погледа му. Гъделичкаше го с нелепи въпроси: Това тънко и префинено тяло колко деца може да роди, каква ли майка би била Джейн за децата му, ако се оженеше за нея… Каква ти майка, та тя колко години само е по-стара от Ралф? Но Вики навярно би се влюбил в нея като дете в майка и като събуждащ се мъж. Дали е започнал вече да се събужда?
— Я! — извика уплашено момчето и Бокенхаймер го видя да стои край незатворената врата.
— Влез, Вики! — зарадва се бащата така, че всичко в него се разтрепера и зазвъня.
— Не, аз… прощавай…
— Какво има? Влез да се видим де!
— Но… войниците казаха…
Трепетът и звъненето свършиха с един болезнено остър звук, който го спря в устрема му към детето и го върна на бюрото, пред глупавото списание.
— Не се плаши — смотолеви той. — Просто не са ме видели. Седни де, защо не седнеш? Как мина днес училището?
Момчето си остана на мястото.
— Знаеш ли какво, Вики — опита се да го предразположи бащата. — Хайде да не казваме никому, че съм си дошъл, а? Много те моля, имам работа и не искам да ме смущават.
— Ще ме слагаш ли в машината? — запита шепнешком момчето, сякаш веднага бе почнало да играе играта със запазването на тайната.
— Никаква машина за днеска! — размаха ръце в изкуствена шеговитост Бокенхаймер, но не можа да не се вгледа с професионално око в момчето.
Момчето все още не променяше дълбоко изплашения си и смутен вид. Съобщението очевидно не му донесе никакво облекчение, значи не от машината се боеше. Стоеше вдървено пред вратата, облечено в най-моден юношески костюм, без гънчица и без петънце по него. Можеше ли едно петнайсетгодишно момче да се прибира така от улицата? А защо пък това да е ненормално? Ще кажат глупаците: ограбил му е детството — но какво значи да ограбиш някому детството? Една лекомислена фраза, изречена пак от стародавния страх пред себе си; той, същият, предизвиква и нелепата носталгия по онова краткотрайно време, когато си имал напълно несъзнателно отношение към света. Та какво приятно има за детето в тоя период? Биологическият му егоизъм непрекъснато и все по-болезнено се сблъсква с явления и предмети, неподчиняващи се на волята и желанията му. Единственото предимство на детето е, че болката трае по- кратко, отколкото при възрастния, но затова пък е безкрайно пъти по-честа. Това е един барабанен бой върху десетинакилограмовата мръвка месо; непрекъснато, всяка секунда, онова, което Ноули нарича „свръх-азът“, стоварва своя жесток чук върху тия десет килограма биология, за да изкове от тях бъдещия човек. Това ли е щастливото детство, за което тъгуват изкукуригалите старци? Ограбил му бил детството!…
— Вики — рече Бокенхаймер с изкуствената си усмивка. — Ще те питам нещо, но то е така, от научен интерес, няма да ти се карам. Защо влезе в кабинета ми, като знаеш, че не позволявам да се влиза в мое отсъствие? Спомни си и в кой точно миг реши да влезеш.
Момчето запелтечи, но пак повече от смущението си, което още не можеше да преодолее — иначе то бе свикнало на всякакви разпити, а и баща му никога не бе проявявал към него особена строгост:
— Аз… още одеве, но помислих, че си се прибрал. Така си помислих, не знам защо, макар че ти… нали затова ги питах… Извинявай, татко! Аз исках само едно списание, ако не ти трябва…
Одеве почти със задоволство констатира, че не смогна да отпрати сериозен телепатичен импулс, а изглежда все пак бе успял — с допълнителната помощ на списанието. Болката в него се засили и той поиска да я разсее. Вдигна списанието, както беше разлистено, обърна го към вратата.
— Заради тая ли?
Всичките лунички по семитски бледите скули на момчето се стопиха в общата червенина.
