше на зараждаща се или на криеща се обич, но не си позволяваше да й повярва. Случаят с нея беше вече приключен, трябваше да бъде приключен.
— Нищо ми няма. Но това само на вас го казвам, Джейн — отвърна й той, неовладял внезапно бликналата топлота, която стопи служебния тон в гласа му.
— Пощата? — запита момичето, по-скоро като че ли да го задържи още при себе си, защото знаеше, че щом шефът й отказва дори сеанса в секция А-2, едва ли би се занимавал сега с редовната поща.
Бокенхаймер плъзна погледа си над двете грижливо подредени купчини писма и вестници:
— Във Франция дадох едно интервю за някакъв студентски вестник. Сигурно ще го пратят…
— Има го и в нашите. Утре ще ви го дам, щом сега не се чувствувате добре.
Но той бе измъкнал вече от купа един тежък ежедневник. С всичките зрънца на своята пясъчна пустиня усещаше, че е станало нещо лошо. Оня мошеник или не е бил от студентски вестник, или веднага с продал интервюто на голямата преса. На първата страница на официоза се провикваше огромно заглавие: „Бокенхаймер призова младежта да бъде спокойна“. Тая политическа спекулация с думите му го вбеси — кога бе призовал младежта да не се бунтува? Захвърли го, грабна друг, без да погледне дори името му. Но подзаглавията на информацията вече подсказваха направлението на вестника: „Бокенхаймер не отрича, че е предоставил способностите си на военния мозъчен тръст. Ще бъдат ли скоро осъществени новите методи за тотална диктатура над психиката? Младежта във Франция е против Бокенхаймер. А у нас?“
Той излезе, забравил да каже „довиждане“ на секретарката си. В коридора догони своите сътрудници, рече:
— Старче, видя ли това?
Вестникът обходи групата — шумоленето му звучеше като пращенето на високоволтови токове.
— Обикновена провокация! — заключи Ноули. — Подпитват ни по този начин. Да се ядосаме искат и да направим по-конкретни изявления за работата си. Що ти трябваше да даваш това интервю!
— Що, що! Знаеш, че имам слабост към младежите, в тях ни е надеждата…
— Мърроу ще побеснее! — ухили се злорадо Стенфорд, а негърът, който за втори път четеше информацията, само равнодушно повтори предложението си:
— Да те закарам, Бокенхаймер.
И сугестологът този път разбра какво още се криеше зад това предложение.
III
Институтът по сугестология и парапсихология се криеше зад благовидната фирма „Институт за психология на колективното поведение“, беше всъщност незначителен негов клон. Криеше се още заедно с него сред голям парк в края на града, а паркът пък се криеше зад една висока стена, по която минаваха видими мрежи с електрически ток и невидими — за сигналната уредба. Стената и мрежите бяха значително
