смеели, или се подчинявали на специално разпореждане. Те само продължавали, но вече радостно, да очакват какво ще стане по-нататък.
Мони обаче още не знаел дали да се радва. Четиримата, които дошли при него, се държели така, сякаш изобщо срещат за първи път човек. Той смъкнал ръкавицата си и още отдалеч им протегнал ръка, а те направили тъкмо обратното: надянали си ръкавици, превързали и тесни оранжеви маски през устата и носа си. Изглежда, се боели от зараза. Казали му нещо тихичко, на абсолютно неразбираем език, сигурно допълнително неразбираем, защото не виждал вече устата им. Повече на тиха песенчица му заприличал езикът им… Представяш ли си, докторе?
Аз продължавах да не искам да си представям каквото и да било. Просто не му вярвах.
Тапата също им рекъл тогава нещо — не помни вече какво, но според мен сигурно е било нещо тапешко. Вдигнал рамене, закършил муцуни, да им покаже, че не разбира нито какво му говорят, нито как се е озовал при тях. Двама от мъжете плахо опипали дрехите му. Той ги оставил, та да се убедят, че не носи оръжие. Третият посегнал за шлема и Мони му го подал, а оня занадничал в него, сякаш търсел нещо скрито. Жената пък клекнала над ските му и през цялото време нещо си тананикала. С приказно нежен гласец — така каза Мони. И добави: А каква пазва имаше, брат, не можеш да си представиш. Фантастика!
Всичко друго той настояваше да си представя, само това му се струваше извън възможностите на моето въображение.
После жената с невъобразимата пазва го хванала за лакътя и явно искала да го поведе нанякъде. Налагало се обаче да свали ските и това съвсем смаяло странните му домакини, които сигурно били решили, че той така си и ходи с тях. Изглежда, не познавали тоя спорт, което, разбира се, е възможно, ако при тях изобщо не пада сняг. Единият от мъжете ги взел с красноречиво умолителен жест и ги понесъл, както се носят глухарчета, когато те е страх, че вятърът ще духне пухестите им главички; вероятно ги мислел за кой знае какви скъпи и фини уреди. Другият по същия начин носел шлема му, а дамата пък го държала нежно за лакътя и захласната гледала все в обущата му, с които той, вече с поотпусната душа, зашляпал по изглежда, пластмасовата настилка на площадката.
— И как да не се звери, докторе, знаеш ми новите обуща, дето последният път на състезанията в Швейцария, нали? А те всичките бяха по сандали някакви.
Въвели го в един подземен вход, а оттам по страшно луксозен коридор от светъл мрамор или нещо подобно, стигнали в зала, пълна с разни уреди. Посочили му да седне в бяло, меко кресло, а очите им били все усмихнати и хем любопитни, хем като че ли му се извинявали за нещо. Изобщо гледали го много мило, особено дамата. Пак тя поднесла към главата му грамаден шлем, като ония на тежководолазите, които лягат чак на плещите ти. Мони се поуплашил, но пред омайващата усмивка на красавицата не бивало да се издава, та покорно се оставил да го нахлузи на главата му.
Тримата мъже и жената насядали насреща му в подобни кресла и скрили еднаквите си усмивки в също такива шлемове.
— Сега вече нещо ще става, помислих си аз, докторе. Експеримент някакъв ще си правят с мене, но после разбрах, че е нещо друго. Не че го разбрах, то е неразбираемо, вярваш ли ми, но опасност нямаше. Шлема можех и самичък да махна, ако поисках: не беше вързан или закопчан, само плътно лежеше на раменете ми. Реших, че може би искат да си приказваме по тоя начин, че е някакъв апарат, та си рекох наум, хей така, малко хашлашки: Е, кво, дайте сега да си кажем кои сме, що сме… Аз например съм шампион на ски-скокове. И то олимпийски. Мони Тапов, ако сте чували или чели по вестниците. На миналата олимпиада например скочих… Така си приказвах наум, докторе, за кураж, нали разбираш, няма що да ти го казвам. И май тъкмо тогава се започна. Аз ще ти го разкажа, пък ти ще кажеш какво е било, ти по̀ ги разбираш тия работи…
Изведнъж Мони Тапов усетил, че нещо го пита, въпроси му задава, но не извън, а като че ли самият му мозък си ги задава на себе си — както когато човек размишлява над нещо си или се колебае какво решение да вземе, та се пита и така, и така. Хубаво, но въпросите били толкова неуместни и глупави, че не било възможно самият Тапов да си задава такива въпроси. Например: с това ли там, демек, със ските ли е дошъл при тях и на какъв принцип се движат те?
