световни рекорди не се правят…
Аз съм дългогодишен лекар на отбора, та макар и не специалист, по интуиция предусещам успехите ни. Наистина скокът му излезе прекалено висок, но продължавах да вярвам, че Тапата ще съумее да снижи параболата и да постави новия рекорд. Наканих се да възразя:
— Не си прав. Сега е в такава форма…
И тъкмо тогава нашият шампион изчезна. Да, изчезна. Както казват писателите: сякаш се стопи в синевата. Беше достигнал най-високата точка на параболата и угасна в небето също като празнична ракета, която си е свършила работата.
Помислих, че е зрителна измама — въпреки предпазните очила, очите ми бяха уморени от искрящия под слънцето сняг, — но треньорът ужасено завъртя тежкия бинокъл, с който го наблюдаваше:
— Какво стана? Къде отиде бе? Къде е?
Отговори му гръмката въздишка на шарената бездна под краката ни. От дъното й хиляди очила и лещи по същия начин претърсваха небето.
После настъпи всеобща паника. Планинската спасителна служба се опита да въведе ред, да организира команди. До вечерта разровихме заедно с публиката снега и гората на километри около новата шанца, но от Мони Тапов нямаше никаква следа. А когато ни донесоха филма за седмичния кинопреглед, проумяхме, че и търсенето изглежда безсмислено. И на лентата се виждаше същото: Симеон Тапов се издигаше в привичния си стил, а после внезапно и необяснимо изчезваше — без загуба на равновесие, без падане, без дори да промени позата си.
Понеже телевизията бе предавала откриването на шанцата директно, страната изпадна в ужас пред загадъчното изчезване на прославения скиор. В ужас се готвеше да изпадне и целият свят, защото Симеон Тапов все още беше и олимпийски рекордьор. Не помагаха никакви изследвания, никакви науки. Който не искаше да се отдаде на мистиката, трябваше да повярва на версията, че някоя летяща чиния е отвлякла шампиона ни. Защото смешно бе да се повярва пак на църквата, която изрови старовремската утеха, че бог отрано прибирал своите любимци при себе си. За нас поне е трудно да приемем, че тъкмо Тапата му е бил любимец, още по-трудно ни е да си представим и дядо господ като запалянко по зимните спортове. Във всички случаи обаче не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. И светът потъна в едно тежко и мъчително очакване.
Намерихме го чак след седмица — една червена купчинка насред все така девствената белота под новата шанца, по която никой след него не бе посмял да се спусне. Захвърлил ските, свалил шлема си, той седеше превит, сякаш току-що сполетян от перфорация на язва. И очите, и езикът му, и мозъкът му бяха трудно подвижни, както при тежко алкохолно отравяне. Не беше в състояние да ни разкаже нито къде е бил, нито какво му се е случило. Или може би тогава още не искаше.
По-скоро инстинктивно аз долових това и решително се възпротивих да го вземат веднага в клиниката за изследване. Настаних го в спортния диспансер, в отделна стая, единствен аз се грижех за него. А Симеон Тапов ми имаше доверие, защото още от юноша бе почнал да идва при мен с контузиите си.
Преглеждах го, разбира се — с всичките апарати на диспансера ни. Нямаше увреждания — ни външни, ни вътрешни и би се намирал все в тази великолепна спортна форма, ако не беше прекалено силният му душевен смут. Тогава аз осъзнах, че не с разпити, с лекарства и хипнози ще стигна до истината, а по оня древен път към нея, наречен вино. Но понеже за притъпените сетива на съвременния свят виното е вече ненадеждно слаб носител на истината, трябваше да прибегна към водката и уискито. Така аз все пак се добрах до онова, което Мони Тапов с клетви и самозапсувания ми изложи като действителна история на случилото му се.
Моля да не бъда осъждан за привидно лекомисления тон, с който предавам събитието. Аз съм лекар- травматолог, специализирал съм още спортна психология и професионално нямам право да се обвързвам с подобна твърде невероятна версия. Да, за мен разказът на нашия шампион си остава версия, както приказките за летящата чиния или за бога — спортен запалянковец.
Какво според него било станало:
Както си летял, изцяло съсредоточен в мисълта какво още може да се извади от този скок — имал вече чоглавото чувство, че не е сполучлив, — Тапов изведнъж усетил в тялото си необикновена лекота. Странна и плашеща. Сякаш тялото му престанало да съществува и само духът му се реел под небето. Не усещал вече и съпротивата на въздуха. Свикнал да владее всеки свой мускул по време на скоковете, отначало той не направил никакво движение, изчаквайки да разбере какво е станало, но щом погледнал надолу, окончателно се вцепенил.
