— Ало, полицията ли е?
— Полицията — отвръща с дистанциращо равнодушие дежурният.
— Кой там при вас се занимава с убийствата?
Гласът е властен, припрян, но въпросът е на неосведомен човек и това раздразва дежурния.
— Има си отдел.
— Свържете ме с началника!
— За какво ви е?
— Ще го кажа на него.
— Ако се касае за престъпление, трябва на мен да го съобщите.
— За това се касае, но с него искам да говоря.
При това положение дежурният е почти в правото си да отвърне:
— Няма го. И заместника му го няма.
Обаждащият се, като всеки лаик, е доверчив.
— Добре, запишете тогава и му докладвайте. Аз съм професор Пауел, Жискар Пауел. Улица „Занзибар“ 23. Току-що убих жена си. Беше точно девет часът и трийсет и две минути. Искам да се предам доброволно…
— Че елате и се предайте! — прекъсва го дежурният, спрял да записва.
— Имам още малко своя работа, но вие изпратете хора след час-два. Дотогава ще я свърша. Запишете времето на обаждането ми, държа следствието да знае, че веднага съм се предал. Сега по моя часовник е девет часът и трийсет и шест минути. Записахте ли?
— Добре, добре — изръмжа дежурният, защото сега пък звъни съседният телефон, а вторият дежурен е отишъл от половин час за кока-кола. И посягайки към другата слушалка, си мисли, че тоя свят не само с престъпници се е препълнил вече, но и с всякакви идиоти.
За негово оправдание трябва да поясним, че в полицията наистина често се обаждаха разни психопати, които клеветяха или съседите си, или себе си за неизвършени престъпления. Ето защо той се сети за професора чак на обед, когато срещна началника на отдел „Убийства“ в служебния стол-ресторант. Началникът не познаваше такъв професор и сержантът се учуди: „Мислех, че е ваш познат, защото взе да си прави шеги, като му казах, че ви няма.“
Началникът оглеждаше с интерес ниско подстригания череп на сержанта. Освен прочут криминалист, той беше любител-палеонтолог и такъв череп би обогатил добре колекцията му от кости на питекантропи, но за съжаление въглеродният метод веднага щеше да разкрие, че не е праисторически. През това време „черепът“ му разказа шегата на професора.
— Не го познавам — повтори началникът, палейки следобедната си лула. — Но ако се обади пак, свържете ме.
Професорът позвъни точно в 13,30 часа. Началникът тъкмо пиеше кафето си и прелистваше една книга за разкопките в Централна Африка, а професорът започна направо кавгаджийски:
— Ама защо не пращате хората да ме арестуват, господин началник? Не ви ли докладваха?
— Слушайте, господине… — кимна началникът.
— Пауел. Жискар Пауел.
— Палеонтологът ли? — сепна се началникът. — Известният палеонтолог? — И бурно се възрадва, щом чу потвърждението. — Ей, знаете ли откога търся да се запозная с вас! Четох за вашата експедиция в Нова Гвинея…
— Друг път, господин началник. Нека свършим сега моята работа!
— На вашите услуги съм, господин професоре!
Професор Пауел повтори съобщението, което бе направил на дежурния.
— Хъм. Така значи… — измънка началникът. — Знаете ли какво, господин професоре, в момента има при мен хора, аз ще ви се обадя след десетина минути. Нали сте в къщи?
Минутите му потрябваха, разбира се, за да поиска нужната справка и да преглътне неприятната изненада, че ще трябва да се срещне с известния палеонтолог служебно. И в двата случая го губеше като мечтан събеседник; ако беше истина, професорът щеше да иде в затвора, ако беше откачил — в лудницата. Оставаше минималната надеждица, че може да е шега на друг човек, но и тя изчезна, щом извъртя дадения му номер на телефона. Обади се същият делови и авторитетен глас: „Слуша Пауел.“
— Значи вие, господин професоре, сте убили жена си? И как я убихте?