И той протегна дългите си крака край любовната трапеза, незабравил обаче да привлече пушката по- близо до бедрото си…
А през това време секретарят-импресарио на каскадьорката също се питаше какво е станало и се питаше още дали да не извика веднага полицията. Защото докато ревниво следеше от отворения прозорец за безопасността на своята прочута работодателка, неочаквано нещо като взривна вълна — ако една толкова силна взривна вълна може да бъде и беззвучна — го просна по гръб на пода. Когато се опомни от зашеметяването, скочи отново към прозореца, загадъчният апарат беше изчезнал. На мястото му лежаха само, поразкривени, пластмасовите листа на покритието.
Той изтича на двора, дълго оглежда мястото — ако апаратът бе се взривил, наоколо щеше да има поне обгаряния. Не, апаратът просто бе изчезнал безследно и взривната вълна навярно си принадлежеше към експеримента. Ето защо секретарят реши да не избързва, за да не навреди на предстоящата сделка. Бизнесът си е бизнес, тайната бе първото му условие. Той намери в шкафа нещо за пиене и се разположи край прозореца, да чака завръщането на двамата…
— Няма да има връщане — изтърси неочаквано и за себе си Сам К. Светов в отговор на въпроса й, дали връщането става по същия начин. — Апаратът не може да ни върне, тук му липсват енергийни източници.
— Сам, вие се шегувате — възкликна тя предпазливо, но видя особеното напрежение в иначе меките черти на лицето му и правилно го изтълкува: изобретателят не умееше да лъже. — Впрочем защо пък да не останем и тук, такава природа вече никъде не се намира. Чист въздух, цветя, тишина, топло е… Наздраве, Сам!
Той не вдигна чашата си рече все така напрегнато:
— Нека сега да поговорим сериозно.
— За сделката ли? О, не разрушавайте още хубавата атмосфера!
— Еда, моля ви да се отнесете най-най-сериозно към всичко, което ще ви кажа. И да ми вярвате!
— Страх ме е, Сам — продължи тя да флиртува. — Вие съвсем сигурно сте някакъв магьосник, щом успяхте да ме отвлечете така накрай света. И сега ще искате да ме накарате да се влюбя във вас.
Сериозността му се смути, обърка се, почервеня:
— Влюбването не е задължително условие, но… доколкото аз вече несъмнено ви обичам, Еда, разбира се, би било хубаво, ако…
Тя весело възтържествува:
— Не, вие наистина сте чудесен и много, много мил! Добре, казвайте каквото има да ми кажете, пък аз през това време ще ям. Простете, но ние, каскадьорките, сме вечно гладни, затова и не ставаме за съпруги. Няма мъж, който да може да ни изхрани.
— Това е единствената ни храна. За вечеря ще трябва сами да си набавим нещо.
— Има ли наблизо магазин?
— Ето го — посочи той непристъпната джунгла, която ги заобикаляше. — Един безкраен, зареден с всичко магазин.
Сякаш в потвърждение на думите му някъде далеч като корабна сирена изрева звяр — но той също навярно беше от купувачите тука. В дърветата и храстите избухна невидима, креслива паника. Две едри, непознати птици тромаво прелетяха над полянката.
— Бъррр — комично се потресе Еда. — Това пък какво беше? Някъде в Бразилия ли сме или в Африка?
Той прихвана пушката, отмести предпазителя й, дълго оглежда края на гората. Чак когато там настъпи успокоение, продължи с нова решителност.
— Слушайте сега, Еда, и не ме прекъсвайте! Одеве ние бяхме единодушни, че светът, в който живеем, е грозен и безнравствен, че по начало е тръгнал в грешна посока, че сега вече се намира в задънена улица: енергийна криза, опустошение на природата, опиати, мафии, непрекъсващи войни, а най-вече — пълна нравствена разруха. Вие се съгласихте още с мен, че светът неудържимо върви към гибел, която сам си подготвя, и то скорошна гибел…
Тя потвърждаваше с кимане, дъвчейки големи залци от кейка.
— И ето, ние с вас можем да го променим, можем да му дадем друго развитие.
