Пропуснатият шанс
Смяташе се доскоро, че великите самотни откриватели са изчезнали едва ли не още в началото на двайсетия век и се подвизават вече само в лошата научна фантастика, защото тайните на природата ставаха все по-труднодостъпни и налагаха обединените усилия на стотици умове и машини в могъщи научни центрове. Към края на втората научно-техническа революция обаче нещата се промениха. Биокомпютрите станаха достъпни почти за всеки джоб, информационните банки предлагаха своите знания за стотинки, цели лаборатории се даваха под наем срещу минимални такси, а с развитието на движението „Направи си сам“ на пазара се появиха всички възможни уреди и части за апарати. Ето така отново стана възможно гениалният ум да си се затвори в къщи и да си откривателствува колкото си ще.
Един от тези усамотени гении беше и Самуел К. Светов. Макар и завършил само техникум по биомеханика, той притежаваше необикновена проницателност и едисоновски всестранна конструкторска дарба. С тях би извел на челни позиции всеки научен институт, но той не потърси място там по причини от мирогледен характер. Според него научните институти създаваха фатално погрешни взаимоотношения между природата и човека, а с това подготвяха — ни повече ни по-малко — самата гибел на човечеството.
Впрочем всеки по-малко безгрижен човек би могъл да се съгласи с подобен възглед, дори и да не притежава проницателния поглед на Сам К. Светов. Защото… какво толкова полезно извършваха тези научни институти? Първо, те създаваха все по-чудовищни средства за масово унищожение. Второ, в резултат на тяхната изобретателска дейност природата все повече се замърсяваше и деформираше. Трето, храната, която те предлагаха на хората, ставаше все по-отровна, и четвърто, най-хуманните уж от тях, медицинските, под прикритието на своя хуманизъм, умъртвиха окончателно естествения подбор сред хората, позволиха на всеки генетичен дефект да оцелее и да даде потомство, а по този начин тласнаха човечеството към още по-бързо израждане. Сам К. Светов можеше да изброи и пето, и шесто, и седмо, но той знаеше, че с думи и пророчества човечеството не бе оправило нищо досега и все така ще си върви в своя погрешен път. Ето защо той и в себе си категорично отказа да постави своите изключителни дарби в служба на това именно човечество. Прогони своята миловидна, но доста бъбрива жена, заключи се в малката си къща в края на града и се зае да изобрети едно единствено нещо — трансмутатора, казано на простонароден език: машината на времето.
Науката отдавна бе доказала, че машината на времето е невъзможна, както е невъзможен и вечният двигател, но нали, струва ми се, още Айнщайн разкри тайната на гениалните открития: появява се някой млад невежа, който не знае, че това, което възнамерява да направи, е невъзможно, сяда и го прави. При Сам К. Светов нещата стояха малко по-иначе. Той не беше нито толкова млад, колкото е бил Айнщайн, когато е създал своята теория на относителността, нито като него невежа. Но в случая пък тъкмо тези две изключения от правилото му помогнаха да реализира своя проект.
Ако беше млад, нямаше след дълги размишления върху бъдещето на човечеството да стигне до извода, че то всъщност няма никакво бъдеще. Нямаше естествено да се роди тогава у него и идеята, че единственият шанс за планетата би представлявала машината на времето, с която да се извършат съответните корекции в нейната история. Ако не притежаваше пък необходимата техническа ерудиция, не би успял да конструира един толкова сложен апарат. Защото известно е, че машината на времето не е някаква прахосмукачка, която отпред да те всмуче и да те изхвърли назад във времето, макар принципът й на действие да не е кой знае колко по-различен от този на прахосмукачката.
За разлика от Айнщайн, комуто са били необходими само лист и молив да направи откритията си, тук се намесваше и трето важно условие: парите. Но и те не бяха проблем за Сам К. Светов. За да събере нужните средства, му помагаше един от многобройните парадокси в развитието на човечеството. Колкото повече се разгръщаше движението „Направи си сам“, толкова по-трудно ставаше да си намериш човек, който да ти поправи водопроводния канал или телевизора, толкова по-скъпи естествено ставаха и техническите услуги, та един универсално надарен майстор като Сам К. Светов печелеше два пъти повече от всеки лауреат на Нобелова награда. В замяна на това пък той живееше изключително скромно, подчинил целия си живот на своята спасителна мисия.
