— Не, татко — каза то и сугестологът не улови лъжа в думите му, само безразличие имаше в тях.
— То би било естествено — усмихна му се окуражаващо Бокенхаймер. — Обикновено бащите възпитават децата си с тоягата, аз пък те възпитавам с машина. Но принципът е един и същ, машината си е една тояга.
Момчето не отвърна на усмивката, не прие шегата, макар въображението му да би трябвало веднага да нарисува смешния контраст между тоягата и тая свръхсложна, безболезнена педагогическа машина. „И въображението му е отслабнало!“ — бе извикал Стенфорд след един от поредните психологически тестове.
— Ти прие доброволно експеримента, Вики — рече тихо бащата. — Стори ми се, че разбра неговото значение. Но ако решиш, че трябва да се откажеш да участвуваш повече, аз няма да те насилвам. Помисли хубаво и ми кажи. Ако не на мене, кажи го пък на чичо си Стенфорд — допълни той, стараейки се да не издава болката си, че момчето очевидно чувствуваше по-близък младия му сътрудник.
Виктор избъбра отново машиналната готовност на своето:
— Добре, татко. Да извикам ли Ралф? — Възможността да бъде освободено от експериментите ни най- малко не бе го развълнувала.
— Извикай го — въздъхна подире му Бокенхаймер.
После, останал сам, той видя истински неговото опасно равнодушие към всичко, което се опита да му внуши. И това отвращение от храненето! Боже мой, програмата непременно трябва да се преразгледа! Или малко почивка да му се даде. Тая програма, дето уж замествала майка му… глупак такъв! Какво те прихвана да му повтаряш сто пъти, че трябвало да вижда в женското тяло само майката, малко ли са му мъките на детето!
Никога така рязко, с такава внезапност Бокенхаймер не бе се изправял пред отговорността, която пое с конструирането на машината. Но нима това не беше драмата на всеки учен и на всеки мислещ човек в днешното общество? В тая ера на всеобща анонимна власт всеки мислещ ум стои пред неразрешимата дилема да взема морално задължаващи го решения при едно безнадеждно непознаване на техните последствия. Наистина ли неговата машина е само една тояга, запита се Бокенхаймер, спомнил си одевешната горчива шега. Ако това е така, тогава защо толкова се плаши от нея? Как беше го казал Щирйер? Да, Щирнер беше, и одеве той му нашепна онова подозрително обяснение! Обществото възпитава своите индивиди с тояга и при всеки отделен случай въпросът опира до това, кой ще победи: тоягата или индивидът. Това май беше. Тогава пак нищо ново не се е родило под слънцето. Просто едно общество чрез един баща си е изобретило съответствуваща на времето тояга, пък индивидът, индивидът да си се оправя, както ще! Но лошото е, че у Вики като че ли няма съпротива срещу нея. Дали програмата наистина не го лишава от естествените за всеки оформящ се индивид съпротивителни сили, както твърди Стенфорд? Не, в тоя ред на мисли доникъде нямаше да се стигне! Може би изходът наистина лежи само в статистическите изследвания…
Но сякаш всички съпротивителни сили на всички малолетни затворници, отрано още съгрешили спрямо тоягата на обществото, го блъснаха в гърдите. Омекнал, той се облегна на бюрото, почти седна на него.
— Почуках няколко пъти — каза дрезгаво Ралф, притваряйки внимателно вратата, без да я затваря напълно.
— А, Ралф! — възкликна уплашено Бокенхаймер и не разбра защо вместо да му се зарадва, се уплаши от големия си син. — Прощавай, замислил се бях нещо, не съм те чул. Седни, седни!
Момъкът приседна на крайчеца на канапето, чийто ръб опираше на рамката на вратата. Но в тоя начин на сядане не се криеше стеснителност, а едно пренебрежително нетърпение и готовност всеки миг да стане.
— Настинал ли си? Гласът ти нещо… — запита Бокенхаймер и искаше да се разтвори за възприемане на гласовете, идещи откъм сина му. Бяха странни гласове, дисхармониращи и грубовати като неравномерно възмъжаващото му лице и тяло, но той все не можеше да отгатне конкретните им значения. Просто отново се чувствуваше съсипан и безпомощен, отново трябваше навярно да ругае духащия навън фьон, защото усещаше сред тоя хаос от звукове и нечие чуждо присъствие, което продължаваше да го плаши. — Отидоха ли си приятелите ти?
