Пътят на Икар

Любен ДиловПътят на Икар

На паметта на незабравимия приятел и писател Цветан Стоянов, който най-много ме подтикваше да напиша тази книга, а не доживя завършването й.

Авторът

Като изпращам записките на Зенон Балов, аз изпълнявам само своя тъжен приятелски и колегиален дълг. Очевидно е заложеното в тях намерение един ден да бъдат публикувани, както е очевидна и амбицията им да бъдат един от документите за нашия път в Космоса. Останали са недовършени, както самият наш път, хаотични са, необработени, гъмжат от неточности. Навярно ще бъда упрекнат, че не съм ги редактирал или поне снабдил с коментар, но един редактиран от другиго документ, според моите разбирания вече е подправен документ. Единственото, което си позволих, е да издиря авторите на песните, въвеждащи към отделните части. За да не се посегне обаче и чрез такива добавки върху характера на записките, прилагам ги в послеслов.

За автора на самите записки няма какво повече да кажа от това, което той сам е казал за себе си, макар и по него да имам възражения. Само ще уверя читателя, че Зенон Балов не беше нито толкова грозен, нито толкова неприятен, каквото впечатление би могло да се добие от неговите мигове на малодушие или самобичуване. Ние на Икар повече или по-малко го обичахме, а оправданието за интереса ни към неговата съдба лежи в самата му съдба.

Д-р Лайънъл Редстър

Част първа

Като боговете красиви са и мъдри
и тъжни като жителите на Земята.

(Из една древна земна песен, която ми пя Майола Бени)

В началото на пътя

1

Позволявам си поне да запиша тази история. Тя се случи на двайсет и третата година от летоброенето на Икар, но вече седем години материалите по нея лежат недостъпни в секретния отдел на икарския архив.

Доводите за възбраната бяха, че в началото на пътя ни не сме имали право да смущаваме хората с нелепи произшествия, с бълнуванията на един луд — точно така каза първият координатор: „с бълнуванията на един нещастен умопомрачен“ и веднага наложи забраната, без да поиска мнението нито на астронавигаторския, нито на контролния съвет. Те обаче с готовност я потвърдиха.

Но нека ви кажа нещо за системата на ръководство при нас, иначе не би ви станало ясно как е възможно изобщо да се забранява научното или каквото и да е друго отразяване на такова събитие. Вашето земно демократично чувство навярно само ще прецени чудовищността на тази мярка.

След като Икар се откъсва от своята орбита около Слънцето (аз още не съм бил роден), цялото му население почти единодушно решава да промени установената система на управление. Протоколираните мотиви са, че на Икар предстоели тежки изпитания, а това налагало той да има ръководство с повече пълномощия. Но моите проучвания ме карат да мисля, че нашите майки и бащи просто са се уплашили от непредвидено многобройните психически смущения, появили се още в първата година, та затова доброволно преотстъпват демократическите си права на един прекалено властен ръководен екип от астронавигатори.

Събират се икарци и гласуват нов закон, според който тяхната планета-звездолет ще се ръководи от петдесет и един членен астронавигаторски съвет, избиран за десетгодишен срок. Този законодателно- изпълнителен орган излъчва от себе си пет координатори, които се редуват на поста първи координатор с двегодишно дежурство. Разбира се, върховната власт си оставала в ръцете на общото събрание, но с течение на времето тя била напълно обсебена от координаторската петорка, превърнала дори и контролния съвет в свое послушно оръжие. Аз си обяснявам това с отслабналата гражданска активност на икарци — причините са няколко и при друг повод аз специално ще се занимая с тях — както и с това, че новото поколение е било дълги години съвсем малобройно.

По-нагледно казано: представете си хиляда души възрастни, затворени за цял живот в една петдесетина километрова скала, каквато е нашият Икар, а сред тях само десетина деца. Тия деца, естествено, нямат друг жив пример за подражание и самовъзпитанне, освен петстотинте жени и петстотинте мъже. И то в период на психическа криза. А поради малобройността си децата не са могли да бъдат маса със своя психология, онаследените им качества не са могли да си влияят едно на друго. И чак когато младото поколение стана по-многобройно, то си създаде нещо като собствена масова психика, свой колективен дух, оформен от физиологическите и неврологически промени, настъпили вследствие на това, че цялото то бе родено в междузвездното пространство, извън гравитационните, магнитните и прочее сили на едно стационарно тяло и не гледаше на Икар като на главичка на карфица, изгубена в космическия безкрай. За него, за моето поколение, Икар беше вече единствената родина и то пожела само̀ да определя съдбата й.

Две думи още за нашия Икар, предназначени за ония, които може би вече са ни забравили. Ще ми се те да бъдат такива: „Мили наши земни събратя, ние с вас вече не се познаваме, ония, които някога са ни изпратили, отдавна са вече мъртви, а ние от своя страна…“, но не обичам сантименталните размеквания. Всеки енциклопедичен колектор ще ви пусне три фиша, когато наберете името Икар. Първият ще ви разкаже древногръцката легенда за крилатия момък, който излетял заедно с баща си от Критския лабиринт, но понеже уж пожелал да стигне Слънцето, восъкът, с който били залепени перата на крилете му, се стопил и той се удавил в морето. Вторият ще ви даде всички данни за малкия, но забележителен астероид, наречен на легендарното момче, защото по своята орбита стига най-близко до Слънцето. Той отдавна е престанал да бъде непослушното момче-астероидче, което не се плаши от Слънцето, но в замяна на това редовно пък заплашвало Земята, че ще се блъсне в нея — отдавна е впрегнат в работа.

Третият фиш (ако е от енциклопедичен колектор — по-кратко, ако е от специален — пространно) ще ви опише осъществяването на най-грандиозния за всички времена дотогава земен проект: превръщането на астероида Хидалго в гигантски космически кораб за първата интергалактическа експедиция; тридесет години траял строежът му, всички народи участвували под една или друга форма в него и това е бил новият за тогава вавилонски строеж на човешката цивилизация. Още пет години се носил пробно из слънчевата система бедният Хидалго, а после, прекръстен по законите на земната символика в Икар, понесъл може би завинаги хиляда земни младежи към далечните слънца.

Сега към първите хидалговци — простете: икарци! — са се прибавили само още сто петдесет и двама, макар нашият Икар да има енергийни и всякакви ресурси за около трийсетхилядно население. Особено на нас, младите, много ни се иска да бъдем повече — нали всеки нов човек увеличава нашата сила, нашия ум и