Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Докторе, ти май още не ми вярваш — огорчи се шампионът в отговор на шегата ми и очите му пиянски се просълзиха. — Отгде ще ми дойдат всичките тия неща в главата тогава, кажи де!

Успокоих го: Вярвам ти, Тапа, вярвам ти. Пък и какво друго ми остава…

Кое ме караше да се усъмня в искреността на тяхната радост ли? Онова, което уж те му били внушили по време на съня под похлупака. Казали му, че са особено радостни, защото са имали щастието, макар и случайно, при тях да попадне този, когото ние наричаме „шампион“, тоест най-умният и най-издигнатият от хората на паралелното им човечество. Обаче след като изследвали с техните апаратури съдържанието на неговия мозък, те се убедили, че и на тази наша обща планета, както и в цялата Вселена, симетрията не е съвсем пълна, че развитието ни не е вървяло едновременно и в еднаква посока. Ето защо те щели да върнат нашия представител обратно и веднага да затворят своя шлюз, та да не станела някоя пакост. И щели да чакат, докато ние създадем собствен проход към тях. Засега ни било достатъчно да знаем, че те съществуват и ни очакват в своята братска прегръдка…

Ако действително така са му го казали, трябва да признаем, че тия наши паралелни братя по разум са твърде деликатни и любезни същества. Особено като се има предвид, че Тапата положително бе премълчал в разказа си нещичко от своето държане пред тях — какво още са го питали, какво им е отговарял… Не е възможно да са се интересували само от ските и обущата му. Нали си го познавам аз нашия шампион!

Ето това си мислех, докато той ми разказваше как са го извели на същата площадка, как са му посочили да си постави отново ските, как после отново се озовал в бялата безтегловност, за да се изтърси, вече доста силничко, на задника си в снега под шанцата. Накрая той ме запита: Какво мислиш, докторе? И аз изтървах:

— Тя пакостта си е станала.

— Каква пакост? — наежи се Тапата.

— С шлюза — рекох аз и побързах да загладя своята пък лекарска неделикатност. — Както и да е, важното е, че се върна жив и здрав.

— Значи и ти смяташ, че аз съм виновен, че аз… — рухна той изведнъж в себе си.

Това ме завари неподготвен и аз го запитах, кой още смята така, решил, че и другиму е разказвал съчинението си.

— Аз — отвърна ми той доста мъжествено и аз осъзнах, че тук вече се корени заболяването му, че случаят не е повече за мен.

Той настоя:

— Добре де, докторе, не мислиш ли, че все пак трябва да се докладва някъде? На правителството ли, на ООН ли?

Нямах друг изход, освен да приключа в същия шеговит тон:

— Е, това си е вече твоя работа, Тапа. Аз съм само един физкултурен доктор.

Той въздъхна отчаяно.

— Сигурно няма да ми повярват.

— Сигурно — съгласих се аз. — То си не е и за вярване, ще знаеш.

— Но хората ни чакат, докторе! Какво да правим?

Отвърнах му колкото се може по-весело:

— Е, ще почакат малко. Нека по-напред тебе да оправим, Тапа. Сега ще те пратя при едни други доктор, да те полекуват малко. Защото не бива да живееш така с чувството за вина пред цялото човечество. И даже не пред едно, а пред цели две човечества. Тежко е, дори за един шампион е тежко…

После, разбира се, си помислих и законно бе да си помисля: А всъщност никак не е зле да сме уверени, че някой някъде очаква от нас да открием най-после пътя към един, може би наистина по-умен свят. Щом за отделния човек винаги е хубаво да знае, че някъде го чакат, защо да не е полезно и за всички ни вкупом?

Ето това ме накара да запиша по този начин разказа на Симеон Тапов като част от анамнезата, с която го препратих в психиатричната клиника.