— Ти знаеш, че не съм от пъзльовците, докторе — рече Тапата. — Не съм от тях, ама можеш ли да си представиш? Няма! Ни писта, ни шанца, ни хора! И сняг даже няма. И гора няма, и планина няма, нищичко! Представяш ли си?…
Трудно е човек реално да си го представи, преди да е ослепявал или нещо временно да е затормозявало зрителния му нерв.
— Като в мъгла. Обаче хем бяла, хем пък непрозирна, а всъщност и нея никаква я няма ни в очите ми, ни в устата. Но иначе съвсем определено усещам, че се нося нанякъде, ама нагоре ли, надолу ли… Изобщо пълно противоречие на законите, щото иначе пък — пълна безтегловност! Сънуваш, Мони, рекох си, това го сънуваш, то не може да бъде. Разправял съм ти, докторе, често ми се случват такива сънища. Летя, летя и все нагоре, и все нагоре, а под мене нищо не се вижда, и се събуждам, гаче ли не съм летял, а съм плувал с пижамата си.
— И аз съм ти разправял — напомних му, — че тия сънища не са страшни, дори са ти полезни. В тях изживяваш страха си, та после да не ти пречи.
— Ох, де да беше и това сън… — въздъхна той и ледът на уискито изтрака в зъбите му.
Ето така си летял в нещо като тунел с разреден въздух и намалена гравитация, и с чувството, че е обречен цял живот да подобрява световните постижения, но без да вижда хора под себе си, без никой да види невероятния му рекорд. По някое време решил, че сигурно се намира в полубезсъзнание, заровен в дълбока преспа, затова не вижда нищо, но пък мозъкът му, макар и трескаво, още разсъждавал трезво. После, пак така изведнъж, пред очите му се прояснило и той се видял да пада неудържимо над пъстра тълпа от хора, обградили някаква сиво-зелена бетонна площадка. Падал право в нейния център, без да е в състояние да помръдне ръка или крак, та да забави или отклони падането си. Нещо сковавало мускулите му, но не уплахата, а някаква външна, невидима, но осезаема сила. След секунди само щял да се разбие на тая площадка, а хората около нея като че ли се били събрали тъкмо това да наблюдават. Никой не притичвал да подложи нещо, никаква паника, ни вик, ни жест на съчувствие поне, каквито са нормални за всички нормални хора!
— И тогава стана истинското чудо, докторе. Представяш ли си? Вместо да се сплескам на тая площадка, стъпих със ските като на дюшек, сякаш от половин метър съм скочил, а не най-малко от сто…
Слушах го и се пазех да си представям каквото и да било. Само си припомнях някои неща от учебника по психопатология.
Хората дълго го оставили да стърчи сред тях сам със своето недоумение. Зяпали го мълчаливо и никой не се приближавал. Щом се окопитил, Мони също заразглеждал тая повече от странна му тълпа. Не че били кой знае какви необикновени хора, но все пак — откъде са се взели и как така от зимната планина бе прилетял при тях направо в разгара на лятото? Защото всички били облечени в леки и нежни дрехи, пък и той самият веднага усетил под пуловера си другия климат. Лицата им били все хубави, но му се сторили някак еднакви. Мъжете били по-едри от него, също еднакви на ръст, с могъщи атлетически фигури. Те преобладавали в тълпата, но имало и десетина жени — необикновено красиви, невероятно, а иначе съвсем земни жени, и пак някак си еднакви. Като от специално подбран вариететен състав.
— Сигурно така ми се е сторило, щото са от друга раса — вметна на това място Мони. — Нали и китайците всичките ни се струват еднакви.
Разбира се, и на ум не му идвало, че се намира в съвсем друг свят. Не срещнал враждебност в очите им, само любопитство и свалил шлема си — демонстративно спокойно, смъкнал и очилата, разтворил и ципа на гърдите си, защото му ставало нетърпимо горещо. А като не знаел какво още да предприеме или да помисли, взел, че им кимнал с едно глупаво „Добър ден“.
Чак тогава непознатата публика се размърдала. Грейнали усмивки насреща му, размахали се приветствено ръце, но само трима от мъжете и една от жените се отправили към него. Останалите или не
