Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Французойката се уплаши:

— Моля ти се! Тука стой, кой знае какво може да му хрумне на тоя!

— Ще повикам милиция! — заплаших го и аз.

Туристът-младоженец не знаеше, че на Титан няма милиция и въодушевено се съгласи.

— Повикайте веднага! Тя трябва да се пази.

— Коя бе, човече? От кого?

Той не отвърна на въпросите ми, защото друго бе му дошло в главата.

— Моля ви се, хайде елате с мен на Рея! А?

Иван, който тъкмо оглеждаше смешно пременените си в карираните панталони на жена му крака, побърза да ги напъха под одеялото във фатерщула.

— Моля ви! Нали ще дойдете с мен? Хайде! Все пак вие ми принадлежите, на мен принадлежите, макар и отчасти…

Иван го гледаше сащисан, но Ивон се обърна към мен с язвително хладнокръвие:

— Няма ли начин да изгониш от дома ми тоя луд?

— Това за вас се отнася! — рекох му.

— Но защо да съм луд? Нямам ли право…

— Вън — закрещя Иван във фатерщула. — Махайте се! Вън!

— Аааа — рече младоженецът. — Не мърдам оттука! Или ще дойдете с мен, или…

— Или? — наведох се аз над него със свити юмруци, но това си беше чист курназлък. Пък и лекомислие си беше, защото той бе два пъти по-силен от мен, а Иван в тоя си вид едва ли щеше да ми окаже мъжка помощ.

И все пак това му подействува.

— Но аз не мога да я оставя така — отново изплака той. — Всичко може да й се случи.

— Аз ще я пазя — рекох.

— Аха, знам аз как ще я пазите! Изобщо вие не ми обяснихте какво правите тука? Нямате ли си жена, ами… Доколкото знам, на далечните планети не пускат ергени.

— Гражданино — рекох му. — Аз разбирам мъката ви и ви съчувствувам, но това не ви дава право да се държите неприлично. А вие продължавате да тормозите приятеля ми. Той и така е пред самоубийство.

Грамадата скочи обезумял от ужас — изглежда, имаше много живо въображение.

— Та вие ще убиете жена ми!

— Видиш ли, Ивоно — рекох му. — Не посягаш само на себе си, и на друг човек ще посегнеш. А това вече е убийство, не е самоубийство.

— Но какво ще правя? — проплака изтънко приятелят ми.

— Ще чакаме — рекох му бодро. — Това е!

Пък и какво друго можех да му отвърна, какво друго ни оставаше?

За да успокоя младоженеца, повиках жена си. Това го укроти, но пък нея хвърли в една постоянна тревога. Тя непрекъснато се въртеше около Иван и не ни оставяше нито минутка насаме, пък на него сигурно му се щеше да сподели и някоя мъжка приказка с мен. Попитах го веднъж как се чувствува, той рече: Много особено! И му идвали разни не негови мисли в главата и разни идиотски картини, и някакви флуиди пълзели от долу на горе по тялото му… Но не каза какви мисли и какви образи. Та и как да ги каже пред двете жени, които като ревниви тигрици обикаляха около него…

Младоженецът започна да снове с редовния планетолет между Рея и Титан, между горната и долната половина на жена си, защото в хотелите на Титан нямаше никакви места. И току ни осведомява с все по- отчаяни комюникета: на младоженката поникнали бабешки мустачки. И космати брадавици, и не знам какво още…

На Иван пък му растат гърди. Поисках да ги видя, но жена ми не разреши. Хайде, хайде, вика, не си виждал гърди!

