вярват. Аполон се бил влюбил в младата й красота, но Касандра го отблъснала. Тогава той я надарил с дарбата да предсказва бъдещето, а едновременно с това изрекъл проклятието никой да не й вярва.
Ако анализираме тази легенда, ще видим пълната й несъстоятелност. Първо, за древните хора Аполон е бил бог на слъцето, на яснотата, на реда и на изкуствата. Наричали са го още Стрелецът, защото той е въвеждал реда направо с огнените си стрели: убива четиринайсетте деца на Ниоба, понеже се била присмяла на майка му, убива Марсий, защото свирил на арфа не по-зле от него, и така нататък. Оттук е видно, че един макар и много суетен, но иначе простодушен и праволинеен бог, който така лесно се хваща за лъка, едва ли ще си послужи с толкова усложнено и изтънчено в своята жестокост наказание — да създаде пророк, комуто никой да не вярва. И второ: в нито един друг мит не се среща жена, която да е отказала на някого от главните богове. Защо Касандра ще прави тук изключение?
Многобройните авантюри на Зевс, при които той се е маскирвал, за да прелъстява земни жени, не се дължат на тяхната съпротива, а защото по онова време вече доста се е спекулирало именно с тяхната податливост. Мнозина обикновени граждани са се опитвали да се представят за богове, та жените постепенно станали недоверчиви, а и съпрузите им били все по-малко склонни да повярват, че именно тоя или оня бог е вкарал поредното дете в дома им. Подобен е всъщност случаят и с Касандра.
Тя още от малка проявяваше своите ясновидски способности, но с тях само ядосваше родителите си и братята си, като веднага им съобщаваше какви резултати ще дадат техните глупави постъпки. Касандра растеше хубава, но необичана, защото трудно е, дори за родителите, да обикнат едно толкова устато момиче, което непрекъснато изрича неприятни истини. Години по-късно, когато тя беше поиздула вече пазвата на туниката си, а наедрелите й ханшове бяха вдигнали самата туника още по-нагоре, тя продължаваше да се шляе из Троя все така самотна, защото ергените се плашеха от грубата й откровеност. Само веднъж я пожелаха сериозно. Главният жрец на Аполон, който най-добре знаеше как стоят нещата с ясновидството, я завари в празния храм и опита с гръмовни приказки и благовонни илюминации да се представи за бога, комуто служеше, но младата ясновидка го позна и зверски ухапа лъжебожествената ръка, която настояваше да се вмъкне под туниката й.
За да предотврати скандала — момичето беше царска дъщеря, жрецът веднага обяви публично, че тя е отблъснала самия Аполон и той я е прокълнал никой да не вярва на думите й. А хората естествено повярваха на жреца, не на неприятното остроезично момиче, което напразно им разказваше истината за случая.
След този ден самотата на Касандра стана двойно по-страшна. Мъжете вече съвсем не я поглеждаха — щом бе отказала на самия Аполон, значи за тях нямаше никакви шансове. Презряха я и жените. От завист, разбира се: да откажеш не на кого да е, а на най-красивият от красивите, на Слънцеликия! Пък и ако всички почнат така да отказват на боговете, докъде ще се стигне? А цялото й семейство окончателно я намрази, загдето бе му попречила да се сроди с Олимп.
Естествено бе в отговор на такова отношение Касандра да се озлоби към троянци. Но и прорицателските й способности се изостряха, защото известно е, че тъкмо самотата обогатява и наблюдателността, и силата на ума, и познанията за хората. Ето защо тя почти сладострастно предричаше края на славната Троя.
Още в началото тя казваше на брат си Парис: „Парисе, иди, иди домъкни оная хубостница в Троя, че да ви гледам после резила!“ И не можеше да се разбере точно окуражава ли го, или го предупреждава. Но все едно никой не я слушаше.
Виж, Хектор, единствения от рода си, когото обичаше, тя предупреди съвсем недвусмислено, не с неясните приказки на другите ясновидки:
— Бате, не излизай срещу Ахил. Ще те утрепе Пелеевият, повярвай ми! Ще те утрепе и като куче ще те влачи около Троя.
