бързаше час по-скоро и него да провъзгласят за велик, престана да праща крави на змея. Той откри няколко лавки в парка и нареди който иска да си храни змей, сам да си плаща удоволствието. Отначало това месо се продаваше все пак по-евтино, но после изравниха цената му с цената на другото месо, защото хората го купуваха уж за змея, пък си го ядяха сами.
Чудовището отслабна. Омекна и се сбръчка като надуваема играчка с повредена запушалка. Едва се държеше още на краката си, та беше повече от учудващо как много моми и невести продължаваха да твърдят в някои особени моменти, че ги любел змеят. Подобни показания естествено само още по-силно утежняваха положението му. По едно време той се довлече до централния площад и много месеци лежа там. Люлееше на три посоки трите си глави и жалостиво подвикваше на минувачите:
— Дайте, за бога, нещо да ям! Аз съм добрият змей, не ме ли помните? Аз съм доброто чудовище…
Научил за това, новият управник се почувствувал лично засегнат:
— В моя град — просяци? Такова нещо няма да търпя! Да се маха! — и заповяда да го прогонят извън града.
Хората облекчено си отдъхнаха, а площадът възвърна предишната си красота, след като от него изчезна гладният звяр. Градът заживя още по-весело и и вече съвсем безгрижно. Но щастието му не трая дълго.
През лятото реката изведнъж пресъхна. Настана такава суша, че всичко в полето и градините изгоря. Спряха водениците, спряха фабриките, защото нямаше електричество. Настъпи ужасен глад…
И тогава се чу, че някакво страшно чудовище, някакъв триглав змей изпивал водата при самите й извори.
Управникът веднага разгласи, че ще даде дъщеря си за жена на оня юнак, който убие змея, но в града или не се намираха вече юнаци, или пък не държаха да се сродяват с управника.
Извън града обаче, край пресъхналата река, в една бедняшка хижа живееше преселник с тримата си сина.
— Е, тате, ще трябва да вървя — вдигна се една вечер от празната трапеза най-големият син, въпреки че не знаеше нищо за обещанието на градския управник.
— Недей, бате — заплака най-малкият му брат. — Не си ли чел приказката? На, виж! — и му подаде книжката, която четеше, за да залъже глада си.
Най-големият брат въздъхна:
— Чел съм я, Иванчо но няма как — малък си още!
И запрепасва меча си…
* * * Прочетох я два пъти. Приказката си е, по всички правила на приказката — макар просмукана от доста горчивина. Дали не са ми пробутали компютър-мизантроп? Не, това е невъзможно — никой няма да създаде човекомразещ компютър! Той е само разумен скептик и съвсем не затваря вратата пред надеждата: Ето, ясно и определено посочва, че винаги и навсякъде ще се раждат нови трима братя, които да тръгнат срещу чудовищата.
След второто прочитане приказката ми се хареса още повече и смятам, че не е неприлично, когато един автор открито се радва на сполуката си.
— Браво, бухале — казвам му. — С тая приказка ти ми вдъхваш надежди.
Той мълчи и аз не знам приел ли е похвалата ми, не е ли, и дали когато похвалиш една машина, това ще й подействува насърчително или ще я главозамае. Може ли да се каже за един електронен мозък, че се електронозамайва? Трябва да питам някой специалист.
