заговори, заслушан във вътрешното си стенание и в отчаяния въпрос: Какво машината е сбъркала, какво е дистрофирала в душата на момчето?
— Погледни, момчето ми, всички революции в историята по същество са били опити за отцеубийство. Нали единият строй е син на другия? И нито една не го е постигнала. Не случайно не го е постигнала. Обратното, след всяка революция обикновено е настъпвал период на прекомерен и дори смешен, и дори задържащ развитието култ именно към бащините и дядовските илюзии. Това е реакция на обществения организъм към скъсването на пъпната връв. Затова е и глупост вашият Едипов комплекс, от чието име призовавате към революция. Ралф, изслушай ме! — повиши тон Бокенхаймер, видял, че синът му се готви да възрази. — Когато на времето изучавах психиатрията, моят професор обичаше да ни казва: Да се борим против чувството на неувереност, което е обхванало нашето общество, е непосилна задача. Нашата, на психиатрите, задача е по-скромна: да убедим хората, че състоянието на неувереност е естествено състояние и те да се примирят с това съзнание…
— Несигурна е върхушката! — викна Ралф. — Несигурна е буржоазията, която трепери за парите си, понеже егоизмът й пречи да разбере какво трябва да прави с тях, несигурен е еснафът…
— Ралф, помолих те да ме изслушаш! — повтори настойчиво Бокенхаймер. — Аз тръгнах от тая мисъл, като по същия начин се разбунтувах срещу нея. Бях записал психиатрия, за да разбера и проумея патологичността на собствения си мозък, а започнах да виждам патологията на света…
— На нашето общество, искаш да кажеш! — прекъсна го пак момъкът.
— На света! — почти извика Бокенхаймер. — На света! И реших, че на хората трябва да се помогне не да се примиряват със състоянието на несигурност, а да придобият състоянието на сигурност.
— Ха! — изсмя се Ралф и това приличаше на смеха на умопобъркан. — Великият откривател! Маркс отдавна го е казал: Не само да се обясни светът, а да бъде променен! Но то с машини няма да стане и не с твоите чудовищни маниащини!
Бокенхаймер още повече се сви от удара.
— Ралф, момчето ми, ти никога не си наричал така машината! — пошепна той и се надяваше, че синът му вече е усетил нечовешката обида в думите си или поне ще я чуе в тихия бащин укор. Но когато вдигна поглед, видя, че момчето бе направило една крачка към него, че това момче не беше неговото момче. че нямаше нищо общо с неговия син отпреди няколко дена, отпреди заминаването му за Франция. — Ралф — почти изплака той. — Какво е станало с тебе? Ти много добре разбираше машината. Знаеш, че тя трябва сами да ни помогне да изучим мозъка, да може научно да прогнозираме бъдещия човек в бъдещото общество.
— Глупости! Всеки прогнозира бъдещето според собствения си интерес — надвика го синът и направи още една колеблива крачка към него.
— Ралф — стенеше бащата. — Ти знаеш още, че никога не ще позволим за машината друго приложение освен може би в правосъдието, където обществото и така си има право на наказателно въздействие върху индивида. Само за да хуманизираме наказателното…
— Татко! — прекъсна го Ралф с ледено нетърпение. — Стига приказки! Казах ти открито: искам да те убия. Слагай ме в машината, докато не е станало късно! Хайде!
Бокенхаймер се изхлузи от бюрото, хвана се за ръба му с две ръце и остана така облегнат на тях, смазал ги до безчувственост с тежестта на отпуснатото си тяло.
— Не разбра ли, че не се шегувам? — кресна му заповеднически синът. — Ето, приготвил съм се!
Един грамаден пистолет се заизмъква от джоба му и бащата позна, че това оръжие наистина бе приготвено за убийство — грамадно го правеше дългият заглушител на цевта.
— Ралф!
— Хайде, бързо! — заповядваше вече и насочената цев.
— Но, Ралф, програмата трябва да се промени, аз… аз сега не съм в състояние…
— Ще ми пуснеш програмата на Вики! Нали тя укротява хората.
— На Вики? Да, да, на Вики…
— По-бързо, ти казах! Не отговарям за себе си!
