нашата увереност в бъдещето ни. Астронавигаторският съвет обаче продължава да смята, че хората на Икар били достатъчни, за да изпълни той своята мисия и допуска само толкова раждания, колкото да се попълват местата на загиналите или излезлите от строя. Многото деца шели да изправят Икар пред нови проблеми, които ще го затруднят в изпълнението на възложените му задачи. И ето ни вече трето десетилетие на път! Минахме през доста слънчеви системи, изследвахме внимателно и всеки път с една бурна начална надежда стотина планети и не видяхме нищо, освен минерали и метали, освен ледове, газове и плазма. Нищо интересно за човек като мене… до оня ден преди седем години, когато на Икар се завърна разузнавачът Алек Дери.
2
Тъкмо се готвех да извърша голямата рокада в партията, която разигравахме с колегата ми Лайънъл Редстър в почивката между неговото и моето дежурство, когато от поливизора ме позова нашият шеф, председателят на контролния съвет на Икар.
— Зенон — рече той по обикновеному учтиво, тоест с оная дистанцираща учтивост, която е закон на поведението сред икарци, — ако обичате, елате в карантинната камера. Ще се нуждая от вас за известно време.
Веднага скочих — стори ми се, че долових в лицето и в гласа му скрита тревога или пък оная възбуденост, която обзема учения, изправил се неочаквано пред нова загадка. Разбира се, може и да съм се лъгал, защото старите икарци трудно допускат неконтролирани страсти по лицата и гласовете си, особено пък председателят на контролния съвет, но и Льони като че ли усети същото, та каза:
— Терин направо те фаворизира. Дори в служебно време се обръща към теб с първото ти име. Да знаеш, че ще му искам обяснение.
Ние с Редстър, естествено, сме на „ти“ — връстници сме, една и съща работа вършим, но не се обичаме много-много, пък и той умее да ме ядосва.
— Слушай, Льони — рекох му, — първият приятел на баща ми сигурно има право да ме нарича по име. Второ, завистта, която долавям в думите ти, е нещо, не по-малко осъдително от пристрастните симпатии, на които може да се дължи едно фаворизиране.
Той не успя да ми отвърне, защото преди да отвори уста, аз бях вече навън и скачах в първия ескалатор, изпречил се отпреде ми.
В нетърпението си бях попаднал на обикновен ескалатор, а карантинният сектор е доста далече. За повече безопасност, Икар е обособен в самостоятелни и дублиращи се сектори, отделени един от друг с километри дебели скални стени, което много увеличава разстоянията, затова той разполага с отлична и разнообразна съобщителна мрежа. Карантинният сектор съвсем логично е сред най-външно разположените сектори и се състои от стартовите шлюзи и хангарите за действуващите космически кораби, от лабораториите, в които се изследват донесените отвън вещества, от болницата и самата карантинна камера, където прекарват известно време завръщащите се от полет разузнавачи.
Мина доста време, докато осъзная, че Терин ще има да ме чака, ако се разхождам из Икар с тоя товарно-пътнически ескалатор. Бях се улисал да отгатвам кой от разузнаваческите кораби може да се е завърнал — в момента девет бяха навън. А когато се сепнах от тая безполезна игра на мозъка си, рипнах на следващата площадка и се втурнах към вратата на ония лъскави вагончета-снаряди, ключ за които притежават само членовете на контролния съвет и хората от аварийните групи. Шмугнах се вътре, легнах как да е — те са триместни, набрах номера на спирката и загубих дъх от страшния удар на внезапното потегляне. Бях си помислил, че Терин няма да ме вика така, ако се касае за обикновена приемателна комисия или нещо подобно, в каквито съм участвувал много пъти, а след това вече не можех и да мисля, защото скоростта парализира всякакви импулси в мозъка ми.
След четиридесет секунди всичко премина — бях преодолял двайсет и петте километра — и се измъкнах от снаряда с бучащи уши и стягаща болка в гърдите. Сега отново жаждата ми за събития можеше да си каже, че това ще да е произшествие, не обикновен преглед, и да ме накара направо да влетя в гардеробната. Тя беше празна и това още повече ме разтревожи. Нима толкова съм закъснял? Или просто се ме извикали по-късно? Роботът-камериер стоеше до шкафовете в машинното си безучастие и аз викнах ядосано написаното му на гърдите и гърба име:
— Коло, помагай!
