ли се допираше до нашето, а може и да не се допираше, но създаваше илюзията, че няма точна граница между двете, нещо като осморка, Нила, стоеше един съвсем земен човек и съвсем по земному се смееше. С гласа, който приличаше на гласа на Тоби. Машинен глас, с машинни модулации. После рече:
— Алек, казах ви, че няма от какво да се страхувате, ще се върнете невредим на Икар. Успокойте се.
— Кой сте вие? — запитах аз, след като го огледах и не видях в него нищо необикновено, освен самото му съществуване.
Той се усмихна любезно, дори като че ли с обич:
— Аз съм този, когото търсите.
Съвсем земен човек, Нила, повярвай ми! И дрехите му земни, като тия, дето ги носим на Икар. Стиснах силно очи, не можех да ги разтъркам през шлема, отворих ги, той стоеше все така и все така се усмихваше със своята противна любезност. Човек! Истински човек, само гласът му беше глас на автомат. Погледнах и към Тоби. Явно, той виждаше същото, което виждах и аз, пък може и така да ми се е сторило, можеш ли да прочетеш нещо в електронните му зъркели! Затова изтърсих като хлапак пред цирков илюзионист:
— Позволявате ли да дойда до вас, да ви докосна?
Той се усмихваше:
— И да ви разреша, не ще успеете. Затова не правете опити. Опасно е.
Замълчах, напъвайки се да съобразя какво може да означава отговорът му и дали има някаква връзка с тия две и допиращи се, и недопиращи се риманови кълба, в които стърчехме един срещу друг. А той прекъсна мислите ми с автоматичния си глас и това вече ми заприлича на съвсем нашенска подигравка:
— Е, Алек, значи проходихте, най-после?
— Какво искате да кажете? — озъбих му се.
— Радваме се, че сте проходили най-после из Галактиката. Нищо повече. Наистина се радваме. И… както казвате вие на Земята: добре дошли!
Чувствувах, че мога да изляза от кожата си заради своята безпомощност и обърканост. Викнах му:
— Но кои сте вие, дето толкова пък сте се зарадвали?
— Тия, които търсите — отвърна той в роботския си маниер. — Нали сте тръгнали да търсите себеподобни?
Беше невероятно до умопомрачителност и аз го запитах, нечувайки гласа си:
— Така ли изглеждате?
— Не. Но като проучвахме вашата психика, открихме, че най-силно ви се иска да изглеждаме така.
— Тук ли живеете?
— И тук, и… навсякъде из Галактиката.
— А защо все пак не се явите в истинския си вид?
— Казах ви, защото в същност съвсем не го искате. И защото няма да можем да разговаряме помежду си.
— Тонът ви не е най-добрият за първи разговор между две цивилизации — казах аз, но онзи продължи невъзмутимо:
— Боите ли се да чуете едно мнение за себе си?
— Кое ви дава правото да мислите така за нас? — попитах, едва сдържайки гнева си и понеже не бях уверен дали съм включил апаратурата си за звуко-зрителен запис — в нищо вече не бях уверен, — посегнах с привидно безцелен жест към пояса на скафандъра.
Онзи се засмя със своя металически смях:
— Оставете апаратите си на мира!
Изругах го на ум и отпуснах ръка, утешавайки се, че ако аз съм забравил, апаратите у Тоби се самокомандуват. А в същия миг съзнах, че това същество нито веднъж не бе се обърнало към него. Значи то отлично знаеше кой от двама ни е живото същество и кой автоматът. Нила, това не беше същество, това беше някакво… чудовище. И сигурно затова се държах така отвратително, просто изведнъж всичко у мене омекна пред тая сила, която ни познаваше и която мозъкът ми не успяваше да постигне. Винаги съм се смятал готов да срещна в Космоса и най-фантастичната приумица на материята, но… да се изправи тя пред теб едва ли не в собствения ти образ?!… Отвърнах, и то вече приличаше на молба, на извинение, вместо да събудя съпротивителни сили в себе си:
— Аз съм разузнавач и ще трябва да докладвам.
А той отвърна:
— Е, Алек, не можете ли да запомните един разговор? — После заговори с обидно наставничество: — Обърнете се към себе си, ей, хора! Прекалено много разчитате на машините. Обърнете се към себе си и може би ще откриете, че природата ви е дала сили, които са много по-могъщи и по-неограничени от машинните ви измислици.
— Благодаря за съвета — отвърнах аз с последния остатък от гордостта си. — Но вие не ми отговорихме на въпроса. Кое ви дава право да мислите…
— Това, че ви познаваме — прекъсна ме той безцеремонно. — Вие сте тръгнали да търсите разумни същества, които хем да са като вас, хем да са на по-низш етап в развитието си. За да укрепите своето самочувствие на господари. Ето кое търсите, макар да не го признавате дори пред себе си! А такова самочувствие ви прави самотни в Космоса и затова все пак сте готови евентуално да срещнете и една по- висша цивилизация, ако носителите й поне отчасти приличат на вас. И си внушавате, че искате да им предложите приятелството си, а в същност ще им предложите готовността си за робство. Защото робското чувство все още живее в тъканта на земната ви материя, еволюцията ви още не го е надмогнала, още не ви е направила истински господари. Но пак… при условие че поне в нещичко приличат на вас. Не приличат ли на вас, вие ще се опитвате да воювате с тях, както някога сте се изтребвали помежду си заради цвета на кожата и заради различните си вери, както са воювали робите, решили, че е време да станат господари.
— Вие по-висша цивилизация ли сте? — запитах аз, а би трябвало да запитам «за по-висша ли се смятате?», но нали ти казах, всичко у мен беше омекнало.
— Да — отвърна той с невъзмутимостта на междугалактичните пространства. — Ние сме най-висшата цивилизация.
— А защо досега не сте ни посетили? Защо не ни помогнахте, щом не сте одобрявали развитието ни?
Той се усмихна с тая усмивка, която отначало едва не отпращаше ръката ми към плазмения пистолет, а сега парализираше мускулите ми:
— Браво, Алек, ето че сам стигнахте до предмета на нашия разговор! В Галактиката има един принцип, на който вие ще трябва безусловно да се подчините. Това е принципът за самостоятелната еволюция на цивилизациите. Значи в случая не може да става дума за одобряване или неодобряване на нечие развитие, а за проста констатация.
— Кой е наложил този принцип?
— Същият, който е наложил на звездите да се движат по определени орбити. Значи никой. А ние само сме го открили и държим да не бъде нарушаван.
— Но с какво право?
— С правото на най-висшите. В нашата мила Галактика има много цивилизации, и по-низши, и по-висши от вас. Всички те, включително и вашата Земя, са под охраната ни. Вие, естествено, може да ги изучавате отдалеч, средства за това не ви липсват, ще си създадете навярно и още по-съвършени. Но доближите ли се до някоя от тях с намерението да установявате контакт, ще бъдете предупреждавани, ако не се подчините, ще бъдете унищожени…“
Погледнах към рухналия в бандажите Алек и си помислих, че навярно именно това е накарало бедния му мозък да стигне до налудничавото решение на всяка цена да мълчи. Едно героично решение, което е целяло да предпази Икар от малодушие в постигането на неговите цели. А може и загадъчното самоубийство на Нила да е изиграло тук някаква роля, но… в същност, що за глупости? Та аз още не знаех истина ли е това, което разказваше магнитната струна, или е само плод на един предварително побъркал се мозък, заболял от самотата си?
„Слушайте, това е нечовешко — викнах му аз — говореше Алек Дери от магнитния запис. — А той