Тя посочи с пръст него, гърдите си, пак него, а очите й засветиха, още по-пъстри от смеха в тях.
— Еда, вие продължавате да се отнасяте несериозно към думите ми. Принуждавате ме… принуждавате ме… Чуйте, Еда, ние с вас сега се намираме в праисторията на Земята. Три милиона години назад, разбирате ли? А връщане за нас няма, казах ви. Така че, щете или не щете, вие ще правите това, което аз съм решил. Въпросът е само да избегнем конфликтите помежду ни, защото ще са безсмислени и безполезни. Вие вече сте моя съпруга, Еда, все едно дали го искате, или не, и все едно кога ще се осъществи съпружеството ни. Просто нямате избор. На Земята сега не съществуват други мъже и жени освен нас, разбирате ли?
Каскадьорката посочи с палец към джунглата и преглътна поредния залък.
— А онова, дето изрева?
— Какво то?
— Може него да си избера за съпруг.
— Еда, моля ви се, как да ви убедя, че…
— О, не бързайте! Особено със съпружеството. Сигурно не знаете, че аз съм световна шампионка и по джудо. Засега само ми разкажете какво точно сте решили да правим. Защото… Извинете, но ние, каскадьорките, сме малко цапнати в устата. Ако е само за оная работа, нямаше нужда да се връщаме толкова милиона години назад, нали?
Тя се обърна на другия хълбок, изтегна се и отпи голяма глътка от виното. Джинсите очертаха атлетически изпъкналите мускули на бедрата й.
Светов пак се засрами — наистина пред очите му през цялото време като че ли бе стоял единствено въпросът за съпружеството.
— Еда, това, което ще чуете, сигурно ще ви се стори още по-налудничаво, но повярвайте ми, не съм луд! Всичко е премислено.
— Аз обичам лудостите, Сам. Ако ми е достатъчно лудо, сигурно ще участвувам. Дайте по-делово, че тук скоро май ще мръкне!
Колкото и да бе закалявал тялото си за несгоди, той усети сега твърдостта на почвата и неудобството от този начин на седене. Изправи се и се обърна към гората, за да не се смущава от легналата в твърде съблазнителна поза каскадьорка. Джунглата върна вдъхновението му.
— Вижте, Еда, този прекрасен, девствен свят…
Тя послушно се надигна, защото високата трева й пречеше. Могъщата стена на джунглата бе потъмняла, сякаш за да скрие неведомите си тайни. Нещо мърмореше в глъбините й мрачни заклинания; нещо разклащаше храстите, далечни птичи крясъци реагираха истерично на нещо си. На небето бе се появил огромен разнобагрен облак. Електричеството във въздуха осезаемо се засилваше като пред буря.
— … Тук всичко е в своето прелестно начало, тук всичко е още чисто и нравствено, в една може би жестока за нашите понятия, но винаги разумна хармония. Не чувате ли песента й, тая могъща, но проста и несмутена още от така наречения хомо сапиенс мелодия? Ето, това тук е раят, Еда, истинският рай, от който човек се е самопрогонил, за да създаде на негово място… какво? Да, на всички вече ни е ясно какво сме загубили и какво сме погубили, но изход не можем да измислим. Няма да ни помогнат законите за защита на природата, защото няма вече какво да се опазва. Истинската природа ние окончателно сме унищожили и около себе си, а най-вече — в себе си. Не някакъв бог, самите ние сме се прокълнали да живеем в този неистов грях спрямо Вселената и тя няма да ни го прости. Но ето че ние с вас можем да прекъснем греха, да поправим стореното, да положим човешкия свят на нови начала, които да са в хармония с истинските закони на всемира. Ще потърсим тая проклета маймуна, от която е тръгнало цялото зло, и където я срещнем, ще я изтребваме. А на нейно място ще потеглят към бъдещето нашите деца и внуци, умни и нравствени, с едно ново отношение към природата и към себе си, защото ние с вас ще сме ги родили и възпитали. Едно ново човечество ще се роди тук от вас и от мен и то непременно ще върви по друг, по-добър път, защото стартът му ще е съвсем друг. Дори и по-красиво ще бъде то, защото неговата прамайка ще е хубава и умна жена, а
