Съзнателно лишавал се от женска ласка до завършването на трансмутатора, Светов лесно се обърка пред всичките тия изкусни съблазни, с които съвременната жена насочваше към себе си мъжките желания. Няколкото опита за сближаване с тази или онази, сторила му се подходяща, едва не го отчаяха. Глупави, лекомислени и развратни — такива ги видя той отблизо. А освен това — разглезени и болнави; те непрекъснато се оплакваха от главоболия, от пълнотата си или от някакви, изглежда модерни, неврози; хапчетата бяха също така не отнимаема част от съдържанието на чантите им, както гримовете и дезодорантите. Всъщност това не беше учудващо: какъвто е светът, такива естествено ще бъдат и жените в него. Отчайващото бе, че въпреки оплакванията си те съвсем не намираха този свят за отвратителен.
Нима нямаше в него поне една, която да е съхранила здравето си и прежните добродетели?
Светов обиколи и близките села, посещаваше дори неделните служби в черквите. Напразно! Ако добродетелите се намираха сред набожните бабички, здравето пък шеташе в оборите, умът обаче отсъствуваше и от двете места. А той търсеше жена, която да е и здрава, и умна, и добродетелна. Очевидно се налагаха компромиси в оценъчната му система. Младостта и здравето трябваше да си останат непоклатимо на първото място, хубостта спокойно можеше да мине назад, умът и моралът обаче, както обикновено, се хващаха гуша за гуша. Ако дадеше преднина на ума, щеше да пренесе с машината на времето и съвременната нравствена разруха. Предпочетеше ли морала, положението не ставаше по- добро — една добродетелна глупачка щеше да направи не по-малко поразии.
Най-неочаквано Сам К. Светов намери нужното му тъкмо в оная сфера на днешното общество, която смяташе за връхна точка на упадъка — в сферата на развлеченията, на така наречения шоу-бизнес. Той бе започнал да се заседява и пред телевизора — това най-дяволско превъплъщение на съвременния грях, та да изучи на спокойствие поведението и фигурите на повечко жени. Макар това да бяха артистки, говорителки или разни лицемерни общественички, то по линията на отрицателния отбор щеше поне да разбере от какво да се пази. Така един ден той попадна на предаване за прочутата каскадьорка Еда Вимер.
В книгата на рекордите „Гинес“ името Еда Вимер стоеше зад десетина не само женски, но и твърде идиотски постижения. Тя първа сред жените бе преминала звуковата бариера с ракетен автомобил. Бе скачала върху надуваем дюшек от седемдесет и пет метра височина. Бе стояла на ръце върху иглата на петстотинметрова телевизионна кула, а сега се готвеше да прескочи с мотоциклет кратера на един действуващ вулкан, от двете страни на който вече се изграждаха необходимите съоръжения. На екрана работниците бяха в газови маски и специални костюми. Да, здравето и храбростта на Еда Вимер не подлежаха на съмнение; навярно не й липсваше и ум, защото нейните рекорди изискваха сериозна инженерна подготовка, но отново и с всичка сила възникваше въпросът за морала. Каскадьорката сигурно ламтеше за пари и слава, щом не се задоволяваше с добре платената си професия — да дублира в опасните ситуации кекавите красавици-артистки, и допълнително рискуваше живота си в такива сензанционни зрелища. А редом с парите и славата — известно е — неотлъчно върви и душевната поквара.
На екрана обаче лицето й се появи удивително простодушие и мило — лице на млада спортистка, не на разглезена звезда. Еда Вимер току-що бе слязла от един хеликоптер по стометрово, горящо като запалителен шнур въже, скачайки от последните десетина метра направо върху земята, защото настигналите я пламъци бяха облизали ръцете й. Тя смучеше пръстите си, мръщеше се от болка — вместо да демонстрира някоя от захаросаните усмивки на цирковите акробатки, — смееше се и откровено показваше на хората своето облекчение.
— Радвате ли се? — запита я репортьорът, сякаш единствен той не виждаше радостта й.
— Как не — засмя се каскадьорката. — Едва отървах кожата!
— Но защо го правите изобщо?
— О, това вече е труден въпрос! Може би ще трябва да ми пратите психоаналитик, за да открие защо го правя.
