— Не може — рече една от жените, селянка, сведуща в тайните на ясновидството. — Без бучка, на която да си спала, и без кърпичка не може.
— Кърпичка нося — рече момичето. — Ама бучката… Пък идвам чак от София…
Ненавистта бе се разполовила и преобразувала в досада, готова милозливо да отстъпи у онази половина от жените, които бяха дошли преди момичето, и в радостно великодушие у ония жени, които бяха след нея — чакането им навярно щеше да се съкрати.
— Нека да пита, що да чака напразно — обади се глас от обнадеждената половина.
Гледачката, дебела, около шестдесетгодишна, седеше на канапето, разплута и отегчена от собственото си ясновидство. В стаята беше задушно и мрачно от дебелите завеси на прозореца. Миришеше на хлебарки. Очите на гадателката не се виждаха, потънали в бухналата пита на едрото й лице. Говореше се, че е сляпа, че е полусляпа, че вижда, но се преструвала на сляпа. От това обаче навалицата в чакалнята й не намаляваше.
— Седни — рече дрезгаво гледачката. Гласът й също бе вече изморен от предсказването на бъдещето.
Момичето не седна.
— Госпожа, аз само да ви питам. Загубила съм си някъде бучката, та ако може…
Слепите очи на гледачката дълго гледаха момичето, преди тя да отсече: „Не може!“
— Кърпичка нося — момичето бе готово да заплаче. — И съня си помня!
— Не може, ти казах — грубо отвърна гледачката и направи неуспешен опит да се размърда. — Бучката е най-важната, на нея е записано всичко. Пак ще дойдеш.
Момичето долови, че ще си остане непреклонна и намери кураж да изрази съмнението си:
— Добре, госпожа, ама… ами нали втория път сигурно няма да сънувам същото. Как тогава…
Гледачката не търпеше разговори, които засягаха професията й.
— Аз не гледам по сънища, глупачке! Хайде, махай се! До гуша ми е дошло от такива! Хората идват при мене с болките си, с мъките си, от цяла България, на коя болен в къщи, на коя мъж избягал, а ти ми се влачиш тука с глупостите си. Ще се омъжа ли, няма ли да се омъжа, и за кого… Няма да останеш стара мома, бъди спокойна! Махай се и можеш изобщо да не идваш!…
Момичето не знаеше, че с подобни изгонвания гледачката допълнително подхранваше славата си и изхвръкна в чакалнята, вече истински разплакано. Жените се скупчиха около него: Какво е станало, защо така…?
— Из… изгони ме. За… за… глупости съм била дошла. Пък аз…
Милозлива ръка погали косите му. Друга жена обаче се обади някъде отдалеч:
— Ами сигурно за глупости си дошла, както те гледам…
И вече цялата чакалня се преизпълни от безгранична вяра в ясновидката: щом и без бучка можеше да познае за какво са дошли…
По-късно, вече след като момичето бе си отишло, мъжът, който дойде след него и комуто жените за предупреждение веднага разказаха случилото се, безуспешно им разви една своя теория.
Беше добре облечен мъж, добре охранен, а и добре разсъждаваше; навярно беше интелектуалец или закупчик, защото явно не идеше от провинцията. Той каза на жените:
— Това с бучката захар е бошлаф работа. То си е народна традиция. Някога врачката не е искала пари за врачуването си, отгде ще ги вземе селянинът тия пари? А захарта е била скъпо нещо, тогава с рачел са си подслаждали. И така, вместо хонорар — тая дума употреби той — „хонорар“, затова жените си помислиха, че ще да е интелектуалец, но все пак произлязъл от народа интелектуалец. — Уж за магията, дай една бучка захар и една кърпичка. От тая — бучка захар, от оная — бучка захар и напълни торбата за великденския козунак. А сега и бучката ти взима, и хонорара ти взима…
Жените се опитаха да му възразят: бучката се слагала под възглавницата и докато спиш, тя ти попива сънищата и мислите. Но и на тях не им беше много ясно как става това, та го скастриха: Бе ти що си дошъл, като не вярваш?
