На вратата плахо се почука и операторът подаде след открехването й само главата си.
— Не преча ли?
Търсеше обещаното му кафе, но още не знаеше дали разговорът не е между лекар и пациент — бе го объркало това, че лекарят познаваше среднощния посетител. Психосексологът също не бе уверен, затова погледна въпросително към етолога.
А той дори му се зарадва:
— Влезте, влезте! Може би и вие ще ми помогнете да си изясня някои неща. Нужни са ми за едно бъдещо изследване. Не е ли така, докторе? Къде другаде в живота мъжът ще срещне това, което получава от вас? Струва ми се, че тук се съдържа доста сериозен риск от пристрастяване към удобството, към илюзията, а та пък може да доведе до пълно отчуждаване от реалността.
— Ние не му предлагаме илюзии, той сам си ги поръчва, воден от определена потребност. За психическото му здраве винаги е по-добре те да бъдат удовлетворени, па макар и по този начин, отколкото да тегнат като комплекс в душата му. Когато се влюбваме в една жена, ние също се влюбваме в една своя си илюзия за нея.
— От години не сме имали никакви оплаквания — обади се операторът с предишната си професионална гордост.
Освен кафето, той бе си сипал и нещо друго, защото държеше две чаши в ръцете си.
Изтънченият антрополог и етолог се почувствува отрезвен от просташката му намеса. Можеше вече и сам да се усмихва.
— Всъщност тук се сблъскваме с прастария проблем за Пигмалион и Галатея, за скулптора, който се влюбил в собственото си творение.
— Да, нещо подобно е — съгласи се лекарят с деликатна доза умна и хубава ирония. — Нали нашият, както вие сполучливо го нарекохте, свръххуманен век се старае да даде възможност на всеки човек да бъде творец, защо да не се и влюбва в своето творение? Любовта също е творчество, макар и безсъзнателно, а ние настояваме човекът да осъзнае и нея като едно важно за обществото творчество. Впрочем легендата не казва колко време е бил щастлив Пигмалион със своята оживяла Галатея, нали? Не мислите ли, че собствените ни илюзии по-лесно ни омръзват? Затова и рискът, от който се опасявате, а минимален. Сигурно трудно бихте изтърпели за по-дълго време една жена, която изцяло се държи по нашите вкусове и желания. Можете ли да си представите съжителство с такава жена, която не ще събужда у вас нито амбицията ви да я промените, да я подчините, нито пък радостта ви от собственото великодушие, когато й отстъпите в нещо, когато сам се нагаждате към нея? Това ще рече, че сте напълно равнодушен към нея.
Етологът кимна нетърпеливо заради едно свое хрумване.
— Чакайте да ви издам предварително една стара история, с която мисля да пооживя някоя от следващите си беседи. Някога, в миналите векове, когато мъжете още се смятали за пълни господари в дома си, един селянин биел често и твърде жестоко своята жена. Съседът му го упрекнал: Не я бий поне по главата, ще я повредиш! А къде да я бия? — запитал селянинът. По задника я бий, посъветвал го другият. Че защо — учудил се селянинът, — аз със задника й се разбирам, аз с главата й не мога!
Лекарят шумно се засмя. Засмя се и операторът, но малко неловко, защото — може би заради младостта си — очевидно не бе разбрал поантата на историята.
— Както виждате, проблемът за разбирателството между мъжа и жената е доста древен, а в наши дни май стана още по-труден — заключи, кой знае защо, твърде победителски историкът на нравите.
— С роботките в това поне отношение проблеми няма — каза лекарят все още през смях. — Мъжът и днес продължава неотслабващо да си копнее за послушната жена, макар че той самият става все по- послушен.
— И с какво още оправдавате вашето, извинете, но… твърде претенциозно наименование. Дом за укрепване на психиката. — Етологът усети, че прозвуча грубо и бързо додаде: — Вярно, тук младежите сигурно все още се учат на любов. И аз, когато бях на седемнайсет години, макар че тогава всичко беше доста примитивно…
— Тъкмо това искаме да внушим на хората и тук, и в беседите си по холовизията: че не само на младини, че цял живот трябва да се учим на любов, защото това е едно мъчно, мъчно изкуство — отвърна лекарят. — Трябва взаимно да се създаваме в любовта. Вие ще създавате за себе си жената, която обичате, тя ще създава вас, но без наивни илюзии…
— И пак ще се стигне до бой — прекъсна го етологът, още развеселен от древния анекдот. — Само добри пожелания, докторе! На вас ли трябва да разказвам колко е сложно в живота. Особено в условията на това пълно равноправие между половете, когато жените вече съвсем не знаят какво да правят ни със себе си, ни с мъжа насреща си. Не забелязвате ли че неразбирателството нараства, вместо да намалява, че това равенство, което постигнахме, като че ли е противопоказно на природния характер на любовта?
