Сек стреснато изключи антигравитатора и с цялата си тежест се закова на каменната настилка, готов да отбранява самопожертвователната си половина. Съществото вече бе спряло пред тях, но продължи да се люшка като под напора на силен вятър. А едновременно с това им съобщаваше нещо доста гръмко. Естествено те не разбираха думите му, но записните им апаратури усърдно запаметяваха речта на този жител на планетата, който засега не проявяваше видими враждебни намерения.
— Значи така, а… — говореше им хуманоидът. — Маскирали сме се, значи! Е, па що да се не маскирате, всеки вече се маскирва, кой така, кой иначе, всички вече сме маскирани. Ето и аз. Маскирал съм се като пияница. Нямате си на представа колко е удобно. Всички те знаят: пияница и толкоз! Друго няма. Просто и ясно! И удобно, ще знаете, никой не те закача… А бе всъщност вие двама ли сте или си един, па те виждам двойно? Много сте ми еднакви щото, подозрително сте ми еднакви. Кажете де!… Не щете, а? И вие не разговаряте с пияници, а? Е, видяхте ли колко е практично! С пияници не разговарям и толкоз! Просто и ясно!… Хуп! Значи… фантастика, а? Мене, байно, с фантастика не мож’ме уплаши, всичката съм я чел. Аз даже и Любен Дилов съм чел, така че хич не ми се правете на фантастични, чувате ли!… Нищо не казвате, а? Не щете или не можете? Е, те това е, и на пияниците взеха вече да им се привиждат скафандри! Дотам я докарахме с тая научно-техническа революция, майката ни разгони тя, природоооо, природо!… Хей, аз пък със скафандри не ща да разговарям! Я ми се махайте от пътя!
Двамата не разбраха заплахата му, но той така се засили да мине през тях, че едва успяха да му сторят път. Хуманоидът полетя с главата напред и прегърна най-близкото дърво. Това му помогна да не падне, но той започна да милва кората на голямото растение, да я докосва с устата си.
— Долу скафандрите! — извика хуманоидът към двамата, които отново стърчаха неподвижно, като метални изваяния. — Какво направиха с теб, природоо, природооо?…
И отново задокосва с устни дървото, а от гърлото му забълбукаха някакви още по-странни звуци.
— Сик, да се махаме!
— Разговаря с растението, чуваш ли?
— Нека си разговаря!
— А ние можем ли да разговаряме така с природата? Сек, ти си не само страхлив, ти закономерно си и суетен като всички страхливци. Ти се обиждаш, че то не ни обръща внимание, че предпочита да прегърне растението вместо нас.
— И така да е — рече смутено Сек. — Ние сме само разузнавачи без никакви права. Да видим по-напред има ли нещо записано в тоя кристал, да докладваме, нека другите си блъскат главите над това кое какво е и кога и как да установяваме контакта. Хайде!
Двамата включиха антигравитаторите, задействуваха малките си импулсни двигатели и безшумно се вдигнаха, като понесени от вихър балони към звездите.
— Чао, скафандри! — извика подире им хуманоидът който все така не пускаше растението от любовната си прегръдка.
Инженерните монади на космическия кораб доста се измъчиха с бялото кристално паралелепипедче. А в него беше надеждата на целия екипаж, защото донесените от Сик и Сек сведения не позволяваха да се състави що-годе логична представа за съществата, създали тукашната цивилизация. Филмите от двойното същество в стаята бяха недостатъчно ясни. В поведението на другото двуного, което се движеше толкова неустойчиво, също не можеше да се разчете някаква що-годе разумна схема. В края на краищата то бе се натъкнало на представители от други светове, а бе се държало с тях така, сякаш всеки ден ги среща по улиците си. Не бе предприело дори онзи елементарен опит за контакт, който бе опитало мъничкото четириного.
Белите кристалчета безспорно съдържаха триизмерни холографски образи, но те бяха толкова мигновени и така наложени един върху друг на удивително малка площ — целият запис траеше не повече от няколко секунди, — че се наложи да изобретяват друга техника за прожектирането им. Дори само тази бучица кристали потвърждаваше изключително високото техническо и интелектуално ниво на тукашната цивилизация.
— В записната техника са безспорно по-напред от нас — докладваха инженерите.