Той им отговори, че не вярва в бучката, в гледачката обаче вярвал. Когато дошъл първия път, не носел захар и за да не го върне, изтичал до бакалина да си купи, а тя, гледачката, пак всичко му познала, макар да не бил спал на бучката. Пък сега, ако искат да знаят, той е дошъл за съвсем друго. Не за себе си, за летящите чинии щял да я пита, за другите цивилизации… кога ще дойдат и така нататък. За летящите чинии ли? — ахнаха жените.
Така в чакалнята се намери обща тема за разговор, която не поставяше под съмнение възможностите на гледачката, та мъжът й, който пак се повъртя из гостната-чакалня и пак не можа да си спомни за какво е влязъл, си излезе, без да усети нещо тревожно. Беше си обикновен приемен ден на известната гледачка, който отново щеше да завърши късно вечерта, без особени произшествия.
Късно през нощта обаче в същото градче щеше да стане едно съдбоносно за цялата планета събитие. То представляваше последната възможност за градчето да се прочуе и с нещо друго, освен със своята врачка, но и тя, улисана да предсказва бъдещето на своите клиентки, също не можа да го предвиди. Ако се бе съсредоточила над въпроса на интелектуалеца, може би щеше поне да го усети. Врачката обаче изгони и този клиент, както нахока момичето: тя с тукашната цивилизация се занимавала, с хорските мъки и страдания, а разни такива, дето им е широко около врата, й губят силите с всякакви щуротии…
Като манипулираха ловко с вградените в скафандрите им антигравитатори, Сик и Сек стъпиха леко на полянката в градския парк. Те не знаеха дали са първите пришълци от Космоса на тая планета, но тази планета бе за тях първата, на която доказано имаше друга високоразвита цивилизация и двамата бяха изпълнени с чувството за отговорност пред историческата мисия.
Строго погледнато, тяхното поведение нарушаваше правилника за установяване на контакт с чужда цивилизация; те още нямаха право да слизат на планетата. Но след като повече от месец се въртяха в далечна орбита и напразно се опитваха да установят с нея връзка — изглежда, гъмжилото от всякакви звукови, светлинни, електромагнитни, радарни и прочее излъчвания, които бълваше планетата от себе си, й пречеха да приеме и разпознае техните позивни сигнали, — те се решиха на прекия контакт. Разбира се, той нямаше да се състои в тази нощ, тази нощ бе посветена само на запознаване с обстановката, в която щяха да се движат. Ето защо Сик и Сек не бяха сега нещо повече от една разузнаваческа единица, която трябваше да извърши бърз, но щателен оглед. Единица — защото в тяхната цивилизация обществената единица всъщност се състоеше от две отделни и винаги различно възприемащи същества. Природата в този далечен свят бе разделила мислещата част на материята в две еднакви тела. Така тя бе постигнала повече физическа сила и по-голям обхват на мисловната енергия в нещо като двукорпусна монада на духа, която обаче си оставаше неразривно свързана в единна душевна цялост. Сик каза, след като се огледа от алеята:
— Мястото ми харесва. Има хубава и добра подредена растителност.
— Не ми харесва — рече Сек. — Тази подреденост означава грубо и безвкусно вмешателство в природата.
Никой в градчето не ги чу, а и не можеше да ги чуе, защото те разговаряха с мозъчните си биотокове, както би разговарял със себе си единният земен мозък.
Естественият спътник на планетата я осветяваше доста мижаво, но двамата виждаха всичко до най- малките подробности през нощните визьори на шлемовете. Движеха се абсолютно безшумно, оставили антигравитаторите си най-ниска степен, колкото да не тропат със скафандрите. Иначе за случая те не им бяха нужни. Светът, откъдето идеха, имаше приблизително същата гравитационна сила.
Сик каза:
— Изгарям от любопитство, как ли ще изглеждат!
— Не бързай или поне недей целия — отвърна му Сек. — Кой тогава ще ми дрънка глупости?
— Слушай — разсърди се Сик. — Щом и в такъв съдбоносен момент се заяждаш с мен, аз просто изобщо ще престана да разговарям с теб.
— И престани, драги! Щом не ти хрумва нищо по-умно.
Сик мълча чак докато излязоха на улицата между двата реда къщи с отдавна заспали прозорци, призрачно осветени от редките и слаби улични луминесцентни лампи. Но той беше възторжената и добросърдечната част на монадата, та не можа да не се обади:
— Какво симпатично поселище! И тия интересни сгради.
