пръстите на босите крака, с дълги голи ръце и дълга гола шия, мургаво-златни от светлината, а дългите й коси, излети сякаш от най-черния, от най-лъскавия металопласт, се топеха в жаравата на червения катедрален мрак, като лава се стичаха по раменете и гърба й. Тя ни се покланяше също така бавно и тържествено, а хилядогласният хор е станал като нас неузнаваемо покорен и благоговейно тих, защото е започнала да говори тя. Ние заспивахме в топлите си вани-кресла, а когато след половин час се събудехме, знаехме, че някъде в безкрайната Вселена е живял човекът, написал тази музика, че тя е била свирена в тъкмо такива зали, каквато е сега нашата, от тъкмо такъв музикален инструмент; знаехме кога и как я е написал и какво е искал да изрази с нея, и кака са я посрещали тогава хората, и защо тя още звучи навсякъде, където има човеци. А хилядогласният хор на стотиците златни щифтове гръмваше отново, но ние го слушахме вече по друг начин и чувствувахме, че макар да сме узнали вече всичко за тази музика и нейния автор, не знаем нищо нито за нея, нито за него, че ето на̀, сега вече научаваме нещо съвсем друго, което не сме научили по време на хипнопедичния урок, че то в същност не ни е и казвано, а току-що сами сме го открили. И то е толкова велико, колкото си е и наше, но за съжаление — за такова съжаление, че чак да ти се доплаче — не можеш да го отнесеш със себе си. То всеки път, все едно чия музика си слушал и как е изглеждала тогава залата, винаги прилича на приказната пещера, която си посетил, но преди да си натъпкал детските си джобчета с късчета от съкровищата й, магическата Сезам вече се затваря бавно и тържествено, и неумолимо, и ти отнасяш със себе си само… прощалния поклон на Майола Бени.
Така беше някога в едногодишната лектория за деца. Аз отдавна знаех, че хората, излизащи на сцената на нашата зала в чудноватите си премени, за да ни свирят на чудноватите си инструменти, не се намират вече и на Земята, защото отдавна са измрели. Знаех, че всичките тия прочути композитори и изпълнители, които ни се покланяха на сцената, също не съществуват вече другаде, освен в триизмерната магия, изплитана в дифракционните решетки на холографските апарати — както инструментите им изплитаха магията на тяхната музика. Единственото същество в тази зала, до което можеше да се докоснеш, за да се увериш в съществуването му, бе Майола Бени. Но това не намаляваше магнетизма на залата, за мен то само локализираше източника му в нейната вълшебница-владетелка. Затова аз се боях да се доближа до нея, та да не се блъсна в реалността на нейното съществуване. Майола Бени бе останала единствената за мен загадка в тази зала, заедно със загадката на древните хармонии.
Само веднъж — четиринадесетгодишен — посетих неин авторски концерт и плаках след това от яростна и сляпа момчешка мъка. Оттогава предпочитах да лежа в стаята си, включил поливизора само на звук, и да слушам концертите, мъчейки се да не я виждам пред себе си. Беше и сладко, и мъчително. Но сега беше друго.
2
Сега беше друго и аз седях в тая зала, зареден с избухлива ирония към нея, към всичко в нея, а най- вече — към себе си. Залата, според обявената програма, се мъчеше да ни внуши, че се намираме в земна концертна зала. Симфонията си „Раждането на Икар“ Майола Бени бе написала още когато са се намирали в пределите на слънчевата система, пратила я на Земята, а след това записът от изпълнението й догонил Икар — най-добрият земен оркестър с най-добрия земен диригент; по този начин ни засвидетелствуваха отвреме-навреме своето фантомно уважение. Не мога да кажа обаче, че икарци отвръщаха със същото — в залата имаше само четиридесет и двама човека.
Симфонията носеше много от белезите на едно ранно творчество, но — пределно искрена и безизкусна — бе съхранила възторга и страха на великото начало, тъгата и вярата, ликуването и прощаването, в което трагичните нотки на саможертвата звучеха дълбоко сподавени, но все пак незаглушени за оня, който искаше да ги чуе. Надявах се поне тя — защото от другите неща в програмата не очаквах това — да убие кощунственото ми настроение, но и тя не го направи. Аз оглеждах насмешливо земните музиканти и знаменития Долинин, и дори техният спонтанен начален поклон пред делото на Икар не ме развълнува, като друг път, видя ми се едва ли не подигравателен. Майола Бени, в съвсем скромно черно костюмче, изглеждаше непоетично мъничка в подножието на своето творение, а когато ръкоплясках заедно с другите, стараейки се да напълня празната зала с пародиен възторг, аз си помислих, че все пак това е нещо, което може би ще остане от музикалното творчество на Икар, ако не се родят на него някакви други музиканти.
