— Професоре, професоре — тъжно поклати глава началникът. — Нали ви помолих за малко търпение? Сядайте, аз ще карам.
И той въздъхна. Налагаше се да се върне към досадния делник на криминалиста — да издирва, да анализира, да разгадава. Защо например на Жьоне му е потрябвало да се маскирва, когато професорът не го познава? И какво правеше по това време тъкмо пред хотела?… Налагаше се да търси изход от положението. Случаят беше толкова прост, а сега ставаше сложен. Жьоне положително щеше да лъже и пред следствието, че професорът се е опитвал да избяга, професорът щеше да доказва с педантично записваните часове на обажданията си, че е загубил търпение да ги чака, прокурорът ще пита толкова ли е било трудно да намерят човек, който да го арестува навреме…
— Браво, Жьоне — рече той като за начало. — Добре я свършихте! Мисля, че е време вече да ви представя за повишение в първи ранг. Вземете колата си и ни следвайте!
Лицето на инспектора бързо налучка оная мъжествена меланхолия, с която филмовите му колеги посрещаха и най-потресаващата вест. Затова, тичайки назад към датсуна, той успя да хвърли един вече почти равнодушен поглед на своя стар фолксваген. Повишението му позволяваше да си купи кола от по- висока класа.
— На какво мирише така? — намръщи се началникът, сядайки зад волана на ситроена.
— На афтър шейв — отвърна професорът. — Нали казахте, че можело…
— Може. В нашата практика, господин професоре, всичко става. А кокалът?
— Какъв кокал?
— От игуанодона. Той е веществено доказателство.
— В къщи е. Трябваше ли…
— Не се безпокойте, господин професоре, аз лично ще го взема на съхранение. Не се безпокойте за него — увери го началникът на отдел „Убийства“ и потегли.
Ей богу, не знаех какво да мисля — твърде странно съчинение! Разбира се, виновният съм си аз — като му давам такива абсурдни поръчения! Кой беше казал, че жанрът си отмъщава, когато нарушаваш законите му? Ето ти и отмъщението! Силно се съмнявам, че съвременният любител на криминалното четиво ще приеме такава новела, но както и да е, нали само проверявам възможностите на компютъра!
Нежнозелената надежда на бухалските очи продължаваше да свети насреща ми. Бях забравил да го изключа, докато четях първото му произведение, и съвсем нелепо се почувствувах виновен, защото един такъв компютър не прегрява лесно, как иначе ще съчинява романи и трилогии, и тетралогии. Рекох му:
— Благодаря.
Нищо повече! Няма да почна да го хваля я, машина е! А пред машина да лицемериш е смешно. Един електронен мозък, убеден съм, никога не ще има нужда от лицемерието ни, защото и никога не ще достигне съвършенството на човешки ум. Очите му обаче ме смущаваха. Те май останаха недоволни и се взираха сега направо в душата ми и сякаш се питаха какво друго могат да измъкнат оттам. Казах плахо:
— Да опитаме още нещичко, а? — Той мълчеше в очакване. — Нещо по-друго тоя път. Какво да бъде… — Погледът ми шареше по оная част на регистъра, където лежеха кратките форми. Вече ме гонеше нетърпението. — Какво ще кажеш за една приказка? — рекох му, зърнал клавиша с надпис „приказки“.
Топлият женски глас не се обаждаше. В подобни случаи една истинска секретарка би окуражила работодателя си било с дума, било с милувка.
— Защо мълчиш? — запитах аз и насмалко да добавя едно „бе говедо“?
— Моля, оформете заданието, както е посочено в ръководството.
Аха, поядосах се аз, нямаш настроение за свободен разговор или програмата ти е такава? Бъбреше ми се, както винаги, когато в главата ми е мътно. Пък и гласът му предразполагаше към бъбрене. Под такъв глас обикновено си представях една пухкава и мургава гушка, а представиш ли си нещо такова, ръката ти ще посегне и към клавиша с повече нежност. Натиснах на „приказки“, клавишът се оцвети в зелено.
