Той се съгласи с предложената му представа, но неочаквано си извади от нея най- невероятното заключение:
— Значи ти си се срещал с тях? И си траеш?
Тогава ми хрумна един весел експеримент:
— Последния път и аз им казах същото — рекох му доверително. — Вижте какво, казах им, нашите хора се обиждат, смятат, че ги презирате. Не бива така, в края на краищата на нашата планета всички народи са равни! И те се съгласиха. Само че не искат срещи с разни глупаци и невежи, напатили са се вече из другите страни. И нямат повече време за празни приказки. Затова настояват сега ония, които аз ще им подбера, десетина души, не повече, да дадат писмено въпросите и изказванията си. По тях щели да си изберат с кого да се срещнат. Ти си ми приятел — извадих аз бележника и химикалката си. — Знам, че няма да ме изложиш. Намисли си до утре какво ще ги питаш, какво имаш да им казваш! Дай ми телефонния си номер, че съм го забравил!
Той се опита да надникне в бележника ми.
— Други записал ли си вече?
— Двама-трима. Все близки приятели, умни хора. Познаваш ги, но съм им обещал да не казвам. Изобщо, нали разбираш, тая работа трябва да се пази в тайна. И така, ако си съгласен…
Той се поколеба, но суетата му, изглежда, надделя.
— Добре, запиши ме. Ще се обадя да ти съобщя въпросите.
— Не по телефона — напомних му. — Стават разни обърквания на линиите, подслушвания. Писмено ще ми ги дадеш!
Той кимна и си тръгна, силно замислен — навярно отсега бе почнал да преценява кое е онова най-важно, за което би трябвало да се запита по-висшата цивилизация.
С втория разговорът ни протече почти по същия начин. Третият изпадна във възторг, та трябваше да го поусмиря с напомнянето, че всичко зависи в крайна сметка от качеството на неговите въпроси. Но и това не намали въодушевлението му. Сигурно бе убеден, че главата му ражда само умни и оригинални мисли. Четвъртият предпочете да изчака как ще протекат срещите с другите ни приятели. Тия, с чиниите, сигурно и по-нататък ще дойдат някой ден над България.
Петият, който не по-малко развълнувано ме подложи на подобен разпит, изведнъж заключи:
— Не, моля те! Не ме замесвай в тая история. Сега и в службата си имам всякакви неприятности, и жената ми хвана едни писма… Остави ме, остави ме!
Имаше и други, които направо ми отказаха или искаха първо да си помислят, но все пак до вечерта в бележника ми влязоха десетте имена и адреси. А на другата сутрин телефонът ми отрано побесня. Първият направо започна да ме ругае:
— Бе ти нарочно ли ми пусна тая муха? Цяла нощ не съм спал заради тебе. Ти какво си мислиш, че в два-три въпроса могат да се формулират най-важните проблеми на човечеството ли? Щото аз за човечеството си мисля, не за себе си. Не съм като другите ни приятели, дето сигурно гледат на тях като на златни рибки, които ще им изпълнят желанието за дворци и коли. Задраскай ме и край! Пощурях тая нощ. Летящи чинии, глупости!
И ми затръшна слушалката.