Отворих шкафчето, на което се мъдреше етикетът с моето име, и награбих скафандъра. Металическите ръце на робота пипаха сръчно и след миг аз вече се потях от нетърпение, защото когато си в такова състояние и най-удобният скафандър е бреме. Нахлузих шлема, пуснах дихателната апаратура и казах:
— Коло, проверка!
В същност това е единственото предназначение на робота-камериер, който иначе е твърде примитивна машина: да проверява системите на облечения скафандър по всички показатели за механична издръжливост, топлинна и атмосферна изолация, лъчева, вирусна и прочее защити. Роботът има в себе си всички автомати-индикатори и проверката трае секунди, но сега все пак ми се стори, че би трябвало да се извършва по-бързо.
В карантинната камера не се влиза без скафандър. Тук попада всеки, който е напуснал дори за минутка Икар, все едно по какъв начин и къде е ходил. А разузнавателните кораби, които се връщат от далечен полет, се подлагат заедно с пилотите си на двуседмично карантиниране, въпреки че през тия три десетилетия никой не е донесъл със себе си дори едно едничко вирусче.
Икар по правило се пази да навлиза в отделните звездни системи. Това правят разузнавачите, които, използувайки инерцията на неговата чудовищна скорост, с удвоена бързина обглеждат на милиарди километри пространството пред нас; после ни дочакват на предварително установени орбити. Имаме на склад стотина такива разузнавателни кораби от различна големина и клас, а един екип конструктори непрекъснато работи над усъвършенствуването им. Те могат, както се казва, да минат и през огъня, да пренесат своите пасажери през всякакви космически изненади, като им предлагат сносни условия за живеене и научна работа за около петдесет години, защото… е, нали всичко се случва в Космоса! Три такива кораба ни изчезнаха в системата на Денеб. Дълго ги търсихме, но все пак хората на Икар станаха с десетина души по-малко. Тогава за пръв път се появиха и нещо като конфликти на Икар, мнозина настояваха търсенето да продължи, но астронавигаторският съвет реши, че жертвите по пътя ни били неизбежни и че Икар нямал право да губи половин година, ако искал все пак да изпълни програмата си. Наистина още толкова щеше да ни бъде необходимо след това за постигане на изгубеното ускорение, но все пак противниците на такова безогледно бързане бяха като че ли мнозинство. Въпреки протестите им обаче съветът обяви тридневен траур и даде нареждане Икар да не влиза в орбита около Денеб.
Минах по тесния проход с кръглите илюминатори, които гледат към огромния карантинен хангар, и надникнах вътре. Р–19? Кой беше летял с Р–19? Корабът, звезден клас А, изглеждаше нов-новеничък, сякаш изобщо не бе напускал хангара. Десетина механороботи сновяха като паяци по огледалната му броня, влизаха и излизаха през главния и резервните люкове, проверяваха системите му, готвеха го за нов полет. Дежурният механик седеше в работния си скафандър зад контролното пултче и явно скучаеше. Това поуспокои разхлопаното ми от бързане сърце и доста го разочарова. Изглежда нищо особено не бе се случило. Неволно забавил крачка — все пак докато свикнеш със скафандъра ти трябва малко време, — аз зашляпах с възтежичките обуща до секторния кабинет на контролния съвет и натиснах сигналния звънец. Вратата мигновено се отвори да ме приеме.
— Можете да свалите скафандъра, Зенон — каза ми Терин. — Всички проверки са минали.
Но аз се бях вкаменил. Стоях до затворилата се зад гърба ми врата и гледах своя приятел Алек Дери. Ето кой беше се завърнал! И седеше сега в креслото за пациентите ни и… не приличаше на себе си. Очаквах да ми се ухили радостно, както в първия миг направих това аз, очаквах да вдигне ръка за поздрав, но той дори не помръдна. А погледът му, който се плъзна сякаш случайно по скафандровото стъкло пред лицето ми, не издаде с нищо, че ме е познал. Беше някакъв боязливо-стеснителен поглед, блуждаещ и бягащ от нещо, поглед, който не искаше да среща въпросите в чуждите очи.
— Здравей, Алек — казах аз. — Добре дошъл! — и го казах така тихо и така обезпокоено, че едва ли някой го чу.
Лицето на Алек, отпуснато, жълто, състарено, не трепца с нито едно мускулче. Косите над слепоочията,