— Браво, компютре — повтарям му. — Сигурно ще се сработим с теб. Важното е човек да налучка кое прави най-добре. Не съм уморен, надявам се, ти още по-малко, нека продължим с упражненията, а! Изкушава ме най-вече да опитам жанрове, до които не съм посмявал да се докосна. Гледам те, имаш специален тематичен клавиш „исторически сюжети“, а това ме навежда на разни мисли. Защо за другите нямаш специални клавиши? Ще ми се да вярвам, че този има обикновеното предназначение да те включи към историческите архиви или където там е нужно, за да получиш съответните справки и дати. Иначе би било нелепо. Защото… с какво толкова се отличава например един исторически роман от научнофантастичния? Може би само с това, че фантастичният по-малко лъже. Той откровено ти съобщава още в началото, че ще ти разкаже нещо, което нито се е случило, нито пък ще се случи. Следователно, казва ти той, внимавай в картинката, читателю: с тая измислица аз искам да ти подскажа нещо друго! А какво прави историческият роман? През цялото време ти внушава, че ти преразказва точния развой на събитията и цялата истина за героите. Чиста мистификация! Не знам дали е вредна, пазя се от категорични твърдения, но не виждам и особената полза от нея. И без това човечеството си е създало предостатъчно лъжливи митове, защо да ги произвеждаме и серийно, с компютри? Признавам ползата от историческото четиво само когато то хвърля трезв реалистичен и, бих добавил, демитологизиращ поглед към миналото, а не когато го използува, за да създава нови митове.
Натиснал съм вече на „новела“, натиснал съм на „исторически“ и мургавата топла секретарка — защо все такава почнах да си я представям? — не закъснява да ми поиска темата и идеята.
— Истината — казвам аз патетично. — Истината от съвременна гледна точка, това искам да видя в един исторически разказ. Възможната за нас, днешните хора, истина за събитието и човека, а не старите заблуди или романтични измишльотини! Ето, твоят чудесен глас ме подсеща: с какъв ли глас са поднасяли истините си Хекуба и Пития, или Сибила, или Кисандра например? Касандра е интересен образ, не намираш ли? И е един от ония според мен изцяло фалшиви митове. Никак не мога да проумея защо тъкмо нея са мразили троянци, защо не са мразели другите пророчици… Впрочем мога да го разбера. Другите пророчици са изричали мъглявите си предсказания из мрака на специални храмове, заблудени в благовонни пушеци и срещу богати жертвени дарове, а това нещастно момиче е съобщавало безплатните си истини по улиците и площадите, с възможно най-простите и ясни думи. Не обича народецът такива пророчици и това е! Кръв иска той да се лее в краката на истините и в тамянен дим да са обвити.
Ето, нещо такова бих казал аз в един исторически разказ, бих смъкнал тия фалшиви була, за да светне, както се вика, голата житейска правда. Опитай се да продължиш тия ми разсъждения, нека видим зад глупавия мит цялата истина за този според мен най-прелестен женски образ на древността. Никоя царска дъщеря от нито една приказка и никоя жена от историята не може да се сравнява с нея по величие и трагизъм. Обикни я и ти, моля те, обикни я, както я обичам и аз!
Днешната наука гледа с недоверие на ясновидството, но в немалко отделни случаи тя определено греши. Касандра, малката дъщеря на троянския цар Приам, действително умееше да вижда бъдещето. А има ли нещо необикновено в това — колко врачки по света и днес си вадят хляба от тоя древен занаят! Вярно, повечето от тях са спекулантки, но сред тях се срещат и жени с действителни пророчески дарби.
Обикновено това са неуки, понякога дори слепи жени, което също не изглежда случайно. Вероятно обремененият от културата мозък губи своите прорицателни сили. Та и остава ли ти време сам да видиш нещо в бъдещето, когато радиото, телевизията, вестниците непрекъснато те заливат с предсказания за него! Друг е въпросът дали това е свръхестествена дарба, както са смятали в древността, или е пракачество на човешкия мозък, което постепенно е закърнявало с неговата еволюция, както апандиситът ни. Защото безспорно е, че някога ясновидството е било по-често срещано явление и макар да са му приписвали божествен произход, хората са се отнасяли към него както към нещо нормално. Докато днес един истински пророк, който не си служи с никакви технически пособия — нито с утайка от кафе, нито с карти, нито с астрологически пресмятания или поне със средствата за масова информация, а ей тъй изказва пророчествата си направо по улици и площади, не би умрял от глад само ако овреме го затворят в лудницата. Цивилизацията си иска своите задължителни атрибути.
С Касандра обаче нещата бяха усложнени от някои обстоятелства. Троянци не й вярваха не защото не вярваха в ясновидството, а защото около нея витаеше легендата, че самият Аполон я е прокълнал да не й