Не е ли абсурдно един шампион по ски да се пита на какъв принцип се движат ските му? Така си и рекъл: Не ставай смешен, Тапа! Тъкмо сега и тука ли намери да се питаш как се движат ските ти, като че ли не си изучавал плъзгането, триенето, видовете смазки, законите на аеродинамиката… Той старателно заотпъждал от мозъка си разните формули и скици, гледани на дъската в тренировъчния лагер, та да внимава какво ще стане по-нататък, но всъщност не ставало нищо. Четиримата си седели все така неподвижни насреща му, а в главата му се забърквал още по-див хаос. Сред него се пръкнали вече съвсем идиотските въпроси: Как е устроено и за какво служи онова, което е на краката му, тоест — обущата. И какво е това шампион.
Сега Мони Тапов окончателно се объркал какво да мисли за тях и им рекъл на глас, защото решил, че през шлема те няма да го чуят:
— Хей, ако ще ме питате за подобни глупости, дайте по-добре да си приказваме за ланския сняг! Да ме будалкате ли сте решили? Шампион съм, това е! Най-силният съм, най-умният, най-смелият, най-високо излитам, най-далече се приземявам от всички хора на света… Е, те това е да си шампион! Ако искате да ме проверявате нещо, да ме изследвате, карайте, но по-напред ми кажете кои сте и с какво право ще го правите! И къде се намирам изобщо…
Изглежда обаче, че те все пак били чули и разбрали съгласието му да го изследват, защото красавицата веднага станала, внимателно вдигнала шлема му, хванала го за ръката и го отвела в дъното към едно също бяло и меко легло. Сякаш към брачното им ложе го водела — така треперела ръчицата й в нежната ръкавичка. Положила го тя там да легне, разлюляла над него фантастичната си пазва, истински любовно помилвала челото му, та той самият се поразтреперал от вече съвсем други вълнения, но бързо се дръпнала и от тавана върху му се спуснал грамаден похлупак — целия го захлупил, като в ковчег, в пълна тъмница.
Повече спомени от този експеримент Мони Тапов обаче нямаше, защото или веднага заспал, или са го упоили с нещо. Не знае колко време е траело, но се събудил с чувството, че е спал много и много дни. Впрочем, ако допуснем изобщо, че това е вярно и ако съдим по отсъствието му, траяло е близо седмица. Значи доста грижливо и подробно са го изследвали. Тогава, в тоя сън, трябва да са му внушили и цялата тая история, защото как иначе ще се пръкне в мозъка му такова невероятно съчинение?
А историята — това отново си е вече моя лекарска и човешка забележка — е повече от невероятна. Аз познавам Мони Тапов още от постъпването му в юношеския ни отбор — той не четеше научнофантастични романи, защото изобщо не четеше нещо друго, освен спортните ни издания. За интелигентността му не искам да се изказвам, но въображението му едва ли е по-силно от въображението на едно младо магаре.
Та тези хора, според разказа му, представлявали всъщност паралелно на нас човечество. На същата, на нашата планета живеели, но в друго някакво паралелно времепространство. Цитирам:
— За симетрията във Вселената чувал ли си, докторе? Не за тая, нашата, всекидневната, а за симетрията във вътрешното устройство на Вселената. Е, добре, ти си чувал, но аз не бях и нищичко не знаех по въпроса, а ето че сега го знам! Не, не е антисвят с антиматерия, това вече и децата са го чели, просто в обратната плоскост на нашето времепространство живеят, в други някакви изменения. Можеш ли да си го представиш?
Който може, да си го представя!
Учените на този паралелен свят отдавна търсели начин да прокарат тунел между двата свята, да ги свържат, очаквали и ние да направим същото, защото теоретически те били доказали нашето съществуване, а пък според хипотезите им за симетрията трябвало да сме горе-долу на същата степен на развитие. И ето най-после им се удало, макар и доста наслука в пространството, да осъществят своя проект за такъв шлюз или тунел към нас. В същия ден щели и да изстрелят през него трима свои представители, които да осъществят връзката. Каква била изненадата им обаче и радостта им, когато през техния шлюз, изпреварвайки ги, пристигнал човек от другия паралелен свят на планетата!…
Виж, изненадата им лесно мога да си представя, когато нашият Мони Тапов влетял със ските напред в техния тунел или шлюз, но с радостта им нещата сигурно са стоели по-иначе.