Бокенхаймер залитна към бронираната врата. Щеше да падне върху нея, но го възпря протегнатата му ръка, посегнала да отмести стоманената пластинка над ключалката. С другата той трескаво затършува в джоба си за ключа, питайки се не би ли могъл да събере сили за един хипнотичен удар. Не, нямаше да събере толкова сили — черното око, което го визираше в гърба и чийто пронизващ поглед той усещаше, бе по-силно. Охраната… как влезе сам в капана с тоя номер пред охраната! И нищо не усети, никакво предчувствие! Впрочем като че ли имаше в началото или още от сутринта? В това парализиращо въздействие на фьона?… Поне един телепатичен импулс! Дежурният перцепиент в института щеше да го улови, но каква полза? Пък и момчето се предаваше само. Но чакай, та нали честотата на биотоковете в програмата на Вики… Да го приспи, пък после!…
— Прощавай, Ралф — замърмори той без дъх. — Така ме обърка, че не мога веднага да си спомня шифъра. Отгде се взе тоя афект у тебе! Може би си прав за машината. По-опасна е, отколкото предполагах…
Мълчанието зад него неумолимо го тласкаше към тапицираната отвън броня, накара го да се забърза. Бе отключил вече предпазния капак над избирателната шайба, пъхна пръста си в нея: три, буквата Г, осем, едно, четири, буквата А, три, буквата М… — автоматизмът в пръста му беше по-хладнокръвен от разстроената му памет и безпогрешно навъртя шифъра.
— Готово! — въздъхна Бокенхаймер с облекчение, идещо от лекотата, с която се отваряше тежката стоманена врата и от блясъка на апаратурата в тъмното помещение, сякаш този блясък бе светлината на избавлението.
Обърна се, за да подкани сина си да влезе, и в тоя миг вратата се изтръгна от ръката му. Ралф, минал внезапно от другата страна, с цялата си сила бе се облегнал на нея, така че тя издумка тъпо върху стената. И свирна с уста.
— Ралф! — викна Бокенхаймер. — Какво…
Двама души, две почти момчета, едно черно и едно бяло момче, се втурнаха бегом в кабинета, насочили към него също такива дълги сивочерни цеви, каквато стърчеше сега на сантиметри от ребрата му.
— Дръпни се! — изсъска Ралф в ухото му. Бокенхаймер залитна гърбом в кабината, освобождавайки входа й, понечи да вика, но гласът му бе изчезнал заедно с всичките негови сили и вълшебни способности.
— Момчета, какво сте намислили, моля ви!
— Ще взривим машината — отвърна спокойно синът му. — Дръпни се, ти казах! Навън излез!
— Не! Не! Неее — разпери ръце Бокенхаймер, сякаш искаше да защити и нея, и целия свят.
Някой два пъти му изшътка да мълчи, два пъти остро: шът, шът! Но той не усети веднага колко остро бе то, как го прониза и мина през гърдите му на две различни места. Усещаше само полета си напред към нещо, което ръцете му се опитаха да прегърнат на пода. Шът, шът, мълчи! — беше му казала смъртта и той го чу със сплескано върху килима лице. А, ти ли си? — поиска той да възкликне като на стара познайница, разхождала се хиляди пъти, босонога и лека, по пясъка на пустинята в него. Щеше още нещо да й каже, но го стресна един зов, много силен и много далечен бе той:
— Таткоооооо!
— А? — запита Бокенхаймер. — А? — и се сърдеше, че нещо бе спряло полета му напред, че бе почнало да го върти грубо и безжалостно на едно място.
— Татко, не аз, не съм… татко! Аз не стрелях, не аз… — викаше Ралф над него, друсайки го за раменете.
— А, Ралф, ти ли си? — зарадва му се Бокенхаймер.
— Татко, не аз, чуваш ли ме…
Песъчинките-неврони в пустинята заскърцаха болезнено, но слънце не се появи под свода на пещерата; само нещо прелиташе насам-натам, сякаш прилепи летяха, черни прилепи-мисли пищяха като прилепи със своите нечувани от никого звукови радари.
— Без… безсмислие… е — зашепнаха вкоравените му устни. — Черте… шиши… Болтъ… Болтъ… черте… — и изведнъж милиардите песъчинки бяха обединили своето скърцане, бяха го слели в един вик. Той прокънтя в пещерата, заливайки я с ослепителна светлина, отекна в грамадния кабинет, в бронираната
