— Доколкото ми е известно, има и отдел за жени. Те пък какво търсят? Или по-точно: какво сте им внушили да търсят?
— Аз работя само тук, женският е другаде, но и там е почти същото. Поомръзнало им е изглежда, на жените баналното равноправие…
— Довиждане, докторе! Много ви благодаря — прекъсна го етологът и прекалено силно му стисна ръката в стремежа си да избяга по-бързо. — Довиждане и на вас, млади момко! — подвикна той на оператора, но не му подаде ръка, защото още го мразеше.
— Беше голяма радост за мен — подхвърли лекарят и озадачено погледна към оператора, защото пред тях нямаше вече никой.
Въпреки многогодишната си практика в психосексологията, не бе разбрал кое прогони така внезапно знатния му гост.
А знаменитостта тичаше вече из улиците — от въздушното такси бе запомнил посоката. Повече време щеше да загуби, ако би се заел да търси превоз по това време на нощта. Тичаше и задъхано се заканваше да отиде направо. Колкото и да е неприлично! И да звъни, докато му отвори! Имаше си хас и тя да си е поръчала робот! Защо одеве си отиде такава спокойна и насмешлива? Не, това би било чудовищно…
В асансьора обаче той натисна бутона за собствения си етаж. Не посегна и към компютъра, за да я повика видеофонно — бе надделяло все пак доброто му възпитание и втълпяваното му уважение към свободата на другия човек. А покрай тях сигурно бе се обадило и прастарото чувство за самосъхранение на илюзиите, което наричаме собствено достойнство. Само дето не посмя да влезе в салона с розовия диван. Стори му се пълен с голи и разчекнати Миранди.
Дали не можеше да се спи в кабинета? Ако сместеше там някое от надуваемите канапета… Но не успя и да го надуе, защото го изтърва при звъна на видеофона.
— Здравей, мили! Спиш ли вече?
Незапушеното канапе шумно изпусна въздуха си, сякаш му шъткаше: „Шъъът, чуваш ли, Миранда се обажда!“
Тя не бе включила на образ, убедена, че той не се намира в кабинета си, а на любимия си розов диван, и диктуваше на записния автомат, който утре щеше да му предаде думите й:
— Спи, спи, мили! Само недей и насън да ми се сърдиш, насън ме обичай, силно, силно!…
Не беше изкуствената Миранда, на нея той нямаше за какво да се сърди, пък и тя вече не съществуваше. Поне не под това име.
— … Утре можеш пак да ми се сърдиш, пък аз ще целуна дланите ти, които и сега усещам как ме галят, ще ги напълня със сълзи и ще те помоля за прошка…
Беше съвсем според тенденцията за сезона! Той рязко натисна копчето за двустранна връзка и издума дебело:
— Слушай, Миро, я не се втелявай!
— Какво? Какво да не се? — уплаши се гласът на момичето.
— Наскоро го срещнах в една древна книга. Ще рече: не се прави на теле!
— Значи още ми се сърдиш?
— За какво да ти се сърдя?
— За моя невъзможен характер.
— Щом съществува, значи е възможен.
— Хей, ама ти май не ми се сърдиш — зарадва се Миранда. — Спи ли ти се сега?
— С тебе не.
— Ето пак! Защо си такъв?
— Какъв съм?
— Примитивен, груб, циничен…
— Защото няма кой да ме облагороди. Пък сега, казват, било много модерно да бъдеш такъв.
— Глупости, модерно! Попитах те, защото на мен никак не ми се спи. Искаш ли да се поразходим из парка? Не знаеш каква пролет е нацъфтяла сега там! А и една нощ е навън — хубава, и едни звезди…
Такава си беше Миранда — хрумнеше ли й нещо като тая разходка, за която бяха се скарали вечерта, сто нощи ще пробудува над главата ти, но пак ще те замъкне в парка. А ето я и разликата: другата Миранда нямаше да тръгне с теб подръка из улиците. Забраняваше го четвъртият закон на роботехниката.
— Избра ли си вече коя звезда искаш за подарък?
— Обичам те — съвсем тихо пошушна тя, но той го чу, защото канапето бе прекратило шумната си въздишка.
— Пак ще ми вдигнеш адреналина! Че и надбъбречната ми жлеза ще рукне.
Тя прескочи заядливото му напомняне:
— Ти ли ще минеш да ме вземеш, или аз да мина?
— Зависи от кои романтички си, има активни, има и пасивни.
Гласът й прихна ликуващо:
— От активните, глупчо мили! От най-активните! Ще те чакам долу пред входа.
— Да си нося ли пешкир?
— Защо?
— Ами ако ми напълниш шепите със сълзи…
— Майчице, откъде го изкопах тоя антрополог! Че го и обичам отгоре на всичко! Но ще те оправя аз тебе, ще те оправя! Хайде слизай, чудовище такова!
Той веднага тръгна към вратата, защото още беше облечен, но едно палаво хрумване го върна в спалнята. Взе донесеното му от роботката цвете и докато чакаше асансьора, се помъчи да си представи как ще реагира Миранда, когато й го поднесе. Не успя защото не успя и да съчини с какви думи да й го поднесе. Но това вече нямаше значение. Думите сигурно щяха да дойдат и сами, импулсивно, родени от… какво? От собственото му чувство за вина, от очите на Миранда, от звездите, които щяха да се отразят в тях… А ако не дойдеха, щеше да се мине и съвсем без думи, защо да не може? С едно нежно целуване на малкото пръстче…
Влязохме в тенденцията на сезона, рече си известният антрополог и историк на нравите, влизайки в асансьора. Край, връщане назад няма! Стига през следващия сезон да не излезе на мода пък оная, едрогърдата, царицата, дето сигурно ще иска да пълзиш в краката й!
Но и под самоиронията си усещаше, че вълнението му е истинско, и е любовно, че то доста прилича и на любопитство, сякаш не знаеше каква точно жена ще срещне след малко долу пред входа. А като че ли и наистина не знаеше! Само някак най-общо я предвкусваше като едно уютно и радостно убежище…
