Не й обърнах внимание. Такива са нашите жени на Титан, експлозивнички. Все с един мъж, все в херметични помещения или в скафандри, изнервят се. Добре че тъй също не се подведе от репликата й, а веднага продължи:
— Да не мислите, че и с телетранспортацията беше лесно! Тоя народ е пощурял да пътува. Едва се вредих два часа преди Новата година. На групи, на групи ни изстрелваха.
Той въздъхна треперливо и млъкна.
— И как мина? Разправяй де! — подканих го.
Аз самият още не бях ходил дори на станцията за телетранспортация, която неотдавна направиха и при нас, на Титан. Не знам дали бих се решил някога да я използувам. Ние, геолозите, по професия сме си малко консервативни. Може телетранспортацията наистина да е бъдещето на човечеството, може да е гениално и революционно и каквото си ще там още откритие или изобретение, но има нещо недостойно за човека в нея. Поне в моите очи. Да те вкарат гол в някаква кабина-реактор, да те разложат там на кванти и на тути- кванти и така да те изстрелят в Космоса! А после на някоя там планета да ти събират отново квантите. Вярно, движиш се с възможно най-високата скорост, със скоростта на светлината, но пак не бих се оставил да ме разлагат на кванти. Противоестествено е.
— Интересно ли беше поне — полюбопитствувах. — Какво усещаше така, когато…
— Ти ме питай какво сега усещам! — изпъшка той.
— Защо?
— Как защо бе, човек! Не видя ли?
Едва сега проумях и викнах:
— Лелеее, ама от това ли — защото иначе щях да се разсмея, пък той беше много чувствителен. — Я да видя!
Скочих и посегнах към одеялото, но французойката перна ръката ми:
— Какво има за гледане, видя го вече!
Пред очите ми засияха бухналите бяло-розови бедра, светнаха облите коленца… Скуката на Титан вероятно развива по-силно въображението ни, отколкото у хората на Земята.
— И как стана? — рекох, позасрамен от видението си.
— Отгде да знам. Нали ти казах каква навалица беше. На групи ни изстрелваха. Кой знае къде и как е станало объркването, но на̀ — цялата ми долна половина е женска!
— Майко мила! — възкликнах аз, насилвайки се към съчувствие. — Но в приемателната станция…
— Роботи! — избухна той. — Нова година, човек не можеш да зърнеш там! И дрехи дори не бяха останали. Възможни били такива грешки, казват. Линията била нова, през астероидния пояс минавала. Нищо не можели да направят, докато не се открие закъде е отпътувала моята долна половинка. Още не се били обадили за грешката от никоя друга станция. Идете си сега така, викат ми, пък ние ще ви потърсим. А отгоре на всичко ме и заплашват: Внимавайте, викат, носите отговорност за чуждата долна половина! Ама че нахалство! Като че ли аз нарочно съм я задигнал! Като че ли си умирам от удоволствие да ида при жена си в такъв вид! И то за Нова година! Смей се, смей се! — избухна той накрая, познал, че едва се сдържам.
— Иване — рекох аз на французойката, — моите новогодишни съболезнования.
И отидох в тоалетната.
Смях се, докато ме заболяха коремните мускули, после измих лицето си със студена вода, разтрих го и вече осъзнах сериозността на положението. С какво можех обаче аз да помогна на своя колега и приятел? И можеше ли изобщо да му се помогне? Поливизор, как да е, мога да разглобя, но от техниката на тая проклета телетранспортация нищо не разбирам. Как е станало объркването, как ще стане замяната — нямах никаква представа. А очевидно не е за хирург работата. Не можеш просто да срежеш човека на две и пак да го зашиеш, всичко е сигурно не и на молекулярно, а на субмолекулярно равнище.
Когато излязох от тоалетната, в коридора звънецът на входния шлюз трещеше като повреден. Отворих бронираната херметична врата и през нея залитна някаква грамада в яркочервен скафандър. С такива просташки скафандри на Титан се разхождат само туристите. Агенцията им ги раздава, та отдалеч да си разпознава стадото. Той заръкомаха над главата ми, но естествено не го чувах, понеже ми говореше по шлемофона си. Посочих му да си свали поне шлема, щом иска да ме пита нещо, и той трескаво се зае с тази очевидно непривична за него работа. Наложи се да му помогна.
— Вие ли сте Иван еди-кой си — избълва той, след като измъкна най-после едрата си глава от шлема, огледа ме запъхтяно и: — Не, не сте вие. Къде е той?
Посочих с палец през рамо и той връхлетя по най-невъзпитан начин върху холната врата. Миг след трясъка й го видях да пада на колене пред фатерщула. Отметнал одеялото от свития в него Иван, той извика:
— Тя е! Тя е!
И с упоение зацелува краката и коленете на приятеля ми. Тоест онова, което бяха му прикачили по време на телетранспортацията. Ивон и Иван така бяха се втрещили, че не помръдваха. Едва успях да отместя тая човешка грамада от краката на… от краката. Избутах го до стола, на който бях седял преди, скарах му се:
— Я се дръжте прилично! Къде се намирате? — А докато се борех с него, за да го туря да седне, подвикнах на все още вцепенената французойка: — Дай някоя твоя рокля или панталон, да не седи така!
Тя хукна в другата стая да търси дрехи, а в това време грамадата извика трагично:
— Но това е жена ми! — сочейки Иван, който, разтърсен от вика му, хвърли одеялото върху себе си и закри най-после блясъка на тази изумителна за Титан гледка.
Бях вече разбрал, а с това си възвърнах и самообладанието:
— Сигурен ли сте, че така изглежда жена ви? Я погледнете по-внимателно!
Вместо да се вгледа, той рухна сломено на стола.
— Ох, ще полудея!
— Заплахата е обща — рекох му съчувствено. — Искате ли да пийнете нещо?
— Прощавайте, че така… Но представете си и моето положение — извини ми се той. — Вчера сключихме брак и веднага тръгнахме за Рея, съседния спътник на Сатурн. Там решихме да караме Новата година и медения месец. И да ни се случи такова нещо, точно на нас да се случи…
Пак ме напуши смехът, а не беше за смях работата, истинска трагедия си беше. Едва смогнах да изрека:
— От станцията ли ви дадоха адреса? Къде е сега жена ви?
Той изпъшка повторно:
— Уф, тя не е с неговата половина!
— Каквооо! — изрева Иван във фатерщула. — А къде е?
— Не знам. И на станцията не знаят. Още не се е обадил третият пострадал.
— А жена ви… — не успях аз да формулирам въпроса си, защото под одеялото виждах младите й прелести, но той ме разбра.
— Тя е с чужда женска половина.
— Е, все пак имате поне цяла жена! — дръзнах аз да се усмихна.
— Каква жена бе — проплака и той. — На някаква стогодишна бабичка е половината!
— Леле, майчице! — рекох аз и пак изтичах до тоалетната.
А като се върнах, ме спря викът му:
— Не влизайте!
Влязох, защото се уплаших тоя дивак да не би да е направил нещо на приятеля ми.
— Ей! — извика той и разпери одеялото.
Иван обличаше долната си половина в донесените от Ивон дрехи.
— Стой там! — заповяда ми и тя.
— Я — рекох. — Че откога го е срам да се облича пред мен? Като студенти в една стая живеехме.
— Ей, вие — закани ми се грамадният младоженец и още по-усърдно огъна стената на одеялото около приятеля ми. — Що се правите, че не разбирате? И изобщо какво правите тук?
— Иване — рекох. — Да си вървя ли?