Останалите бяха по-кротки, но всеки си имаше сериозни оправдания. Оня, най- възторженият, неочаквано заминавал днес в спешна командировка, та се налагало да отложим срещата му. Един се посъветвал с жена си, въпреки че бях го предупредил да пази тайна, и тя го наругала. Будала бил, затова все с него си правели такива майтапи. А сега бил напълно откачил и тя щяла да го заключи в килера за цялата седмица, ако веднага не се отпише. Друг път, не помня вече кой от десетмината, само дето не ми плачеше в ухото: Не мога, братле, не съм човек за такива работи. Вълнението сигурно ще бъде голямо, пък аз не знам дали знаеш, изкарах миналата година прединфарктна криза…
Не направи изключение и човекът, когото най обичах и ценях. Той дълго ми се извинява, сякаш бе сторил непростима грешка или бе ми напакостил с нещо. Въпросите, които му хрумвали, били все банални, сигурно другите щели да ги зададат, затова искал да почака за втората среща, ако има такава. Да види по-напред какво ще питат другите. Засега да съм го зачеркнал от списъка… А накрая добави почти заканително: „И, както ми обеща, никому нито дума, нали!“
Така по десет хем различни, хем сходни начина, от срещата се отказаха всички. И до един ми се жалваха, че не са спали цялата нощ. Смеех се в себе си — все пак бях накарал десет души да мислят поне една нощ върху сериозни проблеми! Но ми беше и тъжно: смятах ги за умни и сериозни хора, а на — дори въпросите им не успях да науча. После им простих, защото се запитах: Ами ако на тебе действително ти предстоеше такава среща? Какво ще ги питаш, а? Или пък, не дай си боже, те наистина ти възложат да им заведеш на срещата неколцина умни и с проверено чувство за отговорност пред човечеството хора — кого ще им заведеш?…
Не щеш да се засмееш, драги, а? И мен вече не ми е до смях след тоя експеримент. Затова ти казвам, мили компютре, не ща никакви летящи чинии повече. Вземи тоя Мони Тапов, виж го какъв хубавец е, хвърли го от шанцата и го прати при някоя друга цивилизация. Каквато ще да е, твоя си работа. Нас малко ли ни мъчеха в училище с тия свободни съчинения — как сме прекарали ваканцията, какво й е хубавото на природата и така нататък. Карай, да видим какво ще направиш с нашия прославен шампион!…
Предисторията на едно заболяване
Случи се, когато откривахме новата ски-шанца близо до най-луксозния ни планински курорт. Тя и хубавият ден бяха привлекли хиляди нашенци и чужденци. Модните им яркоцветни скиорски костюми образуваха от двете страни на девствено бялата писта вълнообразна шарена ограда. Високоговорителите проглушиха планината с гръмки песни за планината, а телевизионните и филмовите камери се оглеждаха панически, да не би да изпуснат нещо важно за любителите на зимния спорт.
Новата шанца се издигаше дръзко над склона — същински трамплин към небето. От нея сякаш се излиташе направо в Космоса. Председателят на спортния съюз преряза лентата й. Той вдигна високо ножицата, за да я покаже, но стартовата площадка се намираше толкова далеч от зрителите, че сигурно целият председател им изглеждаше колкото ножица, която режеше нещо невидимо из въздуха. Гласът му обаче сряза прекалено отблизо тъпанчетата ни, защото ехото утрояваше силата на дрезгавите високоговорители. Той пожела на всички да направят от тази свръхмодерна шанца своите най-дълги скокове и обяви, че както се и полага, пръв на нея ще застане прославеният в целия свят наш шампион Симеон Тапов.
В лъскавочервения си гащеризон, с небесносиния шлем на главата и красивите очила, които закриваха почти цялото му лице, той приличаше на космонавт от друга, ако не по-висша, то поне по-весела цивилизация. Репортьорите настояваха още преди скока да запишат гласа и думите на прославения спортист, и двамата, с треньора му, не успяхме да ги удържим, но Тапата — така си го наричаме в отбора — умееше да се оправя с журналистите. На неизбежното запитване с какви чувства пристъпвал сега към първия скок от новата шанца, той отвърна:
— Това не е състезателен скок, а за демонстрация. Въпреки това аз ще се опитам да поставя нов рекорд, та не ме разсейвайте с тъпи въпроси. Измислете си вие чувствата.
И безцеремонно ги разблъска, за да излезе на стартовата площадка, защото из дъното на шарената пропаст и от всички околни ридове вече ехтеше: Мони! Мони! Мони!… и: Тапа… Тапа… Тапа… Ехото го превръщаше обаче в чудовищен патешки грак: папапапа…
Шампионът благодари на публиката с вдигнати ръце, отметна ги назад, подскочи и с нарастваща бързина се спусна по необикновено стръмния наклон, като постепенно се навеждаше напред с прилепени към бедрата ръкавици. Щом достигна извисения край на шанцата, той повдигна върховете на ските и почти легна върху тях. Излетя като червена ракета в зимно синьото небе.
Цялата планина бе затаила дъх от възхищение, а треньорът до мен взе, че го напсува:
— Тапа си е и тапа ще си остане! Колко пъти само го предупреждавах! Фукльо! С циркаджийски номера