* * *

Скъпи мой, едно вече е ясно — не само в съвременната тема не те бива, никакъв те няма и в свободните съчинения. Твърдят, че в днешния век човекът не можел повече без компютрите, както не можел без електричеството, но и компютрите все още не могат без нас. Разбирам, искало ти се е да разкажеш нещо смешно, но то не буди смях, а съжаление. Първо, евтино е да се заяждаш със спортистите. Ние с теб като сме толкова всестранно културни и знаещи, можем ли да скачаме от ски-шанца? Второ, идеята ти е обидна за човечеството, пък аз съм патриот. Бих казал, че е и немотивирана. Една високоразвита и хуманна цивилизация не би се отказала от контакта си с човечеството само защото е срещнала случаен негов представител и не го е харесала. Тя не може да не знае онова, което у нас знае всеки ученик: че еднократният експеримент не разкрива истината за явлението. И така, давам ти възможност да се коригираш. Нека тая твоя или подобна на нея цивилизация да е дошла при нас…

— Идея, тема, сюжет — прозвуча сякаш виновно и пълен с покорна готовност кадифено мекият алтов глас.

Веднага виждам отново тая топла мургава гушка, този път — с мъничка бенчица отстрани. По дяволите, коя човекоподобна цивилизация ще се откаже от контакта с такава гушка!

— Ааа, не — вече по-добродушно се заяждам аз. — Настоявам пак да бъде свободно съчинение, та сам да коригираш одевешните си погрешни идеи. Пък влагай и повечко научност, нали уж научна фантастика ми поднасяш! Ще ти дам само сюжета. Тия дни четох мякъде, че кристалите имали памет. Не разбрах какво точно представлява тази памет, може би само за структурата на собствената им решетка, но това съвпадна с една история, на която аз досега гледах с насмешка, както към всяко суеверие. Комшийката ми разказа, че ходила при някаква известна врачка и тя й познала всичко. Условието било да си туриш предната нощ под възглавницата бучка захар, да преспиш върху нея, после да й я занесеш. Та, питаше ме комшийката, аз, като по-учен човек, как си обяснявам това. Тогава си спомних за паметта на кристалите, а захарта нали се състои все пак от кристалчета! Може пък една надарена със свръхчувствителност ясновидка да е в състояние да прочете запечатаното в паметта на захарните кристалчета? Мисля, че такава една хипотеза притежава ако не за науката, то за научната фантастика достатъчно убедителност. Та ето ти и персонажа: жена, врачка, бучка захар и чужда цивилизация! И да знаеш, много зависи от това какво ще направиш от него! — заплаших го аз накрая.

Захарната бучка

Гостната беше пълна с жени — като в чакалня на гинеколог. С тая разлика че никоя не разкриваше на съседката си за какво точно е дошла. Тук всички идваха за едно и също и старателно го отбягваха в разговорите си, освен ако не се касаеше за неизличима болест на близък. Никъде събрани на едно място жени не мълчаха толкова и така напрегнато, сякаш всяка поотделно очакваше последна и безапелационна присъда. Плашеше ги и съпругът на гадателката — суетливо пъргаво мъжле, което през пет минути заставаше насред гостната, превърната в чакалня, въртеше се на всички страни и се усмихваше виновно безпомощно като човек, забравил за какво е пратен. През половин час пък от насрещната врата излизаше с бледи бузи и унесени очи клиентката, която бе получила вече присъдата си. На мълчаливото, устремено към нея всеобщо питане тя отвръщаше още неуверено: „Позна ми. Всичко ми позна…“ и бързаше да напусне чакалнята. Всички така отвръщаха, сякаш се бояха да не навредят на авторитета на гледачката или да не развалят някоя добра магия. А това още повече засилваше напрежението.

Тъкмо то дълго време пречеше на най-младата сред жените, момиче още, да помоли:

— Извинете, дали не мога сега аз да вляза. Искам само нещо да попитам…

Общото напрежение мигом се превърна в обща ненавист. Всички бяха дошли да питат за нещо.

— Аз… аз после пак ще си чакам реда. Само да попитам… — струваше й доста усилие да признае нещо, в което може би сама истински не вярваше. — Загубила съм си, изглежда, бучката. Помня, че я взех, а сега я няма, пък…