— В бъдеще на далечни разузнавания да се изпращат само кораби от класа „зет“ с най-малко четирима души на борда. Да се преразгледа системата за подготовка. Да се преработи общата програма на психороботите в светлината на произшествието.
— Та това е, това е идиотщина! — вече крещях аз. — Съветът не може да вземе такова решение! Вие сам… или ония, петимата, аз…
Но той изчезна от екрана, без дори да ме погледне.
Бях готов да избълвам всички съмнения и подозрения, натрупали се у нас, младото поколение, спрямо остаряващото ръководство на Икар, но ме спря усмивката на моя служебен ръководител и учител.
Да, той се усмихваше, а неговата усмивка говореше само за едно поразяващо облекчение. Видя ми се невероятно, че този уважаван и обичан от мен човек се солидаризира с такова антинаучно решение, с такова изумително недоверие към жителите на Икар, но той го потвърди:
— Е, Зенон — въздъхна той и това си беше сега чиста преструвка. — Длъжни сме да се подчиним. Ще излекуваме вашия чудесен приятел и ще го накараме да забрави тия глупави комплекси и фантазии.
Взрях се в него, сякаш за пръв път го виждах. И съзнах, че той е също така от старото поколение икарци, че също вече е уплашен от пътя, че също като петорната координатори има нужда от един бог, когото да може да забранява. Защото е по-лесно да отречеш един бог, отколкото един закон на живота. И съзнах още, че онова същество, все едно действително или сънувано, е право, когато забранява на такива хора да се бъркат в работите на другите цивилизации.
Казах повече с болка, отколкото с гняв:
— В такова лечение аз няма да участвувам! — и затръшнах вратата, забравил дори да взема скафандъра си.
Но и сега, когато разказвам тази история, и през всичките тези седем години принудително мълчание аз бях и съм безсилен да се справя в себе си с нейната загадка.
Дано по-нататъшният ни път я разреши!
Избраните
Като почнах да диктувам някои свои приключения и разсъждения, аз се водех единствено от убеждението, че мистериозната случка с моя приятел Алек Дери засяга по някакъв начин цялото човечество — съвсем нямам намерението да ставам самозван летописец на Икар. Ние си имаме хора, които изпращат на Земята онова, което трябва да бъде изпратено. Имаме си и писатели. И ако все пак се одързостявам да продължа своите записки, то е, защото у мен се загнезди подозрението, че нашите писатели не описват някои съдбоносни моменти от живота на Икар. Не от недобросъвестност, разбира се, — най-малкото в недобросъвестност могат да бъдат подозирани икарци, а просто от неразбиране на тия моменти. Те или не ги проумяват, или, както повечето икарци от първото поколение, неволно си затварят очите пред тях. Аз не знам какви произведения те изпращат на Земята, но това, което ни поднасят тук, е твърде леко, твърде забавно, приятно като освежителна напитка и няма нищо общо… В същност, нека не говоря повече за тях, понеже не мога да бъда безпристрастен: те са от първите икарци, от родителското поколение, а с течение на времето у мен се оформи една скрита ненавист към него. Може „ненавист“ да е неточна дума, но пресилените оценки едва ли са по-малко правдиви от снизходителните.
Такова отношение към хората, разбира се, е напълно противопоказно на професията ми и моят колега Редстър сигурно има основания да твърди, че не съм годен за член на контролния съвет и че това варварско непостоянство на характера ми ме обричало на вечно дилетантство.
Случаят с Алек ме подведе да се занимавам през последвалите години с всичко друго, само не с преките задачи на професията и длъжността си, да се захващам с най-различни научни или съмнително научни проблеми, за които не ми достигаха нито знания, нито опит, да се намесвам в обществения живот на Икар, за да предизвикам „преврати“ и „революции“. Изобщо с годините аз се превърнах в едно буреносно човече, което щедро пръскаше ферментите на неспокойствие около себе си. Едни ми се надсмиваха заради това, други ме презираха, трети… не мога да кажа, че някои са ме обичали, но, така или иначе, всички се съобразяваха с моята личност. И това ме задължава, мъчейки се да бъда обективен, да ви кажа тия няколко думи за себе си.