След много главоблъсканици и спорове решението най-после бе намерено. Инженерите презаснеха съдържанието на всяко кристалче поотделно, а после пуснаха записа на по-бавни обороти. И тогава пред тях потекоха епизоди от един смайващ начин на съществуване, придвижване и поведение, какъвто и най- дръзката фантазия не бе в състояние да предположи.
На екрана най-напред се появи едно хуманоидно същество с твърде крехка конструкция и необикновено дълга коса; то движеше около главата си някакъв апарат с обло тяло и продълговат край, който явно изпускаше струя нагнетен въздух, защото дългата коса без видима друга причина се развяваше на всички страни като от силен, разнопосочен вятър. Изглежда, това занимание доставяше удоволствие на хуманоидното — то въртеше тъничката си шия в танцуващо плавни движения и се смееше, смееше. А всичко това се виждаше двойно поради обрамчената отражателна плоча, която висеше на стената.
Сик, който бе намерил кристалния запис, изпита едва ли не чувство за собственост, извика развълнувано:
— Хей, аз съм готов да обичам това чедо на природата! Не е ли чудесно?
Пред екрана стърчеше в напрегнато очакване целият екипаж на експедиционния космолет. Сек рече:
— Моята монадна половина е готова да обикне всекиго, стига това да не съм аз.
Всички реагираха весело, защото и те си имаха своите законни, поради биологичното им устройство, противоречия и ежби. Смехът им обаче веднага секна, преминал във всеобща уплаха. В малкото помещение, където се намираше нежното създание с дългите коси, внезапно бе се появил един кошмарен звяр — откъде и как, това записът не показваше. Беше грамаден, имаше най-обща прилика с хуманоидите, стоеше на два криви, силни крака и протягаше дълги космати ръце, но нямаше дрехи, а целият бе покрит с козина, както низшите същества. Оголваше големи хищни зъби в неразбираема гримаса на усмивка или на заплаха.
Дългокосото създание го видя най-напред в отражателната плоча, изкрещя беззвучно — записът нямаше изобщо звук, което твърде смути инженерите при оценката му — обърна се, направи опит да побегне, но косматите ръце вече го държаха за раменете. И се започна нещо отново непонятно: дългокосото отчаяно се бранеше с крака и ръце, удряше с апарата звяра по лицето, а той сякаш не усещаше това. Но и не посягаше да захапе, както би направил всеки звяр, зъбеше се още по-весело и със садистична наслада приближаваше полекичка дългокосото към косматите си гърди, когато можеше да стори това отведнъж, защото сигурно бе десетократно по-силен от него. Битката трая кратко и остана недовършена — както всички в този загадъчен запис.
Без всякакъв преход и без да се покаже как, дългокосото вече не се намираше в страшната прегръдка на звяра. Не се намираше и в своето малко помещение, а високо в едно слънчево небе, сред малки бели облачета. И летеше! Да, летеше по някакъв абсурден за всяка наука начин: насочваше своя чуден апарат ту назад от себе си, ту надолу или встрани и съответно на това изменяше посоката на своето удивително леко и плавно реене. Немислимо бе за който и да е разум такова едно мъничко апаратче — каквато и струя да изпускаше — да издига и придвижва в атмосферата толкова голямо тяло. В космическия вакуум — може би, но дългокосото видимо летеше в атмосферата на родната си планета, която имаше доста силна гравитация. А по тялото му нямаше нито антигравитатори, нито каквато и да било друга апаратура — нищо освен леката, полупрозрачна дрешка, която, също като косите му, се развяваше във ветровитите подоблачни висоти.
Екипажът онемя от възхищение. Да, ето го най-после истинския жител на тази хубава планета — изящен, красив, надарен от природата с изумителни способности! Защото явно умението му да лети принадлежеше на самото му крехко тяло, а мъничкият въздушно-реактивен апарат му служеше по-скоро за някаква непонятна им игра. Както преди, то бе раздухвало с него косата си, така и сега засмяно прелиташе до някое облаче, насочваше дулото на апарата към него и го пръскаше като мехур. Но и техниката им бе повече от изумяваща: съвсем миниатюрен апарат, без видим източник на захранване, да произвежда такава ураганна струя, че да разпръсва без остатък цели облаци!
И това занимание на дългокосото трая съвсем кратко. Пак така внезапно и без преход, то полетя към земята с разперени ръце. Очите му бяха се вледенили в същия ужас, както пред зъбите на звяра — то не летеше, то падаше. Но защо и как бе загубило способността си да лети? И къде бе се дянало вълшебното му апаратче?…