— Ще предложа на шефа — влезе в шеговития й тон репортьорът. — А сама не прибягвате ли до психоанализа?
— Не. И върша всичките тия лудории, за да покажа на моите колежки по участ — жените, че е по-добре също да правят нещо, каквото и да е, отколкото да откачват в кабинетите на психоаналитиците и врачките.
Отговорът й се хареса на Сам К. Светов, харесваше му и нейното още възбудено, потно и много обикновено лице.
— Значи все пак влагате някакъв идеен смисъл в тези, както ги нарекохте, лудории! — възтържествува репортьорът.
— Може би доказвам, че жените са способни да извършат всичко, на което са способни и мъжете. Но не, не съм търсила този смисъл, по-скоро: търся себе си, границите на собствените си възможности…
— И на човека изобщо — подсказа й репортьорът.
Еда Вимер духна кичурчето коса, паднало над дясната й вежда.
— Пак искате да ме натикате в морализаторска поза. Аз правя неща, в които смисълът и безсмислието са доста тясно преплетени. Но такъв е и целият ни живот, нали? Нека тогава ония, които ме гледат, сами си поблъскат главите над проблема. Телевизията и така насажда в тях предостатъчно умствен мързел с вечно готовите си обяснения за всичко.
И този отговор се хареса на Сам К. Светов.
— Ще позволите ли да надникнем мъничко в личния ви живот? — бързо отклони репортьорът вниманието на зрителите от обидата, която тя нанесе на телевизията. — За съжаление той не е толкова известен, както животът на другите звезди от киното и спорта.
— Не — троснато отвърна Еда Вимер. — Той затова е личен, да не надничат другите в него. Вижте, всичките ми рекорди и постижения са лични, нали? Следователно те, заедно с тренировките и цялата подготовка за тях, представляват моя личен живот. За друго почти не ми остават сили и време. Ако това ви удовлетворява — добави тя малко по-любезно, но с подмолна острота, — бих казала още, че се старая да живея скромно и почтено. Стига да разбираме едно и също нещо под тези понятия.
След последния й отговор Сам К. Светов се усети влюбен в нея. Той веднага намери в телефонния указател номера й, но линията даваше непрекъснато заето. Сигурно мнозина настояваха да си поговорят с каскадьорката след нейното интервю. Свърза се едва на следващия ден с някакъв неин секретар, който му заяви, че никога не ще разговаря с госпожа Еда Вимер, ако предварително не обясни на него за какво се касае.
Светов съобрази, че на нея сигурно й е омръзнало от рекламни агенти и всякакви други нахалници, затова рече кратко и твърдо:
— Предайте й, че аз съм инженер-конструктор. Създал съм един уникален уред, който би могъл да й послужи за някой също тъй уникален номер. Ако се интересува, нека тя ме потърси на…
— Какво представлява? — запита с по-друг тон секретарят.
— Не е още патентован и затова не бива да се говори за него. Но ще й разреша да го изпробва. Бих помолил и вас да пазите в тайна този ни разговор.
Секретарят съвсем омекна.
— Разбира се, господине. Тайната в случая е от взаимен интерес. Нека запиша името и телефонния ви номер, моля. Ще ви се обадя утре предиобед.
И действително се обади. Госпожа Еда Вихчер била готова да се запознае с изобретението му, нека го донесе в пет часа следобед. Светов отвърна, че уредът не е портативен, че тя трябва сама да дойде, ако желае в пет часа или в което и да е друго удобно за нея време.
— Сама! — наблегна той още веднъж на думата.
— Е, съвсем сама няма да бъде — позасмя се секретарят. — Тя е жена, има нужда от закрилник. Но бъдете спокоен, аз ще бъда с нея, пък аз нищичко не разбирам от техника.
В уговореното време пред дома му в този беден квартал спря луксозна състезателна кола — една каскадьорка не можеше да не бъде точна. Иззад волана й скочи по мъжки жена в тънко кожено яке и изтъркани джинси. Огледа се бързо и някак дебнещо, професионален навик навярно. Беше средна на ръст, с доста по-широки от таза й плещи, но такава бе анатомичната конструкция на повечето съвременни момичета. През другата врата с лениво достойнство излезе възпълен, добре облечен господин и също заоглежда необикновено високия зид, тръгващ от двете страни на мъничката къща.