Председателят на контролния съвет обаче, моят, така да се каже, научен баща и служебен ръководител, си остана привързан към мен. В минути на откровен самоанализ аз още някога не виждах в себе си друга главна черта, освен вироглавство — едно младежко вироглавство, което някому може да се стори и очарователно, но когато го съзнаваш, не бива да не се осъждаш за него. А именно то като че ли привличаше Терин към мен, най-бездарния му ученик.
Отначало аз, както и всички негови ученици, младшите членове на контролния съвет, благоговеех пред натъпкания с колосални знания негов мозък. Благоговеех още пред неговата почти нечовешка прозорливост за мотивите и на най-дребните постъпки и помисли на хората, прекланях се пред безкрайната му търпеливост, пред добротата му и способността да обективизира съжденията си. И се стараех да стана като него — да бъда идеалният член на контролния съвет, институцията, призвана да поддържа душевното и физическото здраве на икарци. Но при сблъсъка ни заради Алек аз усетих, че в последна сметка и той е като другите от първото поколение, че пътищата ни винаги ще се разделят, когато бъдем изправяни пред проблеми, засягащи бъдещето на Икар. И престанах да го търся, сближих се повече с втория му заместник Варий Лоц — първият заместник-председател, според реда при нас, спеше в анабиотичната камера. А Терин ме търсеше, макар да се стараеше да придаде на срещите ни случаен характер. Говореше ми нещо делово, а очите му ме гледаха с покорна молба, която сякаш казваше: пожали мене, стареца, и се върни, защото съм сам и защото ми е трудно без теб.
Аз знаех: той има нужда от моето бъбриво лекомислие, от дързостта и неспокойствието ми, но не можех повече да му ги давам, защото не бяха вече предишните. Всичко в мен постепенно се превръщаше в безогледно бунтарство, което не можеше да не отблъсква. Затова не бях и в състояние да си обясня неговата привързаност към мен с друго, освен с тревогата му за съдбата на новите поколения. И той не издържа, застави ме, почти самоунижавайки се, да приема разговора, който дълго отбягвах.
— Зенон — повика ме той веднъж от поливизора пак в края на дежурството ми. — Имам нужда от вас.
В същност това беше служебното обръщение към сътрудниците му, така бе ме повикал и тогава, заради Алек, но сега в думите му прозвуча нещо съвсем друго и аз разбрах за какво ме вика. Положително досадата бе избила и върху лицето ми, защото той припряно добави:
— Не е бързо, елате, когато пожелаете.
Аз знаех, че никога няма да пожелая това, беше ми дори на устата да го кажа, но веднага се изправих. Льони се ухили:
— Да запиша ли партията или се предаваш?
Редовно си ме биеше на шах моят колега Редстър с неговия кибернетично студен мозък. Аз успявах да му взема някоя партия, само когато в мен с особена сила се развихреха въображението и дързостта ми, но от дълго време насам те бяха си избрали друга цел, та съвсем бяха ме изоставили в космоса на черно- белите квадратчета.
— Драги мой Льони — рекох му, — мълчанието на победения е по-благородна човешка проява от ликуването на победителя.
— Ако не беше ми го казал, щях да го усетя.
— На бедните въображения е нужно някои неща да се казват направо — парирах аз, но ми стана криво, защото отговорът ми излезе просташки груб.
Той се усмихна с вбесяващо всеопрощение:
— Разбирам. Предстои ти тежък разговор. Да смятаме, че партията не се е състояла.
Така аз се явих при нашия председател с по-голяма вътрешна наостреност, отколкото ми се искаше.
Терин полулежеше на дивана в домашния си кабинет и ми се видя твърде уморен. Не показваше готовност за словестни схватки или научни диспути, а по-скоро се стараеше да прикрива едно нетърпение, което може би беше толкова силно, та чак го уморяваше.
