Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Всъщност не исках много силно да я убивам…

— Как много силно?

— Да я ударя, исках да кажа.

— С какво я ударихте?

— Ама вие по телефона ли ще водите следствието? — каза раздразнено професорът.

Началникът забрави за миг с кого разговаряше, сряза го:

— С какво я ударихте, ви питам?

— С кокал от динозавър.

— С кокал от динозавър! — викна инспекторът, който нямаше в колекцията си нищо динозавърско. — От какъв динозавър?

— Игуанодон.

— Игуанодон — въздъхна завистливо инспекторът. — Ех, игуанодон! И какво стана?

— Пречеше ми да работя, ядосах се и…

— Исках да кажа, не се ли счупи?

— Кокалът е здрав, но жена ми…

— Къде е сега тя?

— На дивана.

— Викахте ли лекар?

— И аз мога да позная жив ли е някой или не. Пък вие нали ще пратите?

Началникът изпъшка:

— Защо я убихте бе, човек?

— Господин началник, нямам сега какво друго да ви казвам. Пък ми трябват и още десетина минути да изчета едни коректури.

— Искам да кажа, защо точно сега бе, господин професоре! Знаете ли колко работа си имаме! Добре, свършете си там коректурите, ще се чуем пак!

Той затвори телефона и си рече с примирението на дългогодишния криминалист: Ама че идиотщина! Порядъчен човек, полезен за науката и изведнъж… убиец! То жената винаги може да те накара и цял динозавър да хвърлиш по нея, ама на, улучил я! Игуанодон! Интересно, какъв ли е кокалът? Ще трябва да се приложи към делото, корпус деликти, но да заровиш такава ценност в архивите!… Това е, имат си хората всякакви кокали и правят с тях каквото си щат!…

Той позвъни на заместника си, да се посъветва с него, но никой не му отговори. Натисна копчето на звънеца и подвикна на подалия глава полицай:

— Да дойде инспектор Макеба!

— Току-що излезе. След три часа щял да се върне.

Началникът погледна часовника си, а школуваният му мозък бързо пресметна: на тенис е отишъл, един час отиване и връщане до игрището, половин час поливане на резултата…

— Инспектор Кригел!

— Забравихте ли, господин началник, той е на курсове за квалификация.

— Санчос… Не, остави го Санчос!

Санчос беше китарист-певец и се готвеше за вътрешноведомствените състезания по художествена самодейност.

— Доведи ми някого, който да поеме един съвсем лек случай.

Полицаят се върна след половин час и докладва, че не е намерил никого. Единствения, когото срещнал, бил помощник-следователя Дьо Паскал, но той отивал в библиотеката — нали пише сега дисертация. Били сте го освободили за тази седмица, господин началник. Пък двамата стажанти са на опашка за книги. Пуснали са роман от Агата Кристи, ще го купят за кръжока по самообразование…

(На това място не можах да не възкликна, сякаш бяха ме надхитрили: Ето какво си измислил да се търси, дяволе — кой да го арестува! А не се ли запита дали ще се зарадва полицията, ако такъв разказ излезе на бял свят? Добре че действието все пак се развива в неопределена държава!)

— Добре, прати ми там който пръв ти се мерне пред очите!

Проклета история, да не може да се намери човек за половин час работа! Но като стискат в министерството щатните бройки, така ще бъде. Пък не му се щеше сам да отиде, макар името на професора и утрешният шум във вестниците да го съблазняваха. Щеше да се разстрои; не убийството — на убити бе се нагледал, срещата с професора щеше да го разстрои. А тъкмо днес трябваше да е в добро настроение… И за да се успокои, той отново заразглежда снимките на черепите и челюстите, изровени в Централна Америка.

След около два часа професорът позвъни отново.

— Що не идват хората ви? Ще ми дойде друг акъл в главата, господин началник, после ще има да ме търсите! И без това заради тая моя жена не успях да свърша една важна тема. Но вината ще бъде ваша, така да знаете, вие ще сте ме принудили да бягам.

— Ще ви дадем възможност да я напишете в затвора — утеши го началникът. — Аз ще се погрижа.

Поприказваха си още малко по темата и началникът го увери, че щом намери хора, веднага ще му изпрати. Всички екипи са заети, нали знаете — голям град, престъпността непрекъснато нараства, а кадрите не достигат. Позволи си и една шега: Ако така я караме, престъпниците ще трябва да минат на самообслужване.

Макеба не се върна в определеното време, изглежда поливането на резултата бе се удължило, но към шестнайсет часа при него влезе инспекторът втори ранг Жьоне. Зае някаква филмова самоуверена поза, доколкото това изобщо се удаваше на развлечената му фигура, и издъвка заедно с бялата гума в устата си:

— Търсили сте ме, шефе.

Точно него най-малко би желал да види сега затова началникът му стисна сърдечно ръката, покани го да седне, предложи му кафе. После се осведоми как върви разследването на убийството в хотел „Астория“, няма ли нужда от помощ. Тази наглед проста история Жьоне разплиташе вече трети месец, но все вадеше гнили нишки, които веднага се късаха. Жьоне дъвчеше меланхолично дъвката си и меланхолично го увери, че този път вече наистина е попаднал на вярна следа и скоро щял да му докара убиеца. Това той казваше на всеки рапорт, но началникът пак не се разсърди и щеше да го пусне да си върви, когато телефонът тревожно зазвъня. Някой се провикна драматично в ухото му:

— Почва да мирише!

— Кое?

— Жена ми! В тая жега!

— Жена ви ли? Ааа, жена ви! Да, вярно. Готово, господин професоре, след петнайсет минути хората са при вас. Напръскайте я с одеколон, нали имате?

— Не знам, тя жена ми сигурно, но аз… аз не употребявам. С афтър шейв1 може ли? — попитаха го отвъд, както може да пита един съвсем неу̀правен в житейските дела професор по палеонтология.

— Може, може — увери го сконфузеният началник и веднага се обърна към Жьоне, чиято физиономия бе станала още по-меланхолична от неприятната догадка, че го очаква работа. — Много ви моля, Жьоне! Намерете лекар и фотограф, друго не е нужно. Съвестно ми е да ви натоварвам с още задачи, но ще се реванширам. Нали чухте, почнала била да мирише! Това си го е внушил, разбира се, така скоро никой не се вмирисва, но бърза човекът, не бива да го оставяме да чака, не е случаен човек. Може би сте чували — професор Пауел…

Жьоне се надигна лениво, както в детективските филми, навън обаче погледна часовника си и се отърси от детективското достолепие. Преди три месеца бе открил, че жена му в някои дни по това време изчезваше от къщи за два-три часа. Оправдаваше се с разни лели, с покупки, със зъболекари. Тъкмо това бе и подозрителното: поводите различни, а часът все един и същ. Няколко пъти бе я проследявал, но тя винаги влизаше най-напред в близкия универсален магазин — все едно дали казваше после, че е била при леля си или при зъболекаря — донасяше и някоя дреболия оттам, а в тоя пететажен магазин и Мегре да си, и Поаро да си, и Шерлок Холмс да си, и тримата заедно да се съберат, пак ще я загубят. И докато палеше трескаво