— Чакай, тука имаше една по-хубава — рипна Бокенхаймер с оная отблъскваща услужливост, с която бащите понякога искат да слязат на нивото на децата си. — Тази е с очила, ето виж…
Момчето бе извърнало глава към прозореца. Бокенхаймер замря в очакване, после изведнъж се засрами заедно със сина си и хвърли списанието върху бюрото. Гласът му предрезгавя от срама:
— Вики, няма нищо лошо в това, момчето ми, да се интересуваш от женското тяло. Та ти вече ще ставаш мъж, то е нещо съвсем естествено! Женското тяло е красиво, мойто момче, то е красиво, защото от него се ражда животът. От него се ражда животът — повтори, овладял гласа си, с много проникновена топлота Бокенхаймер. — Затова то е най-красивото нещо на света. И най-святото. То е майката, то е всичко. Но трябва да знаеш, че е истински красиво само когато съзерцаваш в него майката, когато майката търсиш в него, иначе… иначе… не е нищо. Иначе никога не би могъл истински да го обичаш и истински да го харесваш, ще бъде само една гола, празна… ще бъде само един сурогат на чувство, който бързо се изпарява. Искаш ли да ти дам едни албуми, имам тука едни албуми от големи художници?
— Аз не затова — прошепна момчето. — Имаше там за едно циганче.
Бокенхаймер реши, че синът му излъга. Съобрази още, че момчето въпреки забраната му често влизаше в неговия кабинет, затова може би така леко се отзова на доста слабото телепатично повикване. И се почувствува съвсем глупаво след неуместното си вдъхновение, с което поиска да му подскаже едно отношение към жената. Вики щеше да намери своето отношение към нея, когато намереше обичаната жена; дотогава у него ще си властвува само чисто биологичният интерес, никакви албуми на велики художници нямаше да го променят. А Ралф? Що за глупост бе това, да зареже приятелката си, кога пък стана революционер?
— Вики — рече той, — ето ти списанието и друг път спазвай нареждането ми да не влизаш тука в мое отсъстие. Не е хубаво да ме принуждавате да го заключвам, нали? И още една молба: кажи на Ралф да дойде за малко при мене, никому да не издава, че съм тук и да дойде. А ти иди да си играеш, стига с тия книги и списания!
— Добре, татко — кимна послушно момчето и вяло понечи да излезе.
— Вики — спря го бащата, тласнат от внезапен порив. — Защо не се храниш, наистина ли нямаш апетит?
— Храня се, татко.
— Нали се уговорихме да не се лъжем?
— Не лъжа, татко. Не че нямам апетит, имам апетит, но ей тъй, когато седнем, не ми се яде още, а после, като огладнея, си викам, че може пък и да не ям, какво толкова? Някак ми е досадно това постоянно ядене. Имам чувството, че ме унижава, че ме прави на животно…
Момчето говореше твърде точно и умно за годините си; развиваше се към един свръхинтелигентен юноша, с какъвто всеки родител би се гордял, ако… не беше Бокенхаймер. Сугестологът се запита дали такова отношение към храненето не е резултат на прекалено грубото му вмешателство в мозъка на момчето, искаше му се да не е така и се зае да го обяснява:
— То е съвсем нормално за възрастта ти, Вики. (Ох, как ще е нормално, на петнайсет години едно момче трябва да лапа като хала! — изпъшка нещо в него.) — Съвсем нормално е за интелигентно момче като тебе. Докато сме деца, ние сме изцяло биология. Ние възприемаме света, без да го осмисляме съзнателно, не можем още да долавяме абстрактните връзки в него. А на твоята възраст изведнъж човекът открива в себе си духа и това откритие дотолкова го заслепява, че става склонен изцяло да се отдаде на ирационалното. На духовното, искам да кажа. Момчето открива себе си като духовност и веднага загубва себе си сред общата духовност на света. Едва мъжът по-късно се преоткрива като единство от духовност и биология… — Той се прекъсна, защото усети, че е намерил съмнително лесно и готово обяснение. Беше чуждо обяснение, втълпено му кой знае кога и от кого, и понеже не можа да си спомни от кого е, се разколеба в стойността му, побърза да го приключи: — Е, при тебе поради тая програма на възпитанието и защото си изобщо едно по- интелигентно момче от връстниците си, нещата стоят малко по-иначе. Ето, брат ти чак сега се открива като дух и е готов да прави всякакви щуротии в негово име. Помисли върху това и се опитай да преодолееш отвращението си от недуховното…
— Добре, татко — отвърна момчето и въпреки че в думите му не пролича нетърпение, явно тия философствувания не го докосваха с нищо.
— Вики, кажи ми откровено, не се бой, то е много важно за науката! Усещаш ли в себе си омраза към мен, изобщо или пък заради машината?