— Отидоха си — изхриптя гласът на Ралф, а на бащата се стори, че това бяха два гласа, произнесли едновременно две различни твърдения. Изкуши се да го запита за значението на лъжата му пред охраната, но благоразумно се отказа, за да не го настройва срещу себе си още в началото на разговора. След като Ралф така дръзко бе излъгал охраната, разчитайки на съучастието на баща си, нищо нямаше да му костува да излъже и него самия.
— Значи имаш малко време за мен? Какво четеш сега? — каза меко Бокенхаймер.
— Не много. Достоевски — отговори момъкът безцеремонно кратко и на двата въпроса.
— Даа — проточи Бокенхаймер и вече седна на бюрото, усетил нуждата още да облекчи омекналите си глезени, като заедно с това се насилваше да чуе нещо от Достоевски в себе си. Но Пустинята бе станала напълно безжизнена, а песъчинките-неврони се разстилаха неподвижни и студени като в сумрака на безветрено утро. — Значи, Достоевски? Казаха ми обаче, че напоследък не си особено усърден в университета.
— Не го чета за университета. Изпита взех още миналия семестър.
Виктор след всяка дума казваше „татко“ — Ралф нито веднъж не го произнесе, отбелязаха гърдите на професор Бокенхаймер. Неволно реагира на болката с ирония:
— И какви проблеми ти нашепва Достоевски?
— За отцеубийството — каза Ралф, а очите му бяха неестествено вперени в бащата. Бяха същите тъмнокафяви, почти черни семитски очи на майка му и на по-малкия брат, но маслената им лъскавина не излъчваше хилядолетния семитски страх и хилядолетната семитска тъга, а може би мрачната ционистка жажда за мъст, насочена към всеобщата враждебност на света. Но Ралф беше чужд на ционизма, в това, бащата бе сигурен, достатъчно грижи бе положил, за да го предпази навреме от него.
— А, да! — с тиха досада изрече сугестологът. — „Кой не е пожелавал смъртта на баща си!“ Да не си се увлякъл по Фройд? То днешната младеж прекалено много му се доверява.
— Достоевски е преди Фройд. Ти защо, мислиш, е написал тая най-страшна за света фраза?
Синът беше целият напрегнат, целият устремен към отговора или някакво предстоящо действие и Бокенхаймер се изпъна насреща му, разбрал, че това действие е враждебно на всичко негово. Момчето седеше сякаш готово за скок, бе рошаво, с разгърдена мръсна риза, с омазнени панталони, чиито джобове до скъсване бяха издути от нещо твърдо.
— Отцеубийството тогава се е смятало за най-страшното престъпление, изобщо религията и моралът го обявяват за най-страшното. Нали в последна сметка и богът е отец — опита Бокенхаймер да потуши надигането на собствената си враждебност с кротки словесни анализи. — А Достоевски е искал да им даде едно генерално сражение. Безуспешно, както виждаме. Религията си остава в своите нови вариации дори в мозъка на заклетите атеисти. А ти какво мислиш?
— Аз мисля — отвърна Ралф като при добре заучен урок, — че за да изкрещи тая истина, Достоевски най-напред се е запитал кой дава право на бащите да убиват или да деформират в децата си бъдещия свят в името на своя умиращ свят. Сигурен съм, че и той е тръгнал от Гогол, както повечето руски писатели, от „Тарас Булба“ е тръгнал и срещу него. Като е видял в узаконеното от морала убийство на сина съвсем не убийство на предателя на вярата и родината. Защото това всъщност е било само отричане от остарелите митове и значи не е никакво предателство.
— Много произволно тълкуваш „Тарас Булба“ — изрече сърдито Бокенхаймер. — Предателството си е било чисто предателство. Достоевски никъде не е оспорвал фактора родина.
— Не! — скочи момъкът буйно от мястото си. — В цялата история на човечеството бащите са убивали децата си в името на собствените си илюзии и митове. Ние не искаме да бъдем повече жертви! Или поне — искаме да бъдем жертви на собствените си илюзии, не на чужди. Това е!
— Иска ли ти се да ме убиеш, Ралф?
— Да. Искам да те убия! — отвърна синът без колебание и сякаш се вцепени от собствената си дързост.
Бокенхаймер се сгърби върху бюрото, стопи се в своята обезсиленост и дълго седя така, преди да