— Какво да ти кажа за приказките — рекох аз на бухала. — Щом имаш специален клавиш, би трябвало да знаеш какво представляват. Щото аз никак не знам. Много приказки са изписани за приказките — че в тях били заложени прасхемите на мисленето и нравите ни, и архитиповете на човечеството, и какво ли не още, и може всичко това да е вярно, но нека някой да ми обясни що-годе разумно защо например третата царска дъщеря винаги е най-красивата, защо третият брат, и то глупавият, винаги оправя накрая нещата? Защо не вторият или четвъртият например? Защо змеят е с три глави, а дори и на свети Петър са му били нужни три пъти, за да се отрече от своя бог, макар главата му да е само една? Голяма магия е това приказката, пълна е с такива магии и аз съм много любопитен какво ще съчиниш…
— Идея, тема, сюжет — подканва ме невидимата секретарка, сякаш не е ясно от цялото ми държание, че в мозъка ми няма ни тема, ни идея, ни сюжет, а само едната гола и от детството още предана обич към приказката. И не само обич, а и един страхотен респект пред нейните непреходни хубост и мъдрост, и не на последно място — мъката, че за мен като автор те са си останали непостижими.
Наистина няма смисъл да се дразня от компютъра си — аз мога и до утре така да си плещя каквото ми скимне в своята безпомощност, защото не съм от ония автори, дето приказката им е до колене и газят из нея с калните си ботуши. За приказката трябват чистота и доверие в красотата, макар че тя, красотата, все още дори не се е и наканила да почне да спасява света, както някога се е надявал колегата Достоевски. Приказките можеш да обичаш и от отчаяние, но с отчаяние приказки не се пишат.
Идея, тема, сюжет… В главата ми са толкова живи и така нагъсто сраснали приказките от моето детство, че просто няма къде да се пръкне някоя друга сред тая прелестна джунгла. Доброто и злото, казвам тъжно на компютъра или по-скоро на себе си, те все се борят, все се побеждават, все си режат главите, все им поникват нови и така май ще си бъде во веки веков. В приказките! Щото в живота май не е съвсем така, мили мой или мила моя, как в края на краищата да ти викам? В тая чудата приказка, наречена живот, това добро и това зло си живеят бая задружно, или казано по-философски: в един кога разумен, кога не толкова разумен компромис. И ако рече човек да пише приказка за живота, май ще излезе нещо доста по-различно.
Все пак нека не ги объркваме — змеят си е змей и е неизменно лошият, Иван Глупака пък е умният и добрият, а битките все за съкровища и жени се водят. На си мисля друго: защо народът признава диалектиката глупакът да се окаже мъдър, а образът на чудовището е неизменен? Нали когато някой е с повече глави, не е възможно поне една от тях да не стане предател?
Аз съм жалостив човек и, право, да си кажа, като дете винаги ми е ставало мъчно за змея, когато му отсичаха главите, макар, разбира се да съм си оставал на страната на героя. А сега вече съм убеден, че на змея в никакъв случай не му е по-леко с тия три глави, отколкото на Иван Глупака с едната, па колкото и мъдра да е тя. Да, да, така си мисля аз — че на злото никак не му е лесно да излиза, въпреки многоглавието си, само срещу разноликия и хитър човек, и затова все гледа да се съюзява с доброто, та белким с дружни усилия се справят с това най-странно от всички странни същества на планетата. Ето такава една приказка ако ми напишеш, в която да не падат напразно толкова глави, сигурно ще ти бъда признателен. Как смяташ да я озаглавиш?
— Заглавието и последната редакция на произведението са право на този, който дава поръчката — отговаря ми компютърът.
О, радвам се аз, значи и той не ограничава свободата на твореца — защото отначало доста се шушукаха такива слухове по адрес на компютрите от новото поколение.
— Е — казвам му. — Дай тогава да сложим една може би смешно, може би парадоксално за някого заглавие, но за мен то ще се свърже с диалектическите ми възгледи за живота и с неугасналата ми още напълно способност да съчувствувам. Да я наречем