Хектор беше не само силен и умен, но и добросърдечен, затова не й отвърна като другите („Я си затваряй калната уста.“), а кротко й каза:
— Знам, сестро, но дългът го налага. С какви очи ще гледам после народа си! — И добави с тъжна насмешка: — Пък и ти каква пророчица ще си ми, ако това, дето го казваш, не излезе вярно! Нали Аполон така те е проклел, ти да казваш истините, пък ние само да не ти вярваме.
След като Хектор загина, нищо вече не свързваше Касандра с родния й град. Тя се катереше по стените му, сякаш пияна от нетърпението си, гледаше към лагера на гърците и караше войниците да й показват кой е Агамемнон, кой е Аякс, Малкия или Големия, и кой е Одисей, който щеше да вкара гибелния кон в Троя. Тя не беше сляпа, както най-добрите храмови ясновидки, но все пак беше доста късогледа и не можеше от толкова далеч да разпознае прославените герои, та си изкарваше яда на бедните войници:
— Е, те тия ще ви видят сметката! Хич не си въобразявайте, че нещо ще направите! Боговете отдавна са го решили.
Приам, царят, се видя принуден да изолира дъщеря си, за да не обезверява и разлага войската му. Той нареди да я затворят в храма на Атина, с надеждата, че тя най-после ще поумнее, като поседи при богинята на мъдростта. Обзаведоха й едно уютно ложе в адитона — онова най-свято място в храма, достъпно само за главния жрец; на него възложиха и да се грижи за прехраната й.
Касандра не се възпротиви. Тя знаеше, че краят е близо и искаше да се подготви за него. Грижеше се за тоалета си, опитваше се да надникне в собственото си бъдеще и очакваше ония — както бе се сторило на късогледите й очи — великолепни герои да я измъкнат завинаги от самотата й. Затова щом виковете, писъците и отблясъкът на пожарите стигнаха до свещения адитон, тя бързичко се донагизди и излезе на стълбището. Нямаше кой да я спре, защото жреците, предупредени от своята богиня, бяха се изпокрили.
Гърците уважаваха чуждите храмове, пък и имаше достатъчно плячка в околните къщи, та никой не й обърна внимание. Като я гледаха да стои усмихната, с венец на главата, войниците я смятаха за луда или за жрица, което често пъти биваше едно и също, а на жрици се посягаше само в краен случай. И бързо отминаваха, заети с опожаряването на града.
Ядосана, Касандра се канеше вече да заподвиква и на тях разни страшни предсказания, когато най- после един от бойците се спря в подножието на храма. Бе зяпнал от изненада пред толкова хубост и такова ведро спокойствие сред околните ужаси на загиващата Троя.
Касандра го повика с ръка. Той така пламтеше от огъня на битката, че сигурно всички бълхи бяха избягали от богатите му доспехи. Явно не беше обикновен войник.
— Кой си ти? — запита го тя.
— А-а-якс — позаекна момъкът, объркан от внезапния въпрос, последвал благосклонния й повик. На победителя се полагаше да пита така, не на победените.
— Аякс? — зарадва се Касандра. — Малкия навярно!
Той потвърди още по-смутено и това по майчински я затрогна — момчето сигурно бе отрасло с чувство за малоценност край големия си съименник.
— Влез да си починеш — каза му тя. — Ще ти налея вино. Изстудено е. Пък и в адитона е прохладно.
— Но коя си ти? — успя най-после да изрече смайването си Малкия Аякс.
— Дъщеря съм на Приам.
— На Приам? Но какво правиш тук, защо не се спасяваш?
— Чакам те — чаровно му се усмихна тя, хвана го за ръката и го поведе в храма.
Той се опомни чак в адитона, когато тя почти го събори върху царски застланото ложе.
— Откъде знаеш, че аз…
— Аз съм Касандра — отвърна тя и веднага осъзна грешката си, защото той се изплаши. Явно клеветата на жреца бе стигнала и в лагера на гърците. Побърза да го успокои: — Не бой се, пий! Пийни си от това винце. Вие нямате по-хубаво.
Тя грациозно вдигна ритона над лицето му, отпуши дупката в козето краче и виното шурна. Ще не ще, героят трябваше да си отвори устата, ако не искаше то да напълни доспехите му.
След като изгълта половината ритон, победителят наистина се успокои.
— И защо си ме чакала?
Касандра свенливо спусна дългите си мигли.
— Да ме изнасилиш.
— Да какво?… Аз?