А проклетата бабичка никаква не се обажда. Изглежда, се чувствува добре с младата долна половина на приятеля ми. Търсят я усилено, но докато преровят всичките девет спътника на Сатурн… Пък тя може и да се е върнала на Земята или на друга някоя планета да е отишла. А ние седим и чакаме. Ни работата може да си гледаме, ни семействата! Аз пазя приятеля си да не се самоубие. Жена ми пази мен да не се доближавам до него. Ивон пък следи и трима ни. За чуждата половина ли трепери толкова, за неговата ли, но все е около нас. А щом Иван тръгне с кокетна походка и въртеливо задниче към тоалетната или банята, редовно се караме мъж ли трябва да го придружи или жена, та да не се измъкне после навън без скафандър и да се отрови…

Ето това нека дойде да види оня робот, дето е станал доктор по философия, па да го питам аз какво още ще ми изфилософствува!

— Добре е — казах аз на новия си компютър, — че е заложена в теб и самоиронията като отношение към… машината…

Казах му го и ми се щеше да чуя смеха на тоя топъл и мургав секретарски глас, но, изглежда, конструкторите не бяха му разрешили такава способност. Само очите на бухала сякаш ме гледаха с мъдра насмешка. Това обаче си е от мене — в такива цветови индикатори няма нищо друго, освен определена дължина на светлинната вълна.

— Знаеш ли какво ми хрумва — да те оставя да направиш едно, както му викат в училище, свободно съчинение. Ще ли можеш?

Очите продължават да ми се надсмиват: бъди спокоен, всичко мога, но гласът не се обажда.

Не, без никакви данни от моя страна няма да стане. И в ръководството го пише. Нужни са поне най-общ сюжет, тема, герой.

На страничния плод на компютъра, където обикновено подреждам страниците, лежи сутрешният вестник, обърнат със спортната страница нагоре. Голяма снимка на скиор, който повече прилича в одеянията си на същество от друга цивилизация. Текст: „Симеон Тапов преди да постави своя световен рекорд при откриването на новата шанца за скокове.“ Имаше снимка и на самата шанца. Все още ми е весело и аз казвам на компютъра:

— Що не напишеш един разказ за нашия Мони Тапов. Прославен скиор, ето, нов рекорд поставил! Какво обаче да бъде? Исках още да те изпробвам в една тема, която май вече е напълно изчерпана. Поне за мене, щото аз имам вече сигурно повече от дузина произведения за срещи с чужди цивилизации. Това във фантастиката сигурно е най-банализираното, но все още върви, защото на хората много им се иска да се състои най-после тази среща. Все им се струва, че само някоя чужда цивилизация може да оправи нашите земни работи. Загуби човекът вярата си и надеждата си в господа-бога и чака сега тая по-висша цивилизация да слезе от небето, натоварила летящите си съдове с райски блаженства. Колко хора само са ги виждали, а! И аз вярвам, че са ги виждали, защо да не ги видят? Някога, когато религията е била още достатъчно силна, малко ли хора са виждали господа, и ангелите му, и светиите му, и са разговаряли с тях? То си е същата параноя, затова отсега ти казвам: не ща никакви летящи чинии!

Наскоро имах една доста тъжна история. Нали минавам за фантаст, с известна популярност, като се появиха тия летящи чинии и над нас, сума ти народ взе да ми се обажда по телефона или да ме спира по улиците, за да ме разпитва. По някаква съвсем идиотска логика обявяваха тъкмо един фантаст за специалист по летящите чинии. Та спира ме един такъв познат на улицата и вика:

— Кажи нещо за тия чинии, ти там си по-вътрешен. Във вестниците ги отричат, ама сигурно искат да не се всява паника.

— Толкова знам и аз — отвръщам му.

— Хайде де — не вярва той. — Положително знаеш повече. Кажи ми поне защо не кацат у нас. В Америка кацат, в Австралия, един куп болни от рак излекували, а у нас не кацат. Или и това е тайна?

— Сигурно — подиграх го аз, защото човекът — смятах го дотогава за умен — бе се усетил засегнат в националното си чувство. — Представи си, че обявят предварително: на тая и тая дата, в толкова часа, ще кацнем еди-къде си, представи си само какво ще стане!