Работеше при пълна тайна не защото се боеше от конкуренция — той знаеше, че всеки технически грамотен човек би се изсмял, ако научеше с какво се занимава. Боеше се от целокупната самозаблуда, от всеобщото невежество на човечеството. Узнаеше ли какво той възнамерява да предприеме със своята машина, човечеството сигурно не би се посвенило да посегне и на живота, и на изобретението му. Ето защо той бе оградил просторния двор зад малката си къща с триметров бетонен зид, а вътре бе пуснал да се разхождат своите единствени приятели — два охранени дога.
Кучетата само изглеждаха свирепи; те имаха същия кротък нрав като своя господар, но Сам К. Светов бе ги свързал с едно остроумно свое изобретение. Достатъчно бе догът да изръмжи подозрително, миниатюрният предавател в нашийника му включваше мигновено десетина скрити из двора устройства, които започваха така зверски да лаят, сякаш дворът бе пълен с глутница озверени песове, и твърде успешно пазеха от съседските очи готовия трансмутатор.
Сам К. Светов бе проверявал и действието му, отскачайки два-три пъти някъде в Централна Африка, около три милиона години назад, тоест във времето и мястото, където според последните твърдения на науката се е родил човекът. Трансмутаторът работеше безотказно. Оставаше още да бъде зареден с необходимите битови принадлежности, но Светов не бързаше, преценявайки всяка вещ с оглед на действителната й полза. Понякога, като обмисляше така своето начинание от всички страни, у него се пръкваше и въпросът: Луд ли съм? Лудост ли е това, което съм замислил? Но беше достатъчно да излезе на улицата, да надникне в магазините, да види с каква алчност хората грабеха всичко онова, което бяха си внушили, че им е нужно, за да затвърди още по-силно в себе си своето решение.
Продукти нямаше да взема, защото далечното минало на Земята предлагаше храна в изобилие, та в багажния сандък на трансмутатора първи влязоха две скорострелни автоматични пушки, няколко пистолета и ловджийски двуцевки с оптични мерници. Тези оръжия обаче имаха друга основна задача — не добиването на храна. Муницията им, разбира се, все щеше да свърши някога, затова към тях той добави още четири великолепни спортни лъка, олимпийски стандарт, със съответното количество стрели, няколко нечупливи пластмасови копия и къси духателни тръби, които изстрелваха пернати стрелички, намазани със светкавично парализиращата, иначе безопасна за човека, ако се приема през устата, прочута отрова кураре. Достатъчен трябваше да бъде запасът естествено и от ветроупорен кибрит, от стоманено-кремъчни огнива, от някои съвсем прости инструменти, като ножове и секири.
Не толкова практическата страна и сравнително малкото място в трансмутатора затрудниха изобретателя в избора му. Повечето вещи, без които днешният живот ни се струва немислим, пренесени в миналото, веднага биха придобили съвсем друго нравствено и философско значение. Ето защо той си позволи да натовари в по-голямо количество само средства, без които оцеляването му би било опасно застрашено — освен оръжията, само още лекарства, предимно дезинфекциращи препарати, антибиотици и антиалергетици, които да помогнат на организма му да се приспособи към чуждата, твърде агресивна природа.
Доста време му отнеха още придобиването на някои медицински познания, профилактичното заздравяване на зъбите и отстраняването на апендикса. Иначе Светов притежаваше безупречен организъм, защото успоредно с конструирането на трансмутатора, безжалостно закаляваше тялото и духа си за тежкия живот, към който щеше да се отправи. След операцията трябваше да се заеме вече и с най-трудната част на подготовката — избора на спътница.
Той често бе правил опити да си представи жената, която щеше да тръгне с него към миналото на планетата, но това бяха повече мечтания на един отчаяно самотен мъж, а не трезви преценки на качествата, необходими за такава историческа мисия. Зае се да наблюдава внимателно тия същества, от които с презрение бе странял досега, обмисляше и съответния подход към бъдещата си избраница, защото естествено не можеше да й каже направо: Виж какво, мила, имам у дома една машинка на времето, би ли напуснала заедно с мен този отвратителен свят?
Започна да разговаря с момичетата от квартала, с които досега бе разменял само бегли поздрави. Заглеждаше се и в жените по улиците или в бакалницата, където пазаруваше. Те, разбира се, веднага започваха да кокетничат, защото го знаеха като макар и саможив, но възпитан, порядъчен, а най-вече добре печелещ мъж. Някои открито започнаха да му се предлагат, усетили, че той си избира съпруга.