Заедно със знаменития оркестър на знаменития Долинин и знаменитата Московска концертна зала, бе изчезнала и Майола Бени. Стените и таванът, оголени от всякакви ламперии и украшения, ни се озъбиха с грубо изсечените скални породи, от които бе направен самият Хидалго. Намирахме се сякаш в някаква праисторическа пещера. Така ли изглеждаше в действителност залата? Майка ми ми пошепна: „Тая Майола, какво ли е намислила? Много добре знае, че не я бива да импровизира на багрофона.“
Аз станах най-безцеремонно и отидох да пипна стената. Беше гладка, разбира се — отново холографът с неговите фокуси! Останалите четиридесет и един посетители знаеха това, та ме изгледаха с недоумение, когато се обърнах, за да тръгна отново към мястото си. Идваше ми да им викна нещо грубо, някоя ругатня, каквато през живота си не са чували, но не открих в себе си такава ругатня, пък и още преди да стигна до креслото си светлината в пещерата рязко намаля, сенките по стените станаха по-остри, ръбовете по- причудливи и загадъчни. Миг — пълна тъмнина и ето че пред нас, а едновремено сякаш и в центъра на тая гигантска пещера, из мрака изплува един грамаден додекаедър. Отначало фосфоресцираха мистично само кантовете му, вътре цареше същият пълен мрак, но този мрак не беше празен. В него се движеше нещо, някакъв тъмен зародиш на тъмна неизвестност. Акорд, втори… грамадният дванайсетстенен кристал полека засия извътре, и сякаш не той засияваше, а Майола Бени, която седеше в него, гола, както може да бъде гол един кристал. Седеше в кристала гола и неподвижна като тъмно заледено цвете или като ония праисторически пеперудки, които на Земята се намират в кехлибарените сълзи на морето. Искаше ми се да се надсмея поне в себе си на евтиния символ, който се готвеше да ни сервира заедно с импровизациите си на багрофона, но не успях — беше толкова хубава, че всичко в мен се сви от болка.
После ме заболя втори път и то беше болката-уплаха, която изпитвах по време на детската музикална лектория, когато Майола Бени, импровизирайки ни на багрофона, се стопяваше и изчезваше в пожарите и светкавиците на цвето-музиката. Още първото мръдване на ръката на тъмния гол зародиш в сърцето на кристала разтърси пещерата с един подземен черно-червен тътен; от дупките и пукнатините по стените заизвираха във виолетовия въздух-тон синкави пламъци и струйки червено-оранжева лава, стените се затресоха още по-силно — засъскаха зеленикаво-жълти отровни газове, зад гърбовете ни тресна светкавица и аз затворих очи. Кристалът бе изчезнал вече в хаоса от музика и светлини — един действителен хаос, защото след общо взето сполучливата интродукция, имитираща началното състояние на доорганичния период на планетата, Майола отново доказа, че не умееше да импровизира на багрофона. На Икар имаше няколко души, които макар и да не бяха професионални музиканти като нея, вършаха това значително по- добре.
Багрофонът е наистина велико изобретение, най-вече заради това сякаш и физическо разтваряне на изпълнителя в сплавта от музика и багри, при което изчезва всякаква дистанция между композитора, творбата и слушателя, защото слушателят, потопен изцяло във фантастичния свят от звуци, форми и светлини, сам конкретизира в себе си тоя свят, превръщайки го от абстракция във вълнуващата конкретност на собствените си чувства и страсти.
Зад затворените ми очи обаче не се раждаше никаква друга конкретност, освен разтворилата се в квантите на цвето-музиката Майола Бени. И аз я чаках, както някога в детските лектории, с уплашено до задъхване сърце, че може би няма да се върне.
Тя се върна, но не такава, каквато ми се искаше да я видя поне още веднъж, ако не и да я гледам цял живот, и аз ядовито сръгах душата си, за да отрезвее: като всичко на нашия беден Икар, като всичко и това е само един сръчен монтаж от технически миражи и…
Предугадила сякаш това ми настроение, Майола се яви в новата си творба, без да си служи с ефектни технически трикове. Разбира се, съвсем без нищо не можеше — в края на краищата, нашата концертна зала представляваше само една действителна пещера, изкопана в скалите на Хидалго. Светлините и холографът й я правеха да бъде концертна зала. Но сега те бяха я превърнали от помещение в обляно от слънце пространство, което нямаше стени, нямаше таван — едно небе ни обгръщаше отвсякъде, ведро, радостно, кънтящо от обич и възторг заедно с гласа на Майола Бени.