— Нали затова сме се заели отново да ги учим!
— Трудна работа, да не кажа: безнадеждна! Човекът не е робот, да го програмираш с пет-шест елементарни качества.
— Амин! — вметна операторът с тон, който издаваше колко му е било трудно досега да пази почтителното си мълчание. — Като им кажем по холовизията, че тоя сезон се търсят такива и такива, и всички почват да търсят такива и такива. И така е добре, ще ви кажа! По-рано всеки си поръчваше каквото му скимне, а разни извратени типове изпотрошваха роботките ни да ги мъчат. Сега и за нас стана по-леко. Обявяваме, че тоя сезон е на нежните романтички и всички си поръчват романтички. Една програма, трапчинки, бенки, цвете в ръчицата, стиховце в устата и хайде на адреса!
Етологът усети, че е намразил за цял живот тоя човек. Изтърси в неволна самоотбрана:
— Аз не си поръчах романтичка. Защо…
— Но ви изпратихме романтичка — възтържествува операторът, който все още не знаеше с кого разговаря. — И вие я приехте, и ви беше хубаво с кея, нали?…
— Хей, хей! — спря го лекарят, но се смееше и очевидно смяташе, че не ще е безполезно това светило от историята на нравите да чуе истината докрай, макар и поднесена му по този неучтив начин.
— Нямаме рекламации — настоя операторът да довърши. — И докторът ще ви каже. Откак въведохме тенденциите, рекламации няма. По-рано все някой ще се заяде, че не била точно такава, каквато си бил поръчал, а и той, ако го поразпиташ, самият не знае какво точно му се ще.
Бе рухнала илюзията му с Миранда, сега рухваше и илюзията за собствената му персона. Значи целият тоя кич с бенките, с трапчинките, с цветето, който бе го и възмутил, и омаял, всъщност си лежеше в самия него! Той и целият сякаш рухна сега в себе си. Видя много жени, които бе любил и забравил, видя двете Миранди, видя едрогърдата северна царкиня да ги разбутва безцеремонно, за да излезе напред, видя да се смеят трапчинките на Лиза от осемдесетия етаж и му стана още по-тъжно. Ако не беше този простак — операторът, би запитал навярно лекаря, наивно и безпомощно: Нормално ли е да обичаш една жена, да копнееш за жена от съвсем противоположен тип, в същото време да хукваш като идиот подир трета, а всеки момент да си като че ли готов да легнеш с която и да е? Само у него ли е тая бъркотия, възрастово явление ли е, срещал ли го е у другите си пациенти, общо ли е? И колко, колко още века трябва да минат, докато човекът тури някакъв ред в тия си чувства?…
Операторът обаче го гледаше, сякаш ей-сега щеше да го наругае: Ти ли бе? Да не си решил да правиш рекламация? Точно ти ли се намери да ни продаваш фасони, я се виж какво представляваш!
Нямаше друго спасение, освен смеха, но той беше толкова обезсилен от меланхолния пристъп, че едва постигна една измъчена усмивка. Едва смогна и да се вдигне от специалния диван, който трудно пускаше пациентите си.
— Признавам, добре сте ни подхванали. Отделният човек трудно се управлява, но колективният наистина е лесен за манипулиране.
— Старата магия на модата — пригласи на усмивката му лекарят и също се изправи. — И на рекламата.
— А каква ще е тенденцията за следващия сезон, ако не е тайна? — запита етологът, подавайки ръка за сбогом; единствено това му хрумна, за да придаде повече достойнство на оттеглянето си.
— От вас не бих я скрил, но ми е трудно да я предвидя. Ние все пак се и нагаждаме към потребностите, а още не са готови статистическите проучвания. Струва ми се обаче, че романтичната ще се задържи. Доста е устойчива засега потребността от нежност и красота